— Да, очевидно, но моята племенница е малко странна и затова е по-добре да запазим в тайна истината за откриването на дневника, съгласна ли си?
— Щом настояваш.
— А сега ми кажи кой ти го е дал преди толкова много години. Ти не си достатъчно възрастна, за да си познавала баба ми.
— Не, но моята баба я е познавала. И когато отново го намерих, аз си припомних какво ми каза тя, когато ми даде дневника. Знаеш ли, тя е била лична камериерка на Ана Малори.
Той й се усмихна.
— Е, как бих могъл да го знам, след като никога досега не си го споменавала?
Моли се изчерви.
— Е, и за това съм забравила. Но си спомням много за баба си, защото съм била много малка, когато съм я познавала, а тя умря скоро след като ми даде дневника. А майка ми никога е бе работила в Хавърстон, така че никога не е имала вземане-даване със семейство Малори и не е имала причини да ги споменава. Затова толкова лесно съм забравила за цялата история. Освен това минаха почти десет години, преди да дойда да работя тук, и дори и тогава не си спомних.
— Значи Ана Малори го е дала на баба ти, за да го предаде на потомците й?
— Не, дала й го е, за да го даде на мен. Нека ти разкажа какво ми каза баба ми и тогава може би ще разбереш. На времето аз със сигурност не съм разбрала нищо и все още не разбирам, но сега ще ти предам думите й, поне това, което си спомням. Моята баба вече е била лична камериерка на лейди Малори, когато един ден тя я повикала, поканила я да седне и да пие чай с нея и й казала, че двете ще станат най-добрите приятелки. Баба ми е казвала, че лейди Малори често говорела странни неща, а през онзи ден изрекла едно от тях. „Искам да знаеш, че ние ще се сродим. Няма да стане скоро и ние няма да сме живи да го дочакаме, но то ще случи и ти ще помогнеш това до стане, като дадеш на внучката си този пакет“
— Дневникът?
Моли кимна.
— След това лейди Малори й дала съвсем точни наставления какво да прави. Моята баба ми призна, че тогава си помислила, че дамата е малко шантава. В крайна сметка по онова време тя дори още нямала внучка. Но лейди Малори й казала да даде дневника на внучката си — на мен; аз съм единствената й внучка — и аз трябваше да предам дневника за Коледа, в първата четвърт на новия век. Не на някой отделен член на семейство Малори, а на всички. А понеже бил подарък, трябвало да изглежда като такъв. Това било всичко, което поръчала лейди Малори. Не, почакай, имаше още нещо. Относно времето, когато да се даде подаръкът. Тя казала: „Имам чувството, че ще бъде от голяма полза.“
Джейсън се усмихна бавно и мислено благодари.
— Удивително — промълви на глас.
— Значи разбираш всичко?
— Да, и ти също ще разбереш, след като го прочетеш. Но защо не остави бележка, за да знаем поне от кого е подаръкът и за кого е предназначен? Това, че не знаехме, го превърна в истинска загадка и затова по-младите не можаха да дочакат до Коледа, за да го отворят.
— Защото той беше за всички вас — отвърна Моли и после се засмя. — Освен това, ако се окажеше, че не е нищо важно, никой нямаше да узнае, че аз съм го сложила там.
— О, много е важен, скъпа, дори нещо повече — той е изключително ценен за цялото семейство. Очаквам с нетърпение какво ще кажеш, след като го прочетеш.
Тя го изгледа подозрително.
— Защо имам чувството, че никак няма да ми хареса това, което ще прочета в дневника?
— Може би защото си толкова упорита и твърдоглава относно някои неща.
— Е, сега вече наистина сериозно ме разтревожи, Джейсън Малори — промърмори икономката.
— Не се тревожи, любима. Ще се случат само добри неща, обещавам ти.
— Да, но за кого ще бъдат добри?
30.
Коледната сутрин в Хавърстон бе светла и студена, но в салона, където се бяха събрали повечето членове на семейството, бе много уютно и топло, а в камината пращеше буен огън. Джеръми бе запалил малките свещички, които украсяваха коледното дърво. Децата гледаха като омагьосани трепкащите пламъци, а стаята бе изпълнена със сладкия аромат на свещичките.
Последни се появиха Джеймс, Джорджина и трите им по-малки деца. Джак тутакси изтича към по- големия си брат, Джеръми, когото обожаваше, и получи обичайната прегръдка и закачливо гъделичкане. Сетне, както обикновено, се запъти право към Джуди, без да обръща внимание на останалите си роднини, макар че щеше да отиде и да ги поздрави по-късно, когато свърши с размяната на сутрешните клюки с приятелката си.
Антъни, който никога не пропускаше сгодния момент, се обърна към брат си:
— Е, след като най-после отново намери леглото си, изглежда ти е било доста трудно да станеш от него, а?
Предишният ден Антъни бе основната мишена за подигравките на брат си. Затова, когато видя, че тази сутрин Джеймс е в подчертано добро разположение на духа, той не можа да устои да го подразни:
— Какво? Да смятам ли, че вече не си в настроение да насиняваш очи?
— Забрави за цялата история, хлапе — изсумтя брат му.
Ала това никога не бе имало успех, не и с Антъни.
— Значи Джорджи ти е простила, така ли?
— Джорджи ще има друго бебе или бебета, както може да се окаже — ухили се Джеймс.
— Е, това се казва чудесен коледен подарък! Поздравявам те, старче!
Но сега не Джеймс бе този, който отвърна на шеговития въпрос на Антъни, а собствената му съпруга, която изрече с очарователния си шотландски гърлен акцент:
— Забрави за цялата история, скъпи, или ще има да се чудиш къде е отишло твоето легло.
При което Джеймс избухна в смях, а Джорджина рече:
— Не беше толкова забавно. Забележи, че на брат ти никак не му е до смях.
— Разбира се, че не му е, любима, и тъкмо това е най-забавното.
Антъни измърмори нещо под нос, изгледа с отвращение Джеймс и се наведе, за да прошепне нещо на съпругата си, което я накара да се усмихне. Очевидно никой не можеше да устои на този очарователен негодник.
Не след дълго децата се настаниха на килима пред дървото и започнаха с отварянето на подаръците. Джуди забеляза, че Подаръкът не е на високата масичка и отиде да попита Ейми къде е. Двете с Джак не бяха идвали в салона през последните дни, заети с други по-интересни неща.
— Значи беше само някаква книга? — попита Джуди, след като Ейми отговори на първия й въпрос.
Момиченцето бе искрено разочаровано, че това, което толкова силно бе възбудило любопитството на двете им с Джак, всъщност съвсем не се е оказало толкова интересно за нея.
— Не е обикновена книга, любов моя. Тя описва историята за нашите прапрародители, как са се срещнали, как им е отнело известно време, за да осъзнаят, че са създадени един за друг. Сигурна съм, че някой ден ще искаш да я прочетеш.
Джуди не изглеждаше никак впечатлена и вниманието й тутакси бе привлечено от друго, когато Джак отвори следващия си подарък. Но неколцина от възрастните, които бяха наблизо и чуха въпросите й, си спомниха за прародителите си и направиха някои коментари.
— Питам се дали той някога е харесал това място, имайки предвид колко го е мразел в началото — отбеляза Травис.
— Разбира се, че го е харесал, след като и тя е била тук с него — отвърна брат му. — Целият свят става различен, когато има с кого да споделиш живота си.
— Намирам за забележително, че той се е съгласил сам да ремонтира и освежи това място — обади се Антъни. — Проклет да съм, ако някога взема чук в ръка.
— Няма ли? — многозначително попита съпругата му.
