се бе случило. А то бе станало и по нейна вина, напомняше си тя. Беше му позволила да я милва, гали, докато я доведе до неподозирана възбуда. И тя бе допуснала всичко това — после бе твърде късно да спре останалото.
— Сигурно съм изморена повече, отколкото очаквах. Не знам какво говоря. — Саманта се опита да намери извинени за внезапното си избухване. — Миналата нощ не спах добре защото бях много развълнувана, че се връщам у дома.
Хамилтън само кимна в знак, че е разбрал.
— А аз те задържам ненужно. Вече е късно, иди си легни Сами.
— Да, така ще направя. — Тя се наведе и го целуна.
— Ще те видя утре сутринта. — Той стисна топло ръката й преди да я пусне да си върви. — Лека нощ, Сами.
Саманта се отправи към стаята си, ядосана на себе си, вместо да се радва, че си е вкъщи. Позволяваше на Ханк Шавез да се промъквай мислите й, да я измъчва и преследва. Та нали баща й винаги я бе наричал скъпа, когато й пожелаваше лека нощ. А сега не можеше да я нарича повече така заради Ханк Шавез.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Фройлана Рамирез събуди Саманта, като внесе прясна вода в стаята й. Най-малката дъщеря на Мария, двадесет и три годишна, все още не бе омъжена, въпреки че много мъже бяха искали ръката й. Но тя чакаше единствения мъж, „този, който ще ме грабне и ще ме отнесе далеч“, както често говореше на Саманта със сериозен тон.
— Той ще е много силен и много красив, освен това ще ме накара да припадам от любов по него.
Саманта винаги се бе отнасяла иронично-недоверчиво към фантастичните й мечти. Възприемаше момчетата само като противници в някое състезание и за нея бе истинско удоволствие да ги побеждава. Саманта винаги бе побеждавала Рамон и другите момчета от ранчото, дори онези, които бяха много по- големи от нея. Но сега, когато се бе превърнала в млада жена, можеше да разбере Фройлана.
Саманта лежеше и слушаше безгрижното бъбрене на Фройлана: изключително жизнено момиче, много красиво, с копринена черна коса, големи кафяви очи и златиста кожа. Единственият й недостатък бе непрестанното й бърборене.
— …вече не си момиче, а си жена. Сега и двете сме такива — казваше Фройлана.
Саманта сподави усмивката си, прехвърли стройните си крака през леглото и се изправи.
— Предполагам, че е така — отвърна, като с мъка успя да си придаде сериозно изражение.
Доколкото Саманта можеше да си спомни, по-голямото момиче винаги се бе смятало за зряла жена. Фройлана бе само на тринадесет години, когато Саманта дойде с баща си в Тексас, а Мария и семейството й бяха дошли при тях в Мексико следващата година. Баща й се бе преместил в Мексико, за да избегне метежите на Гражданската война в Американските щати. Боеве се водеха и в Мексико, така наречената революция, но там баща й оставаше неутрален, пък и живееше толкова далеч на север, че най-големите неприятности и вълнения никога не достигаха до тях.
— Сега вече не избухваш в смях и не се кикотиш, когато говоря за мъже — продължи Фройлана, като оправяше леглото на Саманта. — Вече и ти започна да се интересуваш от тях, а?
Саманта се прозина и се отправи на пръсти към малка стаичка в съседство с нейната, където стоеше огромната вана с четири крака. Наистина, трябваше да носи вода, но за използваната имаше отводнителна тръба. Каната със студена вода стоеше на поставката до хавлиената кърпа.
— О, Лана, не знам — извика Саманта през рамо. — Но мъжете понякога са много лицемерни. Мисля, че за известно време мога да мина и без тях.
— Ау, не! — възкликна Фройлана.
— Така е, уверявам те.
— Какво ще правиш, когато младият Рамон помоли твоя баща за ръката ти? А той ще го направи! Той винаги е бил влюбен в теб, въпреки че ти се държиш като дете. Само почакай да те види сега, направо ще се поболее от любов!
Саманта плисна студена вода в лицето си и се пресегна за кърпата.
— Рамон може да моли баща ми колкото иска, но накрая аз съм тази, която ще даде окончателния отговор. И как мога да знам какво да отговоря, когато не съм го виждала почти три години?
— Ще го харесаш,
—
— Толкова си се променила — поясни Фройлана. — Сега вече си истинска дама.
— Глупости. Не съм се променила чак толкова много. Искам да се обръщаш към мен както винаги.
— Да, Сам — усмихна се Фройлана.
— Така е по-добре. А колкото до Рамон и това дали ще го харесам, няма никакво значение — заяви Саманта, като тръгна обратно към стаята си и се отправи към гардероба. — Както ти казах и по-рано, за известно време мога да мина и без мъже.
— И възможността да видиш отново Рамон не те вълнува? Дори мъничко?
— Да ме вълнува? За бога, не — засмя се Саманта. — Щастлива съм, че съм си вече у дома. Не ми трябва нищо повече.
— Но тогава какво мислиш за Ел Карнисеро? Историите, които се разправят за него, не те ли вълнуват?
Саманта се обърна и се вгледа любопитно във Фройлана.
— Ел Карнисеро? Касапина? Що за име е това?
— Говори се, че той насича жертвите си и после ги хвърля на кучетата, парче по парче. Така е получил прякора си — отвърна Фройлана, като не смееше дори да си поеме дъх.
— Лана! Колко отвратително!
Фройлана сви рамене.
— Не вярвам точно на тази история, но на други, да. Казват, че той е много подъл. Казват също, че е много грозен, но въпреки това може да има всяка жена, която пожелае. Чудя се…
— Почакай малко, Лана — прекъсна я Саманта. — За кого твориш? Кой, по дяволите, е този Карнисеро, когото намираш толкова вълнуващ?
Тъмните очи на Фройлана се разшириха от учудване.
— Не знаеш? Господарят не ти е казал?
— Не, баща ми не ми каза нищо подобно — отвърна Саманта.
— Ау! — ахна по-голямото момиче. — Здравата ще ме наругаят за това, че ти казах!
— Но ти почти нищо не ми каза! — отвърна нетърпеливо Саманта. — Кой е Ел Карнисеро?
— Не! Нищо повече няма да кажа. А сега трябва да отивам.
— Лана! — Без да отговори, момичето бързо изтича към стаята, оставяйки Саманта в недоумение. — Проклятие, за какво е всичко това? — мърмореше си тя, докато бързо се обличаше в нефритовозелен ездитен костюм от велур и светложълта копринена риза.
Касапина, мъж, който насича враговете си на парчета! Що за човек бе този, който убиваше хора в мирно време? Генерал от революцията, може би? И от двете страни имаше много жестоки мъже. Някой скитник, обявен извън закона, или правителствен служител? В революцията либералите бяха победили, а Хуарес стана президент. Но Хуарес не можеше да контролира служителите си в цялата територия.
Скоро Саманта се присъедини към баща си за закуска, която се състоеше от царевичен хляб, шунка и силно, горещо кафе.
— Кой е Ел Карнисеро? — попита тя.
— Откъде си чула това име? — Баща й се облегна в стола си и се намръщи.
— Какво значение има? — отвърна тя. — Кой е той?
Хамилтън се поколеба няколко минути.
— Не е човек, за когото би трябвало да се безпокоиш.
— Татко, не увъртай. Защо не ми разкажеш за този човек?
— Той е бандит, Сами, човек, който си е спечелил лоша слава на юг през последните няколко години.
