— Какво има, скъпа? — попита я тихо Рамон, като я обърна отново с лице към себе си. — Изглеждаш толкова нещастна.
Саманта потърка чело. Господи, не можеше ли да мине поне един ден, без този негодник да се промъкне в мислите й? Трябваше да престане да мисли за него и Рамон можеш да й помогне.
— Скъпа?
Зелените й очи се присвиха в тесни цепки, после Саманта заплашително сложи ръце на кръста си.
— Значи си мислиш, че си достатъчно възрастен да ме наричаш така?
— Слушай, Саманта…
— Когато тръгнах оттук, ти не бе по-висок от мен, а и не си много по-голям — продължи тя с твърд тон. — Сега, след като си възмъжал и си много по-висок, се мислиш за много голям, така ли? Така ли е?
— Ти ме обиждаш, Саманта. — Кафявите му очи се натъжиха. — Бях забравил какъв избухлив нрав имаш.
Неочаквано тя се усмихна.
— Сега кой не може да приеме малко шега, а? — Като се засмя весело, Саманта разроши русата му коса, след това се втурна бързо покрай него и изтича в стаята.
Докато Рамон успее да се обърне и да я хване, тя беше изчезнала. Последва я до средата на стаята само за да открие, че безгрижното й настроение се бе изпарило толкова лесно, колкото се бе появило.
— Баща ми не беше ли с теб?
— Да, той ми правеше компания, докато те чаках. Трябва да добавя — няколко часа.
Саманта изобщо не обърна внимание на последните му думи.
— Къде е той?
— Излезе, когато един от вашите вакуероси съобщи, че имало пожар.
— За граничната колиба на запад ли стана дума?
— Да.
— По дяволите! Исках да поговоря с него. Сега изобщо не знам кога ще се прибере.
— Тогава говори с мен. — Рамон се приближи до нея. — Чаках безкрайно дълго, за да те видя отново. Ела, седни тук с мен. — Той посочи към големия диван.
Тя му позволи да я отведе на дивана и те говориха дълго време. В продължение на един час мислите й се отклониха от баща й и мистериозните съобщения. Но веднага след като Рамон си тръгна, мислите й отново се върнаха към проблема с Ел Карнисеро, Тук имаше нещо повече от обикновена кражба на добитък и злонамерени разрушения. Какво всъщност ставаше? Сигурна бе, че баща й знае. Нямаше намерение да му позволи отново да се измъква с увъртане и да избягва въпросите й. Нямаше да позволи повече успокоения от рода на „Не се притеснявай, Сам, няма за какво да се безпокоиш.“
Отдавна бе минало време за вечеря, когато Хамилтън Кингсли се върна. Саманта вече бе заспала. Беше го чакала дълго, но след като той не се върна, тя, изтощена, потъна в сън. Хамилтън не я събуди.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Изгревът къпеше в нежно розови нюанси ширналата се равнина. Саманта се събуди с пукването на зората и погледът и попадна на планинските върхове, облени в светло лилава светлина. Гледката през прозореца й беше прекрасна, а Саманта знаеше, че още по на изток от ранчото небето е окъпано в червено и ярко оранжево.
Саманта рядко ставаше толкова рано. С учудване осъзна, че е облечена, но после веднага си спомни, че предната нощ бе заспала дълбоко, а имаше намерение да си почине само няколко минути. Бе пропуснала възможността да говори с баща си.
Веднага реши, че ще говори с него сега, преди отново да излезе и да избегне разговора с нея. Ще го чака пред вратата му, ако с необходимо, просто в случай, че той реши да се измъкне. Саманта разбираше, че на баща й никак няма да му е приятно да й разкрие истината, не и след като се бе опитал да се преструва, че нищо не се е случило. Не, той нямаше да иска да я види и да разговаря с нея.
Саманта стана от леглото, което не бе оправено за сън и със смачкани завивки. През отворения й прозорец нахлуваше хладина, но тя не почувства студения под краката си, защото бе все още с меките си кожени обувки, които носеше вкъщи. Да спи с обувките си!
Бързо смъкна зелената рокля и облече бежова пола от еленова кожа. Тя бе сцепена в средата и се спускаше до средата на прасците й.
Шафранено жълтата ленена блуза беше достатъчна дори в хладния утринен въздух, но Саманта взе също жакета си от еленова кожа с ресни, който подхождаше на полата й. От всички костюми, които сама си бе моделирала, този харесваше най-много. В него се чувстваше удобно и свободно. Харесваше й да бъде близо до земята, до простите първични неща.
Саманта обу високите си кожени ботуши. Всичките й костюми за езда и ботушите й все още й ставаха. Нямаше значение, че полите й бяха по-къси. Тя винаги ги носеше смело с дължина над глезена, а инч или два по-висока нямаше никакво значение, защото ботушите й достигаха да коленете. За три години талията й си бе останала същата, но многобройните й ризи и блузи й бяха доста отеснели. Коланът с револвера, който винаги носеше, когато излизаше на езда, бе преметнат в долната част на леглото, но Саманта още не мислеше, че е необходимо да го слага сега. Усмихна се, като си помисли, че баща й ще приеме това като заплаха, докато разговарят — или спорят. Имаше намерение да се върне по-късно за револвера и шапката, когато нещата между тях се уредят и тя излезе на сутрешната си езда.
Саманта оправи полата си и взе от масичката четката от слонова кост. Разреса бързо косата си и я прибра с кожена лента, това бе цялото внимание, което отдели на огнения водопад от къдрици. Обърна се, с намерение да излезе от стаята, която вече бе окъпана в слънчева светлина. Саманта пристъпи няколко крачки към прозореца, искаше да разбере дали денят ще бъде хубав. И тогава забеляза дима.
Огромна сиво-кафява димна стена се издигаше все по-високо с всяка секунда, заплашвайки да скрие от погледа и дори високите планински върхове. Димът бе достатъчно далеч, за да бъде… господи, реколтата!
— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — изкрещя като стисна силно перваза на прозореца. Не искаше да повярва на това, което се разкриваше пред погледа й.
Вместо да стои на едно място и да се издига спираловидно нагоре, димната завеса започна да се движи бързо на север, после на юг, като се разпростираше на все по-големи територии и в двете посоки. След малко Саманта вече не можеше да види нищо друго, освен дим, всепоглъщащ дим. Грабна трескаво револвера и шапката си и просто излетя от стаята. Потропа два пъти силно на вратата на баща си, сетне нахлу вътре като ураган.
— Подпалили са западните ниви!
Хамилтън бе твърде смаян, за да каже нещо. Със замъглени от съня очи наблюдаваше дъщеря си как крачи нервно напред-назад, като от време на време посягаше към кобура, като че искаше да се увери, че револверът е още там.
— Ставай! — изкрещя тя. — Вече е твърде късно да спасим реколтата, но Хуан и момчето му са при колибите там. Дано само да не са мъртви!
Това помогна. Хамилтън скочи от леглото, думите й окончателно го разсъниха.
— Ще оседлая конете и ще събудя хората — заяви Саманта, като излизаше от стаята. — Ще се срещнем отпред, татко. И избързай!
— Сам, почакай! Ти няма да идваш с нас!
Но тя вече тичаше към фоайето. Хамилтън знаеше много добре, че Саманта пропусна заповедта му покрай ушите си.
Хамилтън прокле деня, когато за пръв път позволи на тези зелени очи да разтопят сърцето му. През първите години, когато заживяха заедно, тя беше такова упорито малко създание. Ужасно я бе разглезил, не можеше да й се нарадва, тъй като му бяха необходими цели девет години, за да си я върне. След цялото това време, когато тя бе далеч от него, Хамилтън чувстваше, че е пропуснал много и искаше да спечели любовта й. Бе изпълнявал всяко нейно желание.
Негова беше вината, че тя бе толкова независима и толкова своенравна. Той бе виновен и за това, че Саманта понякога беше истинска малка пакостница. Беше се надявал, че в училище тя ще се промени, но не
