което аз искам.
— Лала, ако не ме харесвате, Хаджи Ага ще ви намери друг.
Тя се обърна към младия негър и се засрами, че го е наранила с обидното си държание.
— Не, Кадар. Щом трябва да имам собствен евнух, най-добре е да бъдете вие, макар че не разбирам защо ви харесва да ми служите.
А Кадар наистина се радваше. Доказваше го широко усмихнатото му лице. Хаджи също се успокои и се отдалечи с разведрена физиономия. Вярваше, че е преживял, без особени сътресения поредната буря.
Шантел се опита да скрие раздразнението си, когато Адама настоя да й покаже новото жилище и я разведе навсякъде, пърхайки от радост. Младата жена не искаше да вижда нищо. Кипеше от гняв срещу онзи самодоволен нахалник, който беше побързал да я премести в розовия двор и явно смяташе отдаването й само въпрос на време. Нали й каза, че е приел предизвикателството? Но този път прекали. Накара целия харем да повярва, че е спал с нея, защото кой би си помислил, че ще я преместят в двора на фаворитките, без да го е заслужила…
— Единственото, което имат в повече съпругите, са още една или две стаи и частна градина — обясняваше весело Адама. — Този е най-добрият апартамент в розовия двор. Преди вас в него живееше Мара.
— И какво стана с нея?
— Отведоха я обратно в двора на гозде. Такъв шум се вдигна! — Адама развеселено се изсмя. — Но в този двор има място само за шест фаворитки.
— Значи Мара е била най-незначителната фаворитка, а е заемала най-доброто жилище — промърмори скептично Шантел.
— Мара стигна дотук едва наскоро, но тя служеше само за определена цел и получаваше всичко, което поиска.
— Каква цел? Какви ги говориш?
Нигерийското момиче се опита да отклони тази неприятна тема, но господарката настояваше.
— Може би трябва да попитам майката на Джамил?
— Не, недейте. Лала Рахин не обича Мара.
— Хайде, говори.
Адама сведе глава.
— Мара… на нея й викат… Позорния стълб.
Малката смяташе, че това обяснява всичко. И Шантел разбра.
— Искаш да кажеш, че Джамил я бие?
— Не, той никога — побърза да отговори Адама — Немите нубийци.
— Защо, за Бога? — извика възмутено Шантел. — Трудности ли създава?
— Не, никакви — опита се да обясни Адама — Тя си е такава. Изпитва удоволствие от секса само ако преди това я пребият до смърт.
— Но това е абсурдно!
— Това е истината, лала. Тя отива и се връща усмихната. Раните не я тревожат. Мама казва, че първият й мъж бил ужасен насилник и от него станала такава.
— Джамил ли е бил този мъж?
— Не, лала, не. Изнасилил я търговецът на роби, който я докарал в Барка.
— Казаха ми, че всички жени на Джамил са дошли тук девствени.
— И Мара беше девствена — отговори Адама. — Изнасилили са я по друг начин.
Шантел се опита да си го представи и цялото й тяло изстина.
— Защо тогава Джамил кара да я бият, преди… преди…
Адама кимна и й спести мъчението да довърши изречението си.
— Иначе не може да изпита нищо. Господарят я вика само когато настроението му е мрачно. Тя е щастлива, а той има върху кого да излее гнева си. Разбирате ли за каква цел служи тази жена? Мара получава своето удоволствие, а владетелят не причинява мъка на другите си жени.
— Това е отвратително — проговори спокойно Шантел.
— Но кой страда от него, лала?
Явно никой, помисли си отвратено Шантел, но ужасът не искаше да я напусне. Всъщност какво имаше да се чуди? Беше видяла със собствените си очи как Джамил остана съвършено невъзмутим при бичуването на едно невинно момиче.
Почувства в сърцето си благодарност, че тези хора й напомниха отново за неговата жестокост. Беше забравила истинското му лице и сутринта едва не се разтопи в горещите му обятия. Но сега край!
— Лала!
— Какво има?
— Изберете си още трима роби. Предлагам ви…
— Момент — прекъсна я учудено Шантел. — Кой казва, че ми трябват още слуги?
— Такъв е обичаят.
Шантел се намръщи.
— Нали чу какво обясних на Хаджи Ага: моето присъствие тук не е в съответствие с обичаите. Не съм заслужила никакви привилегии и нямам намерение да го сторя.
— Не говорете така, лала. Ако господарят не ви повика повече, ще ни върнат при онези ужасни наложници.
Изразът на лицето й подсказваше, че тази страшна перспектива трябва да бъде предотвратена на всяка цена. Шантел разбираше желанието на момичето да си остане на новото място, не само наложницата, но и личните й слуги преминаваха едно стъпало по-високо. Само че прислужниците нямаше да се измъчват с променящите се настроения на владетеля. Много й се искаше Адама да разбере стремежа й да се измъкне оттук.
— Лала Жахар!
Нямаше ли най-после да я оставят на спокойствие? Шантел се обърна и се взря в новодошлия, застанал в рамката на вратата. Не го познаваше, но без съмнение беше евнух, защото нормалните мъже не бяха допускани до харема дори и като слуги. А този човек беше с много светла кожа и изглеждаше доста солиден в разкошната роба, обточена с кожи, и високия тюрбан.
През прозореца можеха да се видят жените, които се бяха събрали в двора и наблюдаваха мъжа, без да скриват любопитството си. Адама също го зяпаше с широко отворени очи. Кадар се появи отнякъде и застана точно зад гърба на непознатия, но по лицето му не се четеше любопитство, а спокойна бдителност, която, кой знае защо, подразни Шантел.
— Какво има?
Мъжът церемониално се поклони.
— Идвам от Джамил Решид. — Простря ръце към нея с ковчеже от розово дърво, украсено със седеф. — Подарък от владетеля, лала.
Шантел мрачно пое сандъчето и когато го отвори, лицето й още повече потъмня. Върху бяло кадифе лежеше двуредна аметистова огърлица. В средата искреше бисер, голям колкото жълъд. Колието беше също толкова ценно, колкото и сапфирите, които още носеше на врата си.
Какво беше казал Джамил? Такъв подарък се поднася само при раждане на син. Защо сега й изпращаше тази скъпоценност? Май предположенията й се оказваха верни: този господин просто искаше да купи благосклонността й.
Понечи да върне ковчежето, когато пратеникът отново заговори:
— Има още едно послание, ако позволите. Владетелят поръча да ви кажа, че сигурно няма скоро да се откажете от собствените си бисери, но че се надява… — Мъжът смръщи чело, затвори очи и прехапа устни. Явно не си спомняше края на посланието. Но скоро се сепна и закима с глава — О, да! Надява се, че все пак ще ги забравите.
Защо при тези думи лицето й се обля в червенина? Единствено тя разбираше смисъла им и се боеше, че го е разбрала прекалено добре. По този начин Джамил й даваше да разбере, че е усетил съгласието й при последната нежна прегръдка. Как беше възможно такова нещо?
Когато все пак реши да върне накита, Шантел с досада установи, че пратеникът отдавна си е
