Очите на Рамон заблестяха. Бе я виждал само веднъж да танцува страстния мексикански танц, който Фройлана я бе научила. Тогава тя бе накарала кръвта му да закипи, тогава бе на седемнадесет години. Би дал всичко, за да я види отново облечена в свободната, дълбоко деколтирана риза и широка червена пола, искаше да види отново как блестящите тъмночервени къдрици се спускат по гърба й, искаше тя да танцува страстния танц само за него.
От внезапната промяна в израза на лицето му Саманта разбра, че бе спечелила. Когато Рамон кимна в знак на съгласие, тя заби пети в корема на Ел Сид и полетя стремглаво напред. Но Рамон бързо я настигна. Изминаха една мили, после две. Саманта пришпорваше Ел Сид до краен предел. Нито веднъж не погледна назад, за да разбере на какво разстояние бяха останали придружителите й. Тя галопираше срещу вятъра, шапката се свлече на раменете й, но не отхвръкна настрани, тъй като бе завързана около врата й със здрав шнур. Беше свободна, летеше като волна птица из прерията. Никога не се бе чувствала толкова добре.
Скоро хълмът се появи пред погледа им и Саманта усети, че Рамон изостана. Наклонът на хълма не бе стръмен, почти неусетно се издигаше на около двадесет фута и Саманта бързо достигна върха, като се смееше високо от удоволствие. Беше спечелила. Слезе от Ел Сид и се огледа наоколо. Рамон бе стигнал едва до средата на склона, а вакуеросите не се виждаха никъде.
— Нали ти казах…
Думите заседнаха в гърлото й, когато една ръка с пресегна зад нея и запуши устата й. Саманта започна веднага да се бори, като посегна към револвера на бедрото си. Но друга ръка го измъкна от кобура, преди тя да успее дори да го докосне.
В този момент Рамон достигна върха на хълма, а очите му се разшириха от изненада от това, което видя. На хълма стояха трима мъже, а единият от тях бе насочил карабината си към него. Мъжът носеше през рамо патрондаш, а на бедрата си — два револвера. Друг мъж, облечен с пончо и с голямо сомбреро, държеше конете, общо пет, включително Ел Сид. Третият, наметнал на раменете си вълнено наметало на светли ивици, бе застанал зад Саманта и бе насочил към нея собственото й оръжие, а с другата си ръка бе затиснал устата й.
Рамон срещна настойчивия поглед на Саманта, което го накара да постъпи малко прибързано и необмислено. Не беше сигурен дали страх, или гняв видя в тези зелени очи, които обичаше толкова много, но бе сигурен, че тя го молеше за помощ. Посегна към револвера си, но карабината изтрещя, преди да успее да го вземе. Изстрелът от такова близко разстояние го отхвърли от коня и той се затъркаля надолу по склона, като го измина почти половината, преди да спре.
Случилото се с Рамон извади Саманта от шока, и който бе изпаднала, и тя ухапа ръката, която затискаше устата й. Почувствала се внезапно свободна, тя затича надолу по хълма, като викаше силно името на приятеля си от детинство. Той се опитваше да се изправи, но усилието се оказа твърде голямо за него и той отново се отпусна изтощен на земята. Бе ранен лошо в рамото, раната бе голяма и кървеше обилно. Саманта затаи дъх.
— Рамон, ти беше толкова смел! Но не трябваше да правиш това! Ще се оправиш, Рамон. — Саманта говореше през сълзи, говореше просто за да чува собствения си глас, опитвайки се да се освободи от тежката буца, заседнала в гърлото й. — Обещавам ти, че ще се оправиш. Ще те отведа вкъщи и сама ще се грижа за теб.
— Няма да го отведете, сеньорита.
Странно, но Саманта напълно бе забранила за присъствието на нападателите. Обърна се към двамата, които я биха последвали. В същия миг кръвта се дръпна от лицето й. Бандитите! Безмълвно се помоли целта им да е само грабеж, но знаеше колко глупаво е да се надява на това.
— Разбира се, че ще го отведа вкъщи — отвърна тя, без да издава тревогата си. — Можете да откраднете конете, но след нас идват хора, които ще ни помогнат. Ето, вземете! — Ядосана, тя свали пръстена със смарагда от пръста си и го хвърли на мъжа, който стоеше близо до нея. — Това е всичко, което имам. Сега си вървете, преди да са дошли моите хора и да се пролее още кръв.
Бандитът, който хвана пръстена, отвърна само с кратък смях.
— Видяхме ви да яздите далеч от вашия ескорт, сеньорита. Направихте работата ни много по- лесна.
— Работата ви ли? Искате да кажете, пладнешкия обир, който вършите! — отвърна остро тя, като му хвърли пълен с презрение поглед.
Саманта не бе изплашена. Бе направо бясна. Ядосваше се най-вече на себе си, защото така глупаво се хвана в капана им. Те я бяха видели да язди към тях и просто се бяха скрили зад хълма. А тя не бе погледнала към другата страна на възвишението когато бе достигнала върха. А и допусна този бандит да вземе револвера й!
Мъжът с наметалото само поклати глава. Той бе млад имаше къса черна брада и пронизващи очи, почти толкова черни, колкото дългата му до раменете коса. През едната му буза минаваше тънък белег, който обаче не отнемаше нищо от красотата му, В сравнение с него бандитът е карабината изглеждаше като кръвожаден звяр, с неговите дълги, гъсти черни мустаци и грозна усмивка, тъй като в устата му липсваха няколко зъба. Третият бандит, който все още стоеше на върха на хълма и почти не се виждаше, имаш тъмнокестенява коса и съвсем обикновено лице, което не се отличаваше с нищо забележително. Той бе мълчалив, резервиран и не се присъедини към шегите на другите двама.
— Ние не искаме да ви ограбим, сеньорита — обади красивият бандит развеселен, като й хвърли обратно пръстена.
— Какво искате тогава? — настоя нетърпеливо Саманта. — Не виждате ли, че приятелят ми има нужда от помощ. Кажете какво искате и си тръгвайте.
Двамата негодници се спогледаха и се разсмяха. Грозния сграбчи по-силно карабината си и се обади гърлено на испански.
— Дамата, изглежда, обича да раздава заповеди, а? Не мисля, че ще й хареса толкова, когато се наложи да ги изпълнява.
Саманта не се издаде, че е разбрала, но сърцето й силно заблъска в гърдите. Страхуваше се дори да си представи какво искаше да каже мексиканецът. Трябваше да овладее ситуацията, и то бързо.
Рамон започна да стене и тя отново се обърна към не Той бе затворил очи и изглеждаше, като че ли губи съзнание, но тя забеляза ръката му, която бавно се пресягаше за револвера му. Револверът! Той все още стоеше в кобура на бедрото на Рамон. Светкавично се спусна към него.
— Не правете това, сеньорита.
Саманта спря с ръка на оръжието. Дали да рискува? Щяха ли да я застрелят? Да, щяха. Бавно и неохотно, тя пусна оръжието.
— Какво искаш? — изкрещя вбесена.
— Вас, сеньорита — отвърна тихо мъжът с наметалото, след което се обърна към другаря си. — Вземи револвера на този глупак, Диего, и му дай да занесе в ранчото една бележка — Отново погледна към Саманта и обясни: — Работата ни беше да ви намерим и да ви вземем с нас.
Ти гледаше смаяно, с широко отворени очи, как бандитът, който бе стрелял по Рамон, взе револвера му и пъхна в сакото му къс хартия. Бележка. О, боже, само Ел Карнисеро изпращаше бележки.
Саманта поклати глава, не можеше да повярва на това, което се случваше.
— Кой ви нареди да ме отвлечете?
— Главатарят.
Главатарят. Но кой беше той? Когато зададе този въпрос, мексиканецът се усмихна.
— Ел Карнисеро. Неговото желание е да му погостувате малко, сеньорита Кингсли.
Думите му потвърдиха най-лошите й предчувствия. Те я познаваха. Значи в крайна сметка Ел Карнисеро не бе напуснал района. Баща й беше прав. Защо не го беше наслушала?
— Не! — прошепна тя.
— Да — отвърна спокойно негодникът. Внезапно Саманта скочи и се втурна с всички сили надолу по склона на хълма. Но и мексиканецът я хвана лесно, като и двамата се претърколиха на земята.
— По дяволите! — изкрещя Саманта, като плюеше пръст. — Няма да дойда с вас! Няма!
— Само си губим времето — отвърна грубо той и рязко я изправи на крака.
Държеше я толкова здраво за ръка, че тя изобщо не можеше да се отскубне. Разбойникът направо я довлече на върха на възвишението, като минаха покрай Рамон, който лежеше напълно неподвижен. След
