— Ще бъда доволен, когато престанеш да се биеш с мен — отвърна той и нежно добави: — Не исках да те унижа, малка луна. Просто не можех да изпусна случая да те обгърна с ръце, да те почувствам до себе си…
— Нали ме освободихте! — избухна отчаяно тя.
— Така е. Сега ще ти окача огърлицата и готово. Вдигни косата си и всичко ще свърши.
Шантел се почувства объркана. Да я прегърне… О, Господи, как омаломощаваше подобна представа!
Желаейки да се освободи от слабостта си, тя бързо повдигна косата си. Дерек вдигна накита от леглото, впи очи в нейните и бавно, много бавно го сложи на врата й.
Побиха я тръпки, не толкова от студените камъни, колкото от ръката на мъжа, която се плъзгаше по шията й. Той се приведе да я закопчее и Шантел се почувства замаяна от близостта на тялото му, от ръцете, гърдите и коленете, които се притискаха в нейните.
Внезапната смяна на студ с горещина, топлият допир на бузата й до гърдите му — всичко това я накара да забрави яда си. Сякаш я бяха увили в топъл, сигурен копринен пашкул. Сигурен? Да, в този миг тя се чувстваше точно така. Беше й казал, че може да си иде, следователно нямаше защо да се бои от прегръдката му — освен от собствената си реакция. Колко хубаво щеше да бъде, ако останеше завинаги в обятията му.
Почувства истинско съжаление, когато ръцете му се отпуснаха Изгледа го смутено и Дерек се усмихна.
— Толкова лошо ли беше?
Гордостта я подтикна да мълчи и да стъпче нахлулите в сърцето и чувства.
— Мога ли да си вървя?
— Да. — Но ръката му притисна рамото й. — Първо ми дай дума, че когато тази вечер те повикам, ще дойдеш без съпротива.
— Но…
— Дай ми думата си, Жахар, иначе няма да те пусна да си отидеш.
— Нищо не се е променило — обясни просто тя.
— Не съм го и помислил, но все пак ще те повикам и ти ще дойдеш. Обещаваш ли?
Шантел нерешително прехапа устни, после намръщено кимна.
Дерек нежно я погали по бузата.
— Спести си енергията за мен, малка луна. Ако още не си го забелязала — аз приех предизвикателството.
Шантел побърза да излезе от спалнята, усещайки някаква заплаха, но много повече нещо друго, макар че съвсем не беше готова да го нарече с истинското му име: радостно очакване.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Новата „затворническа килия“ не я заинтересува особено. Дадоха й две стаи, три пъти по-големи от предишната. Помещенията бяха много приятни, с кахлени плочки по стените и мраморен под в предната стая. Около ниска масичка бяха подредени пъстри възглавници, а в средата на стаята имаше дори малък водоскок. Снабдените с решетки прозорци гледаха към голям двор, покрит с розови мраморни плочи.
В спалнята имаше розово легло с балдахин и голяма ракла, пълна с дузини от онези тънки и прозирни одеяния, които й приличаха на долно бельо. Зад лакиран параван имаше полици с кремове, благовонни масла и парфюми. Прекрасен турски килим в яркочервено и златно покриваше почти целия под. Втората стая имаше прозорец с изглед към обградената със стени градина на фаворитките. Виждаха се големият фонтан, красивите лехи с карамфили, лалета и тъмночервени рози. Точно пред прозореца растеше жасминов храст. Нежните му клонки се поклащаха от полъха на лекия бриз и сладкият им аромат изпълваше стаята.
Доведоха я тук направо от покоите на Джамил. В преддверието я очакваше Кадар и Шантел не посмя да вдигне очи към издрасканото му лице, за което беше виновна тя. Не забелязваше къде я води, докато не застана на входа на новото си жилище. Адама я посрещна, грейнала от радост. Хаджи Ага също беше там и отначало Шантел не намери нищо особено в това, че я бяха довели в друга част на харема. Кадар поясни:
— Това е ваше, лала, аз също.
Шантел се обърна и смаяно се взря в широко ухиленото му лице. Измъчваха я противоречиви чувства: срам, че беше издраскала този добър момък, гняв, че робът толкова лесно сменяше господаря си, яд, че я бяха довели тук, и най-после радост, понеже усмивката му беше така заразяваща. Ала доброто й настроение веднага се изпари.
Гневът й се изля върху главата на Хаджи Ага.
— Вярно ли е? Кадар сега е мой?
Главният евнух кимна колебливо, смутен от резкия й тон. Отраснал в общество, в което преди всяка сериозна дискусия, се разменяха куп излишни учтивости, той не можеше да свикне с нейната прямота. Освен това никоя наложница не се осмеляваше да му говори с нелюбезен тон, особено когато й съобщаваше, че е повишена в степен.
— Значи не се радвате? — установи делово той.
Шантел невъздържано махна с ръка.
— Какво значение има това сега? Тук изобщо не се интересувате от чувствата на жената. Искам да разбера защо ми давате Кадар.
— По желание на Джамил — отговори кратко Хаджи.
— По негово желание? О, разбира се! — Шантел го изгледа подигравателно. — Каква глупачка бях да забравя, че великият владетел може да разполага с всичко, дори със собствените си роби.
— Получих богато обезщетение.
— Сигурно сте доволен — отбеляза хапливо тя.
Хаджи успя само да поклати глава.
— Ако не искате Кадар…
Шантел рязко го прекъсна:
— Все още не сте ми казали защо ми го давате.
— Всяка фаворитка има свой собствен евнух. Би трябвало да го знаете. — Гласът на Хаджи прозвуча учудено.
Но Шантел го учуди още повече.
— Не съм никаква фаворитка, Хаджи. — Беше толкова раздразнена, та забрави, че му дължи уважение. — Знам как стават нещата при вас и знам, че наложницата не може да се нарече фаворитка, ако не е… — Гласът й пресекна от смущение. — Достатъчно е да ви кажа, че все още не отговарям на условията.
— Значи не сте…
— Не. Не съм.
— Днес сутринта, разбира се, си помислих… — Той замлъкна, когато Шантел енергично заклати глава — Изненадвате ме — прибави невярващо.
— Не би трябвало — изсъска тя. — Бяхте твърде дързък в предположенията си.
— Съвсем не, Жахар.
Не й хареса, че така спокойно й противоречат.
— Щом ви казвам…
— Не е важно какво казвате. Тук сте, защото Джамил заповяда да ви настаня в този двор. Сега сте първа икбал, все едно дали сте споделили леглото му или не. Това е необичайно, наистина, но ние не поставяме под въпрос желанията на господаря.
— Ами ако не искам да живея тук! Не, забравете какво казах. Вече ми дойде до гуша да ми повтарят, че нямам избор. — Внезапно й хрумна чудесна идея. — Щом Кадар е мой, мога ли да го освободя?
Двамата мъже в един глас изкрещяха „Не!“ и младата жена се стресна.
— О, по дяволите, стига толкова! Как ми хрумна тази смешна мисъл, че бих могла да извърша нещо,
