— Да.
— А той дали… дали ще бъде тук? — попита колебливо тя. Той се обърна към нея и повдигна леко периферията на шапката си, за да може да я вижда по-добре на лунната светлина.
— Ако имате предвид шефа, не виждам защо да не е тук.
— Но защо е толкова необходимо да се срещам с него? Искам да кажа, ако съм отвлечена заради откуп, тогава не е наложително…
— Той ще иска да разговаря с вас, за да научи някои неща отвърна Серапе.
— Какви неща?
Но бандитът само сви рамене.
— Ще иска да чуе мнението ви дали баща ви ще се съгласи с условията му.
— Баща ми ще се съгласи с всичко, за да ме върне при себе си — отвърна уверено Саманта.
— Ел Карнисеро ще бъде много доволен да чуе това. Но вие не знаете какво е написал в бележката. Не можете да знаете със сигурност дали баща ви ще се съгласи, не и докато сама не чуете исканията на главатаря.
— Но не може ли някой друг да ми ги съобщи? — попита тя.
— Защо продължавате да се страхувате от него? — прекъсна я той. — В гласа ви долавям страх. Вече ви казах, че тук никой няма да ви стори нищо лошо. Той самият ми се закле в това.
— И вие му вярвате?
— Да, вярвам му — отвърна мъжът без колебание. — Ако не му вярвах, никога не бих ви довел тук. Разбирате ли ме, сеньорита. Аз не наранявам жени и деца.
Саманта пропусна тези думи покрай ушите си.
— Сигурно сте съвсем отскоро в тази банда — промълви тя, спомняйки си за историята, която й разказа Мануел за хладнокръвното убийство на жени и деца.
— Права сте, така е — отвърна откровено той, като по този начин отново възвърна надеждите й, че би могъл да й помогне по някакъв начин да се освободи.
— Лоренцо! — проехтя някакъв глас от лагера. — Хайде, чакаме.
Саманта замълча, тревогата й се усили. Мъжът от лагера говореше испански. Те нямаше как да знаят, че тя разбира отлично този език, и реши да не се издава. Така бандитите щяха да говорят свободно пред нея, а всяко, дори най-дребното нещо, можеше да се окаже от полза.
— Онзи човек вас ли викаше? — попита невинно тя.
— Да, чакат ни.
— Значи се казвате Лоренцо? Серапе ми харесваше повече. — На смаяния му поглед просто добави: — Не ми обръщайте внимание. Ще ви обясня по-късно, Но кажете ми как наричате предводителя си.
— Руфино.
— Това истинското му име ли е?
— Не съвсем. Не са много мъжете, избрали този начин живот, които използват истинските си имена. Но това единственото име, под което го познавам.
— А вашето истинско име…
— Не е Лоренцо — прекъсна я той.
— Лоренцо! — Този път повикването беше доста настойчиво, което накара Саманта да се свие от страх.
— Елате, сеньорита Кингсли. — Лоренцо подкара конете като се отправи към една от къщите, Пред сградата се бяха събрали много мъже, а на тясната веранда бяха окачен фенери — Ще имате топла храна и удобно легло. По-добре да се срещнете с Руфино още сега. Сама ще се убедите, че няма нужда да се страхувате от него.
Когато достигнаха стълбите пред верандата, Лоренцо слезе от коня, а Саманта неохотно направи същото. Иниго веднага отведе конете. Останалите мъже веднага се събраха около нея, като съвсем открито я оглеждаха.
Няколко от тях бяха седнали на стъпалата, а поне десет стояха в двора. Ужасена, Саманта почувства, че се задушава. Те бяха толкова близо до нея, а тя нямаше оръжие. Не бе свикнала да се чувства толкова беззащитна.
Нечия ръка се пресегна и докосна бродерията на жилетката й, Саманта светкавично се извърна, за да удари нахалника. Стоеше с гръб към къщата, вътрешно изпитваше ужас от нахалните им, ухилени физиономии, но в същото време се надяваше, че страхът й не личи.
— Много е красива! — дочу тя. — Бива си я — отговори друг после последва многозначителен шепот, от което се почувства още по-неудобно. След това започнаха да обсъждат облеклото й, като се учудваха на предпочитанието й на мъжкия маниер на обличане, после заговориха за празния кобур на бедрото й. Постоянно задаваха въпроси на Лоренцо, който стоеше в средата на групата и чакаше, тъй като не знаеше какво да предприеме по-нататък. За какво чакаше? Ел Карнисеро там ли беше? — питаше се тревожно Саманта. Кой от тези тъмни, груби мъже беше хладнокръвният убиец, от когото толкова се страхуваше?
Мъжете продължаваха да я зяпат любопитно и с всеки изминат миг тревогата й нарастваше. Тъкмо се канеше да им обърне гръб, когато зад нея прозвуча дълбок глас, извисявайки се над всички останали.
— Сигурен ли си, че си довел неговата дъщеря, Лоренцо, не сина му?
Мъжете избухнаха в гръмогласен смях, а Саманта извърна любопитно към притежателя на гласа. Очакваше да види Ел Карнисеро, ниския, с тяло като бъчва, бандит. Но собственикът на подигравателния глас беше висок, а слабата му фигура се очертаваше неясно на рамката на вратата. Той бе целият в сянка, защото фенерите осветяваха само двора, и то само малка част от него.
Саманта бе благодарна, че широката периферия на шапката закриваше лицето й. Поне никой не можеше да види страха в очите й. Но не след дълго страхът й премина в гняв. Беше изтощена и гладна. От дни не беше слагала хубава храна в устата си. А сега я държаха отвън, изложена на нощния хлад, унизително изложена на нахалните погледи на тази презряна сган. И на всичкото отгоре един от бандитите й се надсмиваше!
Саманта се обърна към Лоренцо, като демонстративно обърна гръб на мъжа, който продължи да стои в сянка.
— Обещахте ми храна и легло — напомни му тя. — Трябва ли да стоя тук, за да може всеки човек от лагера ви да ме огледа от глава до пети? Заведете ме при шефа си и да приключваме с това.
— Това означава ли, че вече не ви е страх? — ухили се Лоренцо.
Саманта веднага настръхна.
— Всичко си има граници, сеньор. Аз…
— По дяволите! — гласът, който изруга, идваше от верандата. Всички се смълчаха.
При звука на този глас Саманта трепна изненадано и бавно се обърна с лице към верандата, но високият бандит бе изчезнал, вероятно бе влязъл обратно в къщата. Младата жена продължи да стои така, загледана в рамката на отворената врата, а очите й се разшириха от изненада, когато нахлуха спомените. Гласът… не! Това бе невъзможно!
От вътрешността на къщата обаче се чуха високи ругатни, а Лоренцо само поклати глава.
— Какво, за бога, го ядоса толкова?
Но Саманта не го чу. Стоеше, заслушана в невъздържаните ругатни, които се разнасяха от вътрешността на къщата. Този глас, първо подигравателен, след това сърдит… Но това просто не можеше да бъде!
Саманта изкачи бавно стълбите към верандата, сякаш бе привлечена от магнит, но Лоренцо бързо я хвана за ръката.
— Не, сеньорита. Нещо не е наред, не разбирам какво, но, дявол да го вземе, така е. Елате, ще ви отведа в друга къща.
Но Саманта поклати отрицателно глава И без дори да го погледне, продължи към вътрешността на къщата. Но достигна само до входната врата. Стаята бе ярко осветена, така че можеше ясно да вижда всичко. Мъжът крачеше напред-назад като затворен в клетка звяр.
— Сеньорита — прошепна настойчиво Лоренцо досами ухото й. — Махнете се веднага оттук. Бог знае защо, но само като ви видя, главатарят изпадна в ярост.
Саманта се извърна рязко към Лоренцо и го изненада като обви кръста му с ръце. Преди той да успее да се съвзе от изненадата, тя се отдръпна, като стискаше здраво револвера му.
