стана така. Хамилтън изкриви лице в недоволна гримаса, когато си спомни с какво бе облечена дъщеря му преди малко — костюм за езда от еленова кожа, на бедрото й — револвер. Неговата Саманта бе по-изкусен стрелец от него самия. Това не бе редно! Тя не би трябвало да изпитва никакво желание да носи оръжие и да язди сама из ранчото. Тя трябваше да носи коприна и дантели…
Защо дъщеря му трябваше да бъде толкова различна? Ужасно много я обичаше, тази своя необикновена дъщеря. Въпреки че бе избухлива и упорита, тя означаваше всичко за него. Не беше виждал Шелдън от бебе. С години страдаше заради това, но след като бе минало толкова време, съзнаваше, че всъщност няма син. Саманта бе всичко, което имаше на този свят.
Саманта вече яздеше далеч напред, когато Хамилтън оседла коня си. Бе избрал десет от най-добрите си вакуероси да го придружават; метнаха се на конете и ги пришпориха в галон след нея.
Хамилтън не можеше да си позволи да вземе със себе си всичките си хора. Можеше да е просто капан, чрез който бандитите целят да ги отдалечат от къщата. Можеше да се върне и да открие, че и тя е в пламъци. Все пак по-добре стана, че Саманта е с него извън къщата, така нямаше да я изпуска от очи. Нямаше да го преживее, ако нещо й се случеше.
Откакто получи първата бележка, Хамилтън знаеше със сигурност, че за всичко е отговорен Ел Карнисеро. Това нещастно копеле! Какво безочие, да му заповядва да напусне Мексико! Това бе абсурдно и все пак бандитът искаше да е сигурен, че Хамилтън приема сериозно неговия ултиматум. Обаче нямаше намерение да позволи на някой, обявен извън закона, да му диктува каквото и да било. Ще събере своя армия от наемници и ще прогони веднъж завинаги Касапина от тези планини. Пожарът вече преля чашата на търпението му, време беше да помисли как да действа.
Приближаваха все повече до колибите в нивите и димът ставаше все по-гъст и лютив. Саманта беше права — твърде късно бе да се спасят нивите. Посевите бяха изгорели напълно, но малката група колиби със сламени покриви, където стояха работниците по време на сеитба и жътва, все още бълваха черен дим към небето.
Саманта се насочи право към колибите, преди Хамилтън да има възможност да я спре. Тя първа забеляза Хуан, на известно разстояние от лагера, облегнат на едно изкривено дърво, той държеше главата си в двете си ръце. Малкият му син бе коленичил до него, без да откъсва поглед от баща си.
— Хуан! — извика Саманта, слезе от коня и веднага изтича при тях.
Очите на детето, което бе на не повече от седем години, бяха разширени от ужас. Самият Хуан плачеше, придържайки ръцете си към челото, където кървеше дълбока рана.
— Господарке? — Хуан вдигна към нея мътен поглед. — Опитах се да ги спра.
— Разбира се, че си се опитал, Хуан — отвърна му тя, като се стараеше да го утеши.
— Бяха твърде много. Един от тях ме удари с карабината си, но аз въпреки това се опитах да им попреча, докато не казаха, че ако продължавам да се противя, ще убият моя син.
— Вината не е твоя, Хуан. Твоят живот и животът на момчето ти са по-важни.
Той, изглежда, разбра. Но внезапно в очите му се появи страх и ужас, той сграбчи ръката й, пръстите му болезнено се сключиха около нейните.
— Нали не сте сама, господарке? Моля ви! Кажете ми, че не сте сама!
— Не се безпокой, Хуан, Баща ми с тук. Ще те отведем вкъщи, където ще си в безопасност.
— Не! Трябва да тръгвате бързо. Бандитите още са тук, не са си отишли!
Преди още мексиканецът да свърши с настойчивите си молби и объркани думи, Хамилтън я настигна, хвана я за ръка и я дръпна настрани.
— Чу ли… чу ли какво каза Хуан?
— Да — изръмжа Хамилтън. — Но това не бе и необходимо. Погледни.
Тя проследи погледа му към едно неголямо възвишение на отсрещната страна на нивата. Сега, когато димът не бе толкова гъст, Саманта можеше да вижда ясно. По цялото протежение на хълма се бяха наредили петнадесет мъже. Никога не бе виждала толкова ужасни и заплашителни на вид хора. Те стояха неподвижно и просто наблюдаваха, слънчевите лъчи се отразяваха от време на време в преметнатите им през рамо патрондаши и дългите ножове. Широките сомбрерос скриваха тъмните им лица.
Баща й я дръпна към коня и й помогна бързо да го яхне. Никога не бе го виждала такъв.
— Тръгвай, Сам! — заповяда й той с твърд глас. — Връщай се в ранчото веднага!
— Не! — В гласа й се долавяше предизвикателство, тонът й бе не по-малко твърд от неговия.
По лицето му премина тъмна сянка.
— Веднага напусни това място!
— Няма да тръгна без теб!
— За бога, ще ме послушаш ли поне веднъж? — Саманта почувства почти осезаемо страха му. — Те ни превъзхождат многократно по брой.
— Точно така. Затова ще имаш нужда от всяка ръка, способна да си служи с оръжие.
Хамилтън се взря невярващо в нея.
— Можеш да престанеш с тези прояви на ненужна смелост, момиче. Зад този хълм може би се крият още бандити. Нямам намерение сам да вляза в капана им.
Саманта разбра колко прав бе баща й.
— Да вървим тогава.
— Ти тръгвай още сега. Ние ще те настигнем веднага щом качим Хуан и момчето на конете. — Той направи знак на Мануел и Луис да свършат тази работа. — Тръгвай, Сам.
— Ще почакам.
Хамилтън направо побесня.
— Не разбираш ли, че сега всяка секунда е ценна? За пръв път негодниците не избягаха от мястото на престъплението. Чувстват се силни, Сам. Могат да ни нападнат всеки момент.
— Ще чакам — повтори Саманта, като стисна решително устни. — Няма да те оставя тук сам, татко.
Той я погледна недоволно, поклати глава, след това се обърна и отиде да помогне на ранения Хуан да се качи на коня.
Отвъд черното като въглен поле бандитите не бяха мръднали от местата си. Изглежда, чакаха нещо. Но какво? Да бъдат атакувани или самите те да нападнат? Саманта можеше да застреля шестима от тях, преди да се наложи отново да зарежда револвера си, и още шестима, преди да се приближат достатъчно, за да могат куршумите им да я достигнат. Ако застанеше в добра позиция, можеше да свали с точната си стрелба всеки един от тях.
Мразеше да подвива опашка и да бяга, затова бе доволна, че не се налагаше да пришпорват конете и да бягат като страхливци. От предпазливост и заради раната на Хуан се движеха бавно, с карабини в ръка, готови да стрелят, ако бъдат нападнати. Бандитите не ги последваха. Саманта хвърли веднъж поглед назад и забеляза, че те изобщо не се бяха помръднали от хълма. Тяхното само някаква демонстрация ли беше?
Стори й се цяла вечност, докато стигнат до ранчото. Отведоха Хуан, за да се погрижат за раните му, а Саманта последва баща си в къщата. Той вървеше със скована походка и когато влязоха във всекидневната, се нахвърли върху нея.
— Ти премина всякакви граници! — изкрещя Хамилтън. — Няма да позволя повече такова неподчинение от твоя страна!
— Успокой се, татко! — отвърна тихо Саманта. — Можем разумно да обсъдим всичко.
— Сега искаш да бъдеш разумна, така ли? Защо не прояви разум, когато бяхме на мястото на пожара? Ти рискува живота си?
— Не мисля така.
— Ти никога не мислиш! — отвърна остро той. — Вече си прекалено голяма, за да се държиш като неразумно дете!
— Тогава не се отнасяй с мен като с дете! — Тонът й не бе по-малко остър от неговия, след това добави по-спокойно. — Разбирах отлично положението, в което се намирахме, татко. Знам много добре, че можехме да бъдем нападнати всеки момент. Но напълно бях в състояние да се погрижа за себе си — всъщност, много по-добре от теб, татко. Аз щях да застрелям трима от тях, докато ти успееше да се справиш само с един.
— Въпросът не е в това. Ти си ми дъщеря, Саманта, а не син. Изобщо не трябваше да се излагаш на
