Бандит.
— Защо тук се говори толкова много за него?
— Защото този тип се подвизава напоследък на север — въздъхна Хамилтън. — Сега той и хората му живеят в Усет Сиера.
— Искаш да кажеш, че се крият там. Никой ли не се е опитал да ги хване?
— Саманта, знаеш не по-зле от мен, че ако някой се скрие в тези планини, е почти невъзможно да бъде открит.
Изведнъж всичко си дойде на мястото.
— Този ли бандит ти причинява неприятности?
— Не мога да съм сигурен, че е същият човек.
— Негова работа ли е кражбата на пилетата и добитъка?
— Възможно е, разбира се. Нашите хора казват, че е той, че Ел Карнисеро ми е обявил война по някаква причина. В това обаче се съмнявам, защото няма никакъв смисъл. Никога не съм срещал този човек. И при това, до планините има поне три или четири дни усилена езда.
— И това е причина да си мислиш, че не той ти причинява неприятности?
— Да. Има други имения, по-близо до планините, които могат да се плячкосват по-лесно. Няма никакъв смисъл той да язди дотук, за да краде храна и да върши безобразия. Има и още една причина, която вакуеросите, които настояват, че всичко е негова работа, постоянно пренебрегват. Говори се, че този мъж е хладнокръвен убиец, и все пак, при всичките неприятности, които имаме, никой досега не е пострадал. Никой не е видял нито него, нито някой от бандата му. Казват, че когато Ел Карнисеро тръгне някъде, той тръгва с всичките си хора. А ние намерихме следи само от няколко души.
— Което ще рече, че са били скитници — изказа на глас мислите си Саманта.
— Да.
— Тогава защо хората са убедени, че е Ел Карнисеро?
Хамилтън сви рамене.
— Това, че един бандит ми е обявил война, е много по-вълнуващо от вероятността няколко скитници, случайно минаващи оттук, да са отвлекли животните ми. Хората обичат такива драматични истории. Веднага щом се разчу, че известният бандит се намира в района, всяка беда се приписва на него. Хората постоянно клюкарстват за него, защото той предизвиква голямо вълнение, а те обичат такива неща.
— Всичко това крие ли голяма опасност?
— Не, разбира се — отвърна Хамилтън. — Не вярвай на всичко, което чуеш. Затова не исках да знаеш за този бандит. Не исках да се тревожиш.
— Нямаше да се тревожа много, татко. И преди тук са се навъртали бандити.
— Радвам се, че подхождаш разумно към тези неща. — Той се приближи отново към масата, приведе се напред и я погледна настойчиво. — Облякла си костюм за езда. Излизаш ли?
Тя се усмихна дяволито.
— Това винаги е било любимото ми занимание, не помниш ли? Да пояздя сутрин. С нетърпение очаквам да се върна към старите навици.
— Надявам се старите навици да не включват работа с останалите мъже от ранчото.
Саманта се разсмя.
— Като че ли долавям нотка на неодобрение? Не, татко. Няма да работя повече. Необузданите и диви дни са вече в миналото — увери го тя.
— Нямаш представа колко се радвам да чуя това от теб. — Той се усмихна. — Знам също, че имаш достатъчно здрав разум да вземеш със себе си хора да те придружават, когато излизаш на езда.
— Придружители, когато се намирам на собствена земя? — Саманта се разсмя. — Не ставай смешен, татко.
— Виж какво, Сами, вече не си дете. Една млада жена не бива да язди без придружители.
— Нека да не спорим, татко — въздъхна Саманта. — Няма да загубя свободата си само защото съм пораснала с няколко години.
— Сами…
— Ех, ти, стар мошенико. — Тя бе доловила тревогата в гласа му. — Наистина се притесняваш заради онзи бандит, нали?
— Предпазливостта не вреди, Сами.
Саманта се поколеба, след това стана от стола си.
— Много добре, татко. Ще следвам съвета ти за известно време — отстъпи тя. Обърна се да си тръгне, но след това се спря и му се усмихна дяволито… — Но сам знаеш, че от това няма да има полза. Вакуеросите изобщо не могат да ме достигнат. Никога не са могли.
Саманта се отправи към южния край на ранчото, пришпорвайки силно коня си, като остави двамата си придружители далеч зад себе си. Ел Сид беше истинско съкровище. Конят все едно плуваше по въздуха. Саманта бе обзета от истинско въодушевление. От години не бе яздила толкова бързо. Седлото й беше много хубаво, изработено от испанска кожа от най-добро качество, беше красиво инкрустирано и имаше златна украса. Напълно подхождаше на великолепния Ел Сид.
На върха на един неголям хълм тя слезе от коня, тъй като искаше да изчака вакуеросите. Пред погледа й се простираше на десетки мили равнина, набраздена тук-там от хълмове. На някои места растяха кактуси и няколко самотни дървета. Но на запад се извисяваха величествените планини и… дим. Саманта впи поглед в далечината и в черния дим, лицето й придоби загрижено изражение. Веднага се метна на коня и препусна към придружителите си, като отдалеч им сочеше дима. Достигна опожарената гранична колиба само след петнадесет минути, но намери само тлееща купчина развалини. Огледа се във всички посоки, но наоколо нямаше и следа от човешко присъствие.
Когато двамата вакуероси я настигнаха, Саманта веднага се обърна към тях.
— Кой може да е причинил този пожар?
— Ел Карнисеро — веднага отвърна Луис.
Луис, Мануел и най-големият син на Мария трябваше да проявят повече разум, помисли си Саманта.
— Огледай се, Луис. Тук няма никой. Виждаш ли някакви следи?
— Не, но няма съмнение, че е бил Ел Карнисеро — отвърна упорито той. — След като е подпалил колибата, е имал достатъчно време да избяга. А това се случва за втори път тази седмица.
Очите й се разшириха от изненада.
— Искаш да кажеш, че тази колиба с била построена след един подобен пожар?
— Да. Строежът беше привършен едва вчера.
— Колко пожара с имало? — намръщи се Саманта.
— Девет, през последните две седмици.
— Девет! — ахна тя. — А складът? И той ли се включва в тези пожари?
Луис кимна.
— Този пожар причини много шеги. Толкова храна изгоря за нищо. И то толкова близо до ранчото! Ел Карнисеро е много дързък човек, наистина.
Саманта не каза нищо повече. Върна се обратно в ранчото наранена и разочарована. Баща й я бе излъгал. Бе говорил за поправки, когато фактически сградите са били опожарявани. Защо я беше излъгал? И какво още криеше от нея?
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Когато Саманта се върна, забеляза коня на Рамон Бароха и конюшнята. Веднага разпозна мустанга и украсеното със сребро седло с инициалите РМНБ — Рамон Матео Нунес де Бароха.
Точно в този момент изобщо не бе в настроение да се срещне с Рамон. Имаше нужда да поговори с Мануел, единствения човек, за който бе уверена, че ще каже истината. Намери го зад коралите за добитъка, където се намираха масите на работниците. Мануел седеше на стъпалата, в сянката на верандата, отрупана със саксии с цветя и плетени столове, и се хранеше.
— Здравей, Сам — поздрави я той, когато тя приближи. — Един човек те чака в голямата къща. Дойде
