изпуснал някоя и друга необмислена дума в момент на силна изненада.
— Шок — поправи го тя.
— Изненада — не отстъпи той. — Точно това беше и ти го знаеш. Освен това смея да заявя, че се справям отлично. Ако искаш, можеш всяка година да раждаш близнаци и аз ще ги обожавам всичките. Ти знаеш защо, нали?
Тя се намръщи.
— Защо?
— Защото те обичам и с риск да изглеждам малко самонадеян — добави той със самодоволна усмивка, — знам, че и ти ме обичаш. А това означава, че всички деца, които ще създадем, независимо дали са по едно или две наведнъж, са плод на любовта ни и ще бъдат обичани и обсипани с нежни грижи. Аз ще ги обичам всичките, глупаво мое момиче. Никога не се съмнявай в това.
Тя отпусна с въздишка глава на гърдите му.
— Наистина се държах доста глупаво, нали?
— Като се има предвид къде ми се наложи да спя напоследък — сухо отвърна Джеймс, — ако нямаш нищо против, ще се въздържа от отговор на този въпрос.
Тя го целуна виновно по шията.
— Наистина съжалявам за това.
— И би трябвало.
Снизходителният му тон я подтикна да добави:
— Споменавала ли съм ти, че преди четири поколения в семейството ни е имало тризнаци?
— Знам, че очакваш да чуеш още едно „Мили Боже, Джорджи, ние няма да имаме, чу ли?“, но ще те разочаровам. А сега, ако не мислех, че се опитваш да ми отскубнеш крака…
Младата жена се изкиска, което малко или много бе потвърждение за намерението й.
— Ейми довърши ли с четенето на дневника? — попита внезапно Джорджи, тъй като тази вечер се бе качила по-рано в стаята си.
— Да. Нашата баба ни е направила удивителен подарък. Предпочитам да мисля, че това просто е било едно невероятно добро предположение от нейна страна, но кой би могъл да бъде сигурен.
— Господи, изглежда съм изпуснала доста, нали?
Джеймс кимна.
— Сигурен съм, че ще искаш да го прочетеш докрай, ако успееш да го измъкнеш от Джейсън. Имам чувството, че той ще иска първо да го прочете на един друг човек.
— На Моли?
— Значи и ти си забелязала? — засмя се Джеймс.
— Че той омеква винаги, когато тя е наблизо? Кой би могъл да не го забележи?
— Повечето от нас — сухо отвърна съпругът й.
29.
— Свършихте ли с четенето тази вечер? — попита Моли, когато Джейсън си легна до нея.
— Извини ме, събудих ли те?
Тя се прозина и се сгуши по-близо до него.
— Не. Липсваше ми през последните нощи и затова се опитах да остана будна. Но не мисля, че щях да успея. Тъкмо се унасях.
Той се усмихна и я привлече към гърдите си. Не бе имал възможност да говори с нея, откакто отвориха Подаръка. Когато си лягаше през последните няколко нощи, тя вече бе заспала, а когато на сутринта се събуждаше, Моли вече бе станала. Тя винаги ставаше много рано. А с толкова много гости в къщата през деня бе невъзможно да останат само двамата, за да разменят по някоя и друга дума насаме.
Членовете на семейството му не биха обсъждали съдържанието на дневника пред слугите, за каквато всички смятаха Моли — с изключение на Дерек и съпругата му. Сега сред посветените бе и Джеймс, който знаеше истината за нея, че тя е майка на Дерек и единствената любов на Джейсън от повече от тридесет години. Затова Моли все още не знаеше нищо за написаното в дневника. Обаче за нея не бе тайна, че семейство бе прекарало по-голямата част от последните три дни в салона, за да слуша четенето на дневника. На няколко пъти бе надниквала в стаята и бе поклащала изненадано глава, че всички са все още там.
— Искам утре да си вземеш почивен ден и да го прочетеш — каза й Джейсън.
— Да си взема почивен ден? Не ставай глупав.
— За един ден ще се оправим и без теб, скъпа моя.
— Няма.
— Моли.
— О, добре — промърмори жената. — Бих могла да почакам и да го прочета след празниците, когато къщата няма да е толкова пълна, но признавам, че любопитството ме гризе. Още повече когато през целия ми живот дневникът е бил у мен, а аз никога не съм знаела какво представлява.
Той рязко се надигна и седна в леглото.
— През по-голямата част от живота ти? Кога го намери? И къде?
— Ами, и го намерих, и не съм. Искам да кажа, че ми го дадоха, когато бях още дете, на четири или пет години, не си спомням точно. Казаха ми какво да правя с него и кога да го дам, но не и какво представлява. И трябва да си призная, Джейсън, че това бе толкова отдавна, че съм го прибрала при някои стари свои вещи и напълно бях забравила за него.
— Но най-накрая си спомни?
— Е, не беше съвсем така. Това бе най-странното нещо, как го намерих отново — призна си тя.
— Какво искаш да кажеш?
Моли се намръщи, припомняйки си.
— Това беше, когато за пръв път се качих на тавана, за да извадя коледната украса. През целия ден имаше слънце и в помещението бе задушно и топло, затова отворих един от прозорците, за да се проветри. Щеше да влезе малко студен въздух, макар че навън нямаше вятър, а и да имаше, едва ли щеше да нахлуе само през един малък прозорец — или поне така си помислих. Въпреки това, когато се запътих към вратата с последната кутия, в стаята изведнъж нахлу силна вихрушка и събори всички неща.
— Сигурно си оставила вратата отворена и е станало течение.
— Не беше течение, Джейсън, а много силен вятър. Не знам откъде се взе, след като през целия ден времето бе тихо и нямаше никакъв вятър. А и вратата бе затворена и тъкмо затова всичко ми се стори толкова странно, поне по-късно, когато се замислих. В първия миг не мислех за нищо друго, освен да вдигна нещата, които бяха паднали. Тогава се натъкнах на един сгънат ориенталски параван, който бе паднал върху купчина картини, някои от които се бяха измъкнали от рамките си, и аз забелязах старите си вещи. Все още не си спомнях за дневника и едва ли щях да си дам труда да погледна в онзи стар мой сандък, ако…
Бръчката между веждите на Моли се задълбочи. Джейсън леко я разтърси, за да я накара да продължи.
— Ако какво? — напрегнато попита той.
— Ами, ако вятърът не се бе извил отново и не бе разлюлял капака на сандъка. Кълна се, изглеждаше така, сякаш се опитва да го отвори. Това наистина бе най-странното вещо. Усетих как по гърба ми полазиха студени тръпки, не ме е срам да си го призная. И тогава си спомних за онова старо кожено нещо, увито в парче кадифе, което бях сложила в сандъка си много преди да дойда да работя в Хавърстон — и че ми бе поръчано да го дам на семейството ти като подарък. Странно, но в мига, в който отворих капака на сандъка, и вятърът ненадейно стихна.
Джейсън внезапно се засмя.
— Сякаш чувам какво щеше да каже Ейми, ако беше там. Щеше да настоява, че това е бил призракът на моята баба или може би този на нейната баба, който е искал да се увери, че най-после дневникът ще бъде даден на тези, за които е бил предназначен. Мили Боже, никога не й казвай за онзи вятър, Моли. Тя наистина ще си помисли, че това старо място е обитавано от духове.
— Глупости. Това беше просто вятър, вероятно предизвикан от горещината в стаята.
