това третият бандит я заведе до един великолепен бял жребец и й заповяда да го яхне. Саманта отстъпи крачка назад.
— Ще яздя собствения си кон, благодаря — отвърна тя хапливо.
В отговор негодникът удари Ел Сид през задницата и жребецът се отдалечи в галон.
— Главатарят изпрати своя кон за вас, сеньорита Кингсли. Вие ще яздите Ел Рей.
Кралят. Името съвсем точно подхождаше на чудесното животно. Цветът му й напомняше за Принцеса. Жребецът можеше да бъде идеална възможност за чифтосване с кобилата. Ел Рей бе твърде красив, за да бъде собственост на един толкова жесток човек.
— Сега се качвайте или в противен случай ще се наложи да ви сложа на седлото — заяви мъжът с наметалото.
— Не виждам защо да не мога да яздя собствения си кон.
— Баща ти ще прецени още по-добре положението, когато види конят да се връща без вас — отвърна той и се усмихна. Освен това е чест да яздите Ел Рей. Ел Карнисеро цени високо този кон, който струва цяло състояние. Разбирате че главатарят е доста щедър, след като предлага да го яздите. Той иска да знаете това и да не се страхувате.
Саманта се изсмя подигравателно.
— Не се страхувам.
Качи се на коня, като грабна юздите от бандита.
— И защо да се страхувам? Когато вие ми давате средство за да избягам — добави уверено.
Тя дръпна рязко юздите, което принуди мексиканеца отстъпи крачка назад, след това заби пети в корема на животното и се спусна надолу по хълма. Но не успя да достигне дори подножието му. Остро изсвирване накара жребеца да се закове на място, а тя една успя да се задържи на седлото. Само след миг мексиканецът бе до нея, хвана юздите като се смееше весело, и отново я поведе към върха на хълма.
— Виждате ли сега защо Ел Рей е ценен толкова високо?! — В гласа му имаше нескрита гордост.
— Виждам защо аз трябва да го яздя — отвърна горчиво тя, а очите й хвърляха гневни мълнии.
Другите двама бандити вече се бяха качили на конете чакаха. Този, който беше близо до нея, също се качи, но всички продължиха да стоят на местата си. Саманта изведнъж когато разбра причината. Придружителите й най-накрая бяха появили. Всеки един от бандитите бе насочи карабината си към приближаващите работници.
Саманта почувства как и нея се надига глуха ярост.
— Ако застреляте някой от хората ми — предупреди тя, кълна се, че ще успея по някакъв начин да счупя врата на това животно. Мислите ли, че главатарят ви ще се зарадва, като се върнете без скъпоценния му кон?
Бандитът с наметалото й хвърли гневен поглед, но наклони дулото на карабината си от вакуеросите, като го насочи към нея. Четиримата мъже току-що бяха достигнали подножието на хълма. Когато забелязаха Саманта и похитителите й, спряха рязко в облак прах.
— Раненият ранчеро има в себе си съобщение за сеньор Кингсли. Занесете го! — извика бандитът към четиримата вакуероси. — Ако ни последвате, тя ще умре!
Заведоха Саманта на противоположната страна на хълма, а бандитът с наметалото държеше юздите на коня й. Хората й не посмяха да ги последват, за да не рискуват живота си. Разбираше, че е вече сама, без надежда за помощ, докато бележката за откупа не бъде предадена на баща й.
Отправиха се на юг, като се движеха с изтощителна скорост. На обяд внезапно смениха посоката, като се насочиха на запад, към планините. Животните бяха изморени, затова намалиха темпото, но не спряха да почиват, въпреки че обедното слънце грееше безмилостно над главите им.
Саманта много добре знаеше колко много скрити каньони и долини имаше в Сиера Мадре, имаше такива закътани места, където дори голяма група хора можеха да се скрият и никога не можеха да ги открият. Отведоха я на точно такова място. Щяха ли да я намерят някога тук? О, господи, дори не искаше да мисли какво й готви бъдещето. Беше чувала твърде много ужасни неща за Ел Карнисеро.
Късно същата нощ спряха отново, този път в открита равнина. Мъжете се погрижиха за конете, преди да извадят сушено месо за себе си. Диего донесе на Саманта малко сушено говеждо, няколко студени царевични питки и неголяма манерка с вино. Саманта знаеше, че те най-вероятно пият текила, а фактът, че й бяха предложили вино, говореше за известно внимание от тяхна страна. Тя бе изненадана и благодарна.
Саманта изпитваше вълчи глад и едва в този момент разбра колко с изтощена. Цялото тяло я болеше, чувстваше отчаяна нужда от сън, но реши с всички сили да се опитва да не заспива. Можеше да успее да избяга тази нощ.
Не запалиха огън, но луната грееше ярко, което позволи на младата жена ясно да вижда тримата мъже, които седяха и разговаряха шепнешком. Щеше да ги изчака да заспят, като се молеше да я оставят сама. Докато чакаше и ги наблюдаваше, с мъка държеше очите си отворени. Струваше й се, че чака от часове. Но всъщност минаха само няколко минути. Мъжете приключиха разговора си и се изправиха. Мъжът с наметалото се насочи към конете и извади от дисагите едно одеяло. Саманта затаи дъх, тъй като той насочи към нея. Само й връчи одеялото и думите му успокоиха.
— Не е зле да поспите, сеньорита. Няма да останем дълго на това място.
После той легна близо до нея, същото направи и други бандит с пончото. Но Диего не легна да спи. Той се излегна на хълбок с готова за стрелба карабина и запали цигара, Диего бе само на няколко фута разстояние, но бе застанал между нея и конете. Мъжът скоро изпуши цигарата си, Не легна да спи и Саманта разбра, че той изобщо няма такива намерения. Задачата му бе да остане на пост.
Не можеше да избяга. Но поне нямаха намерение да й досаждат или да я изнасилят. Като разбра това, Саманта предаде на умората и потъна в сън, като си обеща, че на следващия ден ще избяга. Трябваше да намери начин.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Следващият ден за Саманта настъпи твърде бързо. Като че ли бе минал само миг, когато я събудиха с грубо разтърсване по рамото. Погледна към небето и й се стори, че луната почти не се бе поместила от мястото си в небосвода. През останалата част от нощта яздиха бързо. Намалиха скоростта, когато слънцето изгря. По този начин нямаше да се налага да спират на всеки няколко часа, за могат конете да почиват. Продължаваха ездата си дори и в най-горещата част на деня, като се хранеха върху седлото.
Тази нощ беше повторение на предишната. Саманта започваше да се отчайва. С всеки изминат час приближаваше все повече до планините, което означаваше, че все повече се приближаваха и до Ел Карнисеро. През последно денонощие мислеше постоянно за него, без да е в състояние да го изхвърли от съзнанието си. Знаеше, че бандитът мрази гринго. Заради откуп ли я беше отвлякъл? И дали това беше просто отвличане? Позволи мислите й да отидат по-далече. Дали Касапина щеше да я убие?
Не! Не трябваше да мисли за това. Но ужасната мисъл продължи да я измъчва, докато накрая я завладя истински ужас. Не искаше да бъде предадена на ужасния Ел Карнисеро.
Та нали той убиваше жени и деца, когато поискаше! А повече от всичко мразеше гринго.
Тази нощ Саманта се опита да избяга. Знаеше, че няма да успее, но трябваше да се опита. Сега на пост стоеше ниският мъж с пончото. Тя изчака Диего и онзи с наметалото да се сменят. Насочи се тичешком към него, нападна го и го повали на земята. Карабината му отхвръкна настрани, тя посегна да я вземе, след което отново се обърна към него.
В този момент другите двама се събудиха и се разсмяха гръмогласно. Мъжът с наметалото се обърна спокойно към нея.
— Карабината е празна, сеньорита.
— Празна?! — възкликна смаяно тя. Той сви рамене.
— Ние сме на открито и можем лесно да забележим, ако никой се приближи. Ако е необходимо, можем веднага да заредим карабината, освен това имаме предостатъчно време. Иниго не обича оръжията. Никога не зарежда своето, докато не се наложи.
Значи Иниго бе ниският.
Саманта ги гледаше невярващо, след това насочи карабината към крака на бандита с наметалото и
