— Не е ли странно, че ме задържахте толкова дълго при себе си? Казаха ми, че само съпругите остават тук цяла нощ.
Дерек се отдръпна от нея и седна на ръба на леглото. Шантел с облекчение забеляза, че през нощта не беше свалил дори панталона си. Сигурно и това беше направил заради нея.
Почти съжали, че го е подразнила с въпроса си. А той наистина изглеждаше разгневен. Мускулите по голия му гръб потрепваха, ръцете му стискаха рамката на леглото. Защо ли този невинен въпрос толкова го ядоса?
— Никой не критикува постъпките ми, Жахар. — Дерек не я поглеждаше. — Никой не се осмелява да ми задава въпроси. Ти също нямаш това право.
Очите й проблеснаха и горещият темперамент отново изби на повърхността.
— С други думи, вие можете да питате каквото си искате, да ми задавате какви ли не неприлични въпроси, но аз нямам никакви права.
— Точно така.
Тя изпъна рамене.
— Мога ли да си вървя, ваше благородие?
Не можеше да го нарече „господарю“, защото никога нямаше да признае подчинението си. Освен това знаеше, че към него се обръщат с най-различни титли, и можеше да употреби която и да е от тях.
Видя, че раменете му уморено се сведоха, но гласът му прозвуча твърдо:
— Върви!
Слава Богу, поне беше облечена. Ужасно унизително щеше да бъде, ако трябваше да се облича пред него. Ала още по-унизена щеше да се почувства, ако на сутринта се беше събудила гола в леглото му. А това можеше да се очаква, след като беше заспала като мъртва.
Мисълта, че той можеше да направи с тялото й каквото си ще, я укроти малко. Но когато стана и за първи път забеляза застаналите отстрани нубийски телохранители, загуби ума и дума.
Божичко, те през цялото време са били в спалнята, дори когато тя и Джамил…
Бузите й се обляха в червенина. Как така въобще не беше усетила присъствието на двамата мъже? Но откакто се събуди, цялото й същество беше обсебено от Джамил и тя не можеше да мисли за нищо друго. Телохранителите не й обръщаха внимание. Те бяха вперили очи право пред себе си и сигурно не бяха гледали дори когато двамата се целуваха.
Младата жена скочи като опарена и побърза да оправи дрехите си. За да стигне до вратата, трябваше да заобиколи леглото и да мине покрай Джамил.
— Жахар!
Тя замръзна на мястото си и сърцето й се сви, защото се беше надявала, че владетелят я е прогонил от мислите си.
— Забрави нещо.
Гласът му не звучеше вече толкова рязко, но въпреки това Шантел се поколеба, преди да се обърне към него. Вдигна плахо очи и се озова лице в лице с един великолепен полугол мъж, седнал на края на леглото. Предпазливостта отстъпи място на възхищението. За първи път виждаше голите му гърди. Гладките мускули играеха под загорялата от слънцето кожа, покрита с къдрави черни косъмчета. Макар че седеше доста неудобно, стегнатият корем не беше образувал гънки. Ръцете бяха подпрени на леглото и в тази поза раменете му изглеждаха още по-могъщи. Този едър, мускулест мъж будеше страх с голотата си, прикривана досега под разкошни туники. Шантел винаги беше мислила за властта и авторитета на Джамил само във връзка с ранга му на владетел, не и с физическите му качества. Още първия път й се стори грамаден, но беше толкова строен и с такива гъвкави движения, че неопитното й око не можа да усети под повърхността изключителната физическа сила.
Сега го гледаше като мъж, не като господар, и това, което видя, й направи дълбоко впечатление. Отново я завладя очарованието на първата им среща.
Но веднага се ядоса, че е проявила такова явно възхищение от тялото му, и сърдито отмести очи. С пламнали страни и трепереща долна устна, прехапан между зъбите й, тя даде на Дерек да почувства за миг раздвоеността й и гордо попита:
— Какво съм забравила, ваша светлост?
Лицето му отново се помрачи. Шантел нарочно се държеше толкова официално. Отново издигаше стена между двамата.
— Ела тук — нареди кратко той.
— Трябва ли?
— Ела тук — повтори Дерек, без да повишава глас. Това, че не забеляза кокетството й, беше единствената причина да се подчини. Бавно отиде до леглото и застана на метър разстояние от него.
— Там — каза сухо Дерек.
Ръката му сочеше ниското столче, върху което беше поставена сапфирена огърлица Шантел не си спомняше да е виждала тази скъпоценност и реши, че това е възнаграждение за нощта, прекарана в леглото му, макар и без любовни удоволствия.
Тялото й се скова от възмущение. Очите й гневно проблеснаха.
— Не я искам.
Дерек вдигна едната си вежда.
— Интересно — промълви той и след дълга пауза прибави: — Но няма значение. — Приведе се и вдигна сапфирите. Когато ги преметна през пръстите си, Шантел видя, че става въпрос за прекрасна огърлица, съставена от три реда различни по големина и шлифовка камъни, обковани в сребро. Подобно украшение сигурно струваше цяло състояние.
Бузите й пламнаха при мисълта, че този човек иска да купи благоволението й, и тя сковано повтори:
— Не искам.
За нейно голямо учудване Дерек се изсмя, сякаш възмущението й го забавляваше. Последвалото обяснение обаче разкри заблудата й.
— Такова нещо се подарява при раждане на син, но не и при това, за което си мислиш. Беше на врата ти, когато вчера те доведоха при мен, затова си го окачи пак и го върни на законния собственик.
— Огърлицата е на майка ви — прошепна Шантел и се изчерви още повече. — Тя ми зае перлите, а вчера ми е дала и сапфирите. По-добре е вие да й ги върнете — заключи тя, защото не смееше да поеме накита от ръцете му.
Но Дерек искаше точно това. Той посегна към ръката й, дръпна я към себе си и я намести между коленете си. Шантел се опита да избяга, но не можа да се изтръгне от желязната му хватка.
— Толкова ли те е страх от мен?
В гласа му се усещаше едва сдържан гняв, но тя не искаше и да знае. Гордостта й отново взе връх.
— Не! — изсъска ядно тя, макар че истината беше съвсем друга.
— Тогава се дръж прилично — усмихна се той. — Аз свалих огърлицата и пак аз ще ти я сложа. Ще си отидеш оттук такава каквато дойде, Жахар.
Дерек я пусна, за да види дали ще избяга, но Шантел не се помръдна. Пред очите й изпъкна живо представата за нощната сцена: мъжът сваляше огърлицата от врата й и нежно докосваше кожата й, а тя най-безгрижно си спеше. По тялото й се разля топлина и съзнанието й реагира уплашено: как е възможно да се вълнува толкова от една обикновена игра на въображението си?
— Чакам.
Шантел в миг разбра какво се очаква от нея и едва не подскочи. Той не искаше да стане и явно очакваше тя да коленичи пред него. Как смееше да я унижава така!
— Не е нужно да нося украшението на врата си. Ще го върна и така — И тя протегна ръка.
— Настоявам.
— Не можете…
Не успя да довърши, защото краката му притиснаха отзад коленните ямки и тя политна напред. Ръцете му веднага я подкрепиха и я притиснаха да остане коленичила. Когато Шантел вдигна очи, в тях ясно се четеше желание за убийство.
— Доволен ли сте сега? — процеди през зъби тя.
