опасност. Аз исках да те защитя, да те предпазя от надвисналата беда.
— Татко, не разбираш ли, че същите чувства вълнуват и мен? Не можех да те оставя, просто не можех.
Хамилтън въздъхна и се отпусна на един стол.
— Ти просто не разбираш. Сам. Аз съм вече възрастен човек, изживял съм живота си. Но твоят живот е пред теб. Ти си всичко, което имам. Ако нещо ти се случи… нямам причина да продължа да живея. Не бива да се излагаш на такъв риск.
— Спри, татко! — Гласът й бе дрезгав от вълнение, чувстваше се неудобно от тона, с който й говореше. — Ти също си всичко, което имам на този свят, знаеш много добре това.
— Не, Сам. Ти ще имаш съпруг и деца. Ще има и други, които да дариш с любовта си. Господи, изобщо не трябваше да ти позволявам да напускаш къщата тази сутрин, но въобще не си мислех, че негодниците ще останат. Само като си помисля какво можеше да се случи…
— Престани да се обвиняваш.
— Ще се обвинявам, ако така ти харесва! — Той се изправи рязко и я погледна сърдито. — За последен път се излагаш на опасност, момичето ми. Няма да напускаш тази къща, докато не приключим всичко.
— Не отиваш ли твърде далеч? — запротестира тя.
— Не! Говоря сериозно, Сам. Няма да има повече сутрешна езда, дори и с ескорт.
— Няма да стоя затворена! — У нея отново започна да се надига гняв.
— О, да, ще го направиш, или, бога ми, ще сложа решетки на прозорците и ще те заключа в стаята ти.
Очите й започнаха да хвърлят гневни искри, когато разбра, че баща й говори сериозно и ще изпълни без колебание намерението си.
— За колко време? — настоя студено Саманта. — Колко време възнамеряваш да ме държиш като затворничка?
— Няма нужда да се засягаш толкова. Отказвам само да те пусна на сутрешната ти езда, и то единствено заради твоята безопасност.
— За колко време?
— Седмица, може би. Днес ще уведомя властите. Ако те не могат да помогнат, ще събера свои хора оттук. Ще видим пак ще реагира Ел Карнисеро, когато силите се обърнат срещу него.
— Сега поне призна истината — отвърна Саманта с горчивина и изпита някакво мрачно задоволство, когато забеляза как той видимо трепна и се смути. — Съгласна съм да си остана вкъщи, една седмица, при едно условие.
— Какво? — Хамилтън стана подозрителен.
— Да ми кажеш какво пише в бележките, които ти е изпратил Касапина.
За нейна изненада баща й въздъхна с леко облекчение.
— Ще направя нещо по-добро.
Хамилтън излезе от стаята, като се върна миг по-късно с два мръсни смачкани листа в ръка.
— Ето, прочети ги.
Бележките бяха написани с разкривен, груб почерк, и двете бяха подписани с едно голямо „К“. В едната се казваше: „Върви си, Гринго.“ Другата беше по-ясна. „Мексико те мрази, Гринго. Ако останеш тук, ще умреш. Върви си.“
— Мануел ми каза, че Касапина страшно мрази гринго — заяви Саманта след минутен размисъл.
— Той не се е отказал от намерението си да ме прогони. Станал е по-дързък. Но капката, която преля чашата, бе да те видя и опасност. Този бандит ще си получи войната, щом толкова иска.
— Ще изчакам една седмица, татко, обещавам. Но не повече.
Той знаеше, че тя говори съвсем сериозно.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
През следващата седмица времето за Саманта минаваше убийствено бавно. Но, изглежда, с набезите и пожарите бе свършено. В планините бяха изпратени войници. Съобщенията от тях идваха бавно. В едно старо изоставено селище бяха открити следи от много хора, които бяха живели на това място известно време. Но сега си бяха отишли. След това мексиканските войници бяха навлезли по-дълбоко и планините, но не откриха и следа от бандитите. Всеобщото заключение бе, че Ел Карнисеро се е върнал в южните територии. Саманта с готовност се съгласи с това заключение и скоро седмицата свърши. Саманта с нетърпение очакваше да излезе на езда, но баща й настоя да я придружават четирима от неговите вакуероси.
— Но нали всичко свърши — запротестира тя. — Касапина вече си отиде.
— Не можем да знаем това със сигурност, докато не мине повече време — настоя Хамилтън. — Четирима от моите хора ще дойдат с теб, Сам, освен това ще се придържаш по-близо до ранчото.
— Защо не ми каза за това миналата седмица? — изфуча тя. — Страхуваше се, нали?
— Бъди разумна, Саманта. Бих предпочел изобщо да не излизаш. Все още не. Искам поне да съм спокоен, че не си сама и си защитена.
Саманта скръцна със зъби.
— Добре, ще почакам още една седмица, но нито ден повече. След това си искам свободата. Освен това искам да престанеш да се отнасяш с мен като с дете!
— Съгласен съм, разбира се, ако през това време нищо не се случи.
Саманта се обърна с намерение да излезе, а Хамилтън добави:
— Условията ми включват ти да стоиш близо до придружителите си, а не да препускаш далеч пред тях, Сам.
— О!
Саманта все още бе бясна, когато се втурна и конюшнята, за да оседлае Ел Сид, но Рамон я чакаше и се опита да разсее лошото й настроение. Саманта бе забравила, че той й бе обещал да се присъедини към нея в сутрешната разходка. Сега мъжете, които щяха да я пазят, ставаха петима — макар че, ако нещо се случеше, най-вероятно тя щеше да е тази, която да ги защитава.
Саманта почака, докато придружителите й приготвят конете си; Рамон се метна на своя кон и я погледна многозначително, развеселен от недоволството й. Толкова шум само за няколко часа езда!
Рамон и Саманта бяха възобновили приятелските си отношения. Тя бе благодарна за компанията му, но той често се държеше с нея по различен начин, което я тревожеше. Понякога очите му горяха от тъмна страст. Казваше си, че той не може да се влюби в нея. Надяваше се да не се е излъгала, тъй като тя не изпитваше такива чувства към него.
Днес Рамон изглеждаше изключително красив в черния си кожен жакет и черни панталони, които се разширяваха от коленете надолу. Саманта също носеше костюм от мека кожа — тъмна шоколадово кафява пола и жилетка, избродирана по краищата със златна нишка. Блузата й от моаре бе на кафяви и бежови ивици, с дълги ръкави с маншети и широка яка, отворена съвсем леко. Бе вдигнала високо косата си, която почти не се виждаше под широкополата кафява шапка.
Саманта въздъхна с тъга. Спомни си как бе искала да пришпори Ел Сид в буен галоп. А сега се налагаше да язди бавно, за да могат придружителите й да са близо до нея. Докато се отдалечаваха от ранчото с бавна крачка, Саманта не отместваше поглед от сивия жребец на Рамон, Този кон бе силен и як, почти колкото Ел Сид. Отправиха се на юг. Рамон и Саманта яздеха отпред, четиримата вакуероси — на около двадесет ярда зад тях. Тя хвърли косо поглед към Рамон, на устните й играеше закачлива усмивка.
— Рамон, хайде да се надбягваме до този хълм в края на южния район на ранчото. Знаеш кой хълм имам предвид.
— Не. — Рамон поклати отрицателно глава. — Не, Саманта, Вече не сме деца.
— Какво общо има това? Искам да се надбягваме.
— Не. На баща ти това своеволие никак няма да му хареса.
Усмивката й стана още по-широка.
— Хайде да се обзаложим — предложи тя с изкусителен тон. — Ако загубя, ще танцувам за теб! Но, разбира се, нямам намерение да губя.
