ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Ако не знаеше каква е истината, Шантел можеше да се закълне, че през последните дни е обект на ухажване. Джамил всяка вечер я викаше при себе си и разиграваше все един и същ сценарий. Беше очарователен и много се шегуваше. Разказваше случки от детството си в харема, които разсмиваха Шантел. Двамата се разхождаха в градината, разговаряха и четяха.
Тъй като Джамил се държеше неизменно почтително, младата жена започна да се отпуска. Но в края на вечерта владетелят винаги се домогваше до близостта й и тя неизбежно го отблъскваше, макар да признаваше пред себе си, че от ден на ден това й се удава все по-трудно. Джамил ставаше нежен и настоятелен и съвсем открито й говореше какво ще направи с нея. Трябваше да се отбранява не само срещу ръцете, но и срещу словата му — по-точно срещу въздействието им върху нея. Засега успяваше да излезе победителка въпреки предателските реакции на тялото си.
Чудно й беше само, че когато го отблъскваше, Джамил вече не се сърдеше. А много й се искаше да бъде другояче, защото образът на жестокия тиранин постепенно избледняваше, особено когато през деня пристигаха малки подаръци или мили думи, които й напомняха, че той мисли за нея.
Последната вечер мина като предишните, с изключение на това, че когато влезе при него, Джамил пиеше. Шантел нервно потръпна, макар че мъжът срещу нея не беше пиян, а просто по-различен от друг път, по-отпуснат и повече от обикновено приличаше на англичанин. Начинът на ухажване този път беше чисто английски и Шантел почти забрави къде се намира. Припомни си го с горчивина едва когато я отведоха обратно в харема, пълен с жени, които му принадлежаха.
Как можа да ги забрави! Вярно, Джамил беше по цяла вечер с нея, но откъде да знае тя на кого посвещаваше нощите си. Не викаше при себе си други наложници, иначе клюкарките непременно щяха да й го съобщят. Но се знаеше, че обикновено той отива при съпругите си, вместо да ги вика в спалнята си. Имаше специални коридори до жилищата им, така че никой не можеше да го види. Как да разбере какво прави, след като я отпрати?
Беше й много неприятно, че тези мисли непрекъснато се въртяха в ума й. Защо не беше равнодушна към връзките му с другите жени, щом тя оставаше незасегната? Но тъй като искаше да бъде честна пред себе си, признаваше колко е горчиво предположението, че Джамил е търпелив с нея само защото после си прави удоволствието с друга.
Разбираемо беше, че младата жена не прояви особена симпатия към съпругите, когато я удостоиха с посещението си. Още първия път не хареса Нура, а при втората им среща чернокосата разкри истинското си лице. Надменността й беше нищо в сравнение със суетността и властолюбието й. Може би имаше сериозни основания да се държи така, защото Адама твърдеше, че единствено Нура не била робиня, а дошла в харема след договор за женитба като дъщеря на някакъв пустинен шейх. Но дори това не беше извинение за толкова арогантност и пренебрежителни забележки. Никой в харема не оставаше пощаден от злобата й.
Другите две съпруги бяха съвършено различни. Човек не можеше да не обикне жена като Шейла. Първата кадъна подари на Шантел колибри и веднага доказа любезността и великодушието си. Шантел не откри дори една-единствена причина, поради която би могла да намрази тази жена — може би само това, че Джамил я обичаше. Но този аргумент беше ужасно нелогичен, пък и не й се искаше да навлиза по-дълбоко в тази тема.
Днес от сутринта я мъчеше някакво особено предчувствие, което се засили още повече при подготовката за шестото поред отвеждане при Джамил. Шантел приписваше натегнатата атмосфера на нервите си, защото много добре знаеше, че времето й изтича. Дори не посмя да помисли, че може би се радва на предстоящата вечер.
Облякоха я в нежнорозови одежди от муселин, които приглушаваха цвета на очите и подхождаха чудесно на платиненорусите коси. Адама ги беше разпуснала по раменете и беше привързала само предните кичури. Шантел вече имаше свои обици, две гривни, игли за коса, както и разкошен пръстен с аметист, който допълваше колието. Джамил продължаваше да й изпраща подаръци, въпреки че не беше ги заслужила.
— Тази вечер ще му секне дъхът, като ви види, лала. — увери я щастливо Адама.
— Вярваш ли, че ще се задуши? — попита с надежда Шантел.
Адама весело се ухили. Вече не обръщаше внимание на презрителните забележки на господарката си, защото виждаше, че тя ги произнася повече по навик, отколкото от сърце. Само преди седмица Шантел би възприела смъртта на Джамил като избавление и не би тъгувала нито секунда. Днес все още се молеше да намери някакъв изход, но не можеше да си представи, че би се радвала на смъртта му.
Кадар всяка вечер я отвеждаше при владетеля и я чакаше да излезе. Младият негър се беше превърнал в нейна сянка, придружаваше я на всяка крачка, охраняваше вратата на жилището, а нощем спеше до Адама в съседната стая. Кадар й беше предан до смърт, но Шантел не смееше да го постави на изпитание. Ако измисли начин да избяга, ще й трябва помощ и тогава единствената й надежда ще бъде Кадар. Ала все още беше твърде рано да му се довери напълно.
Тази вечер Джамил я очакваше пред вратата на градината. Обикновено я посрещаше в спалнята с плашещото очите й легло. Но в помещението бяха разпръснати и многобройни възглавници, които образуваха удобни кътчета край залените от лунната светлина прозорци. Обикновено светеха безброй свещи, но в течение на вечерта светлината отслабваше, сякаш невидими слуги изгасваха свещ след свещ. Ала Шантел не забелязваше нищо. Вниманието й беше приковано в Джамил и дори покрай тях да преминеше в боен ред цяла армия, тя нямаше да я чуе.
Днес Джамил беше облечен в туника с цвят на старо злато от тежък венециански брокат, която прилепваше плътно по раменете и гърдите му. Типичните широки шалвари бяха изработени от бяла персийска коприна и бяха напъхани във високи ботуши с напълно европейски вид. Широк златен пояс пристягаше кръста му. В него беше затъкната кама, която изглеждаше заплашителна с блестящата си простота Единствените скъпоценности, които носеше, бяха пръстените му — един голям кехлибар и смарагда, който беше винаги на пръста му. Както обикновено беше свалил тюрбана си. След първата им среща Шантел никога не го беше виждала с тюрбан. А й се искаше да го носи, защото с гладко избръснатото си лице и с гъстата черна коса, разделена на път по средата и падаща меко по раменете му, той съвсем не приличаше на ориенталец. Наблюдавайки го, тя винаги мислеше колко добре би изглеждал и в най-изискания английски салон.
Представяше си го в добре ушито сако, тесни бричове до коленете и сребърна вратовръзка и пулсът й се ускоряваше при представата за съвършената му елегантност. Но, по дяволите — дори и в тази носия мъжът изглеждаше чудесно!
Тя беше отстъпила пред настояванията му и вече не коленичеше на пода, когато влизаше. Но никога не пристъпваше сама вътре, а оставаше край вратата, докато той я повика. Тази вечер беше необичайно мълчалив. Само я гледаше с омайващите смарагдовозелени очи, изчаквайки четецът в ъгъла да завърши сурата от Корана.
Внезапно младият момък извиси глас и Шантел изненадано се вслуша.
Шантел затаи дъх и погледна към Джамил, който продължаваше да я наблюдава. Без да сваля очи от лицето й, владетелят освободи младия четец с кратък заповеднически жест.
Шантел изчака момчето да се отдалечи след многобройни поклони и сърдито вдигна вежди.
