— Какво друго да се направи? Ние сме подготвени, но ранчото е много голямо. Бандитите удрят по слабите ни места, когато няма никой. Никой не ги е виждал, какво остава да ги хване.
— Наричаш ги просто бандити. Тогава ти наистина мислиш, че е Ел Карнисеро?
— Грешиш, Сам — отвърна бързо Мануел. — Бандитите са много, не е само един.
— Много бих искала да се срещна с него — извика импулсивно Саманта.
— Господи! — възкликна Мануел. — Той е от тези хора, които трябва да се молиш никога да не срещаш. Говори се, че той мрази гринго изключително много и ги убива с по-голямо удоволствие отколкото и най- заклетите си врагове.
Саманта смени темата.
— Какво още знаеш за този човек? Но Мануел не отговори, а само се изправи.
— Трябва да се връщам на работа. Достатъчно въпроси за един ден.
— О, не, Мануел. — Тя хвана ръката му и го дръпна отново до себе си. — Известно ти е много повече, нали?
— Сам…
— Кажи ми!
— Веднъж видях този човек — въздъхна той. — Беше преди много години. — Мануел се вгледа в някаква невидима точка в пространството. — Случи се по времето, когато господарят ме изпрати в Ню Мексико, за да ти докарам онази голяма вана.
— Моята вана? — усмихна се Саманта.
— Да. На път за вкъщи спрях в една къща в някакъв малък град, не си спомням името му. Ел Карнисеро бе доведен там, заловен от войниците; той нападнал някакво село наблизо и бил ранен. Трябваше да го заведат в Мексико Сити. Говореше се, че негодникът избил всичко живо в това село, дори жените и децата не били пощадени, за да няма свидетели на извършеното от него.
Саманта пребледня като платно.
— Вярваш ли, че това наистина се е случило?
— Каква причина биха имали войниците да лъжат? Те са присъствали, видели са всичко. Но това стана по време на революцията. Такива неща се случват често, невинни загиват и от двете страни.
— Да не би Ел Карнисеро да е бил тогава войник?
— Говори се, че по време на войната той се сражавал за двете страни, в зависимост от това коя от тях има надмощие и момента. Не знам дали е истина. Не можеш да вярваш на всичко, което чуеш.
— Но какво се случи, когато го видя? Наистина ли е ужасно грозен? Лана казва, че е така.
Мануел сви рамене.
— Как да се кажа дали един мъж е красив или не? Аз поне не се наемам. Едва можах да видя чертите му, тъй като целият бе в мръсотия и кръв.
— Но той висок ли беше? Или нисък? Дебел? Какъв?
Мануел се помъчи да си спомни.
— Беше нисък, с тъмна коса. Тялото му приличаше на бъчва, имаше дълги ръце. Ако един мъж може да се нарече грозен, защото прилича на самия дявол, да, той наистина е грозен. Никога преди не съм виждал толкова злобен и подъл мъж.
— И отведоха ли го в Мексико Сити?
— Не. Сега можеше да е мъртъв, ако не беше избягал пред очите ми, докато повечето от войниците бяха в къщата. Някои от хората му се бяха промъкнали в града. Те убили пазачите му и той избяга. И пак продължи да граби и убива.
— Последното не го прави тук — каза замислено тя. — Искам да кажа, не убива.
— Не, не го прави.
Беше много трудно да се измъкне повече информация от стария човек.
— Значи нямаш намерение да ми кажеш мнението си, така ли? — попита Саманта, почувствала как в гърдите й отново се надига гняв.
— Ти самата още не си ми казала твоето — спокойно й отвърна Мануел.
— Не съм ти го казала просто защото нямам такова — избухна тя. — В действителност нямах време да обмисля положението.
— По същата причина и аз не мога да ти кажа мнението си, Сам. Забравяш, че и двамата току-що се върнахме ранчото.
— О! — Саманта се изправи с намерение да си ходи. — Ти поне имаш Мария да ти казва всичко. А аз трябва да тегля думите ти с ченгел, което никак не е лесно! Наистина ли ми, каза всичко, което знаеш? Не си скрил от мен нищо, нали?
— Не, Сам. Сега знаеш толкова, колкото и аз.
— Сега имам намерение да открия още едно нещо — какво пише в онези съобщения. Време е татко да започне да ми се доверява повече.
С тези мисли, Саманта закрачи решително към къщи, премина корала и конюшнята и влезе в къщата през страничния двор, който бе най-близо. Но едва бе влязла вътре и веднага се сблъска с някого, който бе среден на ръст носеше късо сако и широки панталони, а красивата кожа в костюма му бе избродирана с бяла нишка.
От дълго време Саманта не бе виждала испанска носия, затова веднага се досети, дори без да поглежда лицето му, че това не би могъл да бъде никой друг, освен Рамон Мате Нунес де Бароха. Тя напълно бе забравила, че той я чакаш тъй като мислите й бяха заети с Ел Карнисеро.
Саманта отметна назад глава, за да огледа лицето му. Видът му я изненада. Рамон си бе пуснал тънки мустачки, освен това лицето му притежаваше подчертан мъжественост, която преди липсваше.
— Рамон — успя накрая да проговори тя.
Саманта се поколеба дали да го поздрави по обичайния миналото начин, със сестринска целувка по бузата. Този дон Рамон й бе непознат, чертите му бяха внушителни. Не бе момчето, с което някога се бе шегувала, наричайки го бялата овца в семейството му, защото единствен той имаше руса коса.
— Саманта — изговори името й тихо, учудено, едва след това й се усмихна. — Саманта! Бях забравил колко си красива. А сега…
— Знам, знам — прекъсна го тя, като се разсмя. — Пораснала съм — вече съм жена.
— Не е само това. — Той взе ръцете й в своите, после ги разтвори широко, за да я огледа по-добре. — Сега си още по-красива. А къде е целувката ми за добре дошъл?
Без да й даде време да отговори, той я привлече към себе си и покри устните й със своите. В целувката му нямаше нищо братско.
Целувката се проточи и когато Рамон се опита да завладее с език устата й, Саманта рязко се отдръпна.
— Никога преди не си правил това!
— А ти никога не би ми позволила — усмихна се той, а усмивката му се оказа заразителна.
— Предполагам, че не — отвърна му тя с дяволита усмивка. — По-скоро бих те заплашила с юмрук и бих ти казала да си вървиш.
Рамон отметна глава назад и се разсмя.
— Не казваш, както би казала всяка жена, че ще ми удариш плесница. Заплаши ме така, както би го направил един мъж ще ме удариш с юмрук. — После добави с престорена строгост: — Мисля, че не си стояла достатъчно дълго в онова училище, Саманта. Все още има неща, от които трябва да те отуча.
Саманта замръзна на място, очите й блеснаха гневно.
— Да ме отучиш?!? Аз…
Но Рамон бързо постави пръст на устните й.
— Прости ми. Сам. Само се пошегувах. — Отново я омилостиви с чаровната си усмивка — Знам не по-зле от всеки друг, че не можеш да бъдеш пречупена.
— Радвам се, че разбираш, Рамон. Може сега да изглеждам като лейди и наистина да съм такава, но няма да мисля по начин, по който се предполага, че мисли една лейди. Опитах, но…
Саманта се извърна, ужасена от посоката, която взеха мислите й. Още малко и щеше да признае на Рамон повече, отколкото трябва. Заради Ейдриън бе положила толкова усилия да се държи като дама, че това не й позволи да прозре същността му. По същата причина ли се бе излъгала и в Ханк Шавез?
