малко след като ти излезе. Не се ли видя вече с него?
— Рамон може да почака — отвърна тя, като седна на стълбите до него и свали широкополата си шапка. — Трябва да поговорим, Мануел. Познаваш баща ми така добре, както и аз… поне си мислех, че го познавам. Ти вероятно знаеш по-добре.
— Какво се е случило, скъпа? — прекъсна я той, долавяйки тревогата й.
— Защо трябваше да ме лъже?
Мануел не бе изненадан, а по-скоро развеселен.
— И за какво е излъгал?
— За неприятностите, които имаме. Отначало изобщо не смяташе да ми каже нищо. Ако Лана не бе споменала…
— Лана! — В гласа на Мануел проличаха гневни нотки. — Тя приказва твърде много. Ако господарят не е искал да узнаеш, Саманта, значи така трябва да бъде.
— Глупости. Щом като всички само за това говорят, рано или късно щях да разбера. Но не за това става дума. Миналата вечер, когато говорихме за ранчото, татко ми каза, че граничните колиби се нуждаят от ремонт. Днес разбирам, че са били подпалени нарочно и по тази причина е трябвало да бъдат построени наново.
— Почакай, Сам, Баща ти не те е излъгал. Докато те нямаше, наистина бяха извършени някои поправки. Коя година е минавала без тези неща?
— Това ми е добре известно. Но защо татко не ми спомена за пожарите? Дори складът е изгорял. Но той изобщо не намери за нужно да ми каже, само заяви, че бил построен нов.
— Затова ли мислиш, че те е излъгал? — Мануел я смъмри шеговито.
— Не ми каза цялата истина! — Саманта наблягаше на всяка дума. — Все едно, че ме е излъгал, Мануел.
— Може би не ти е казал само защото не се е сетил. Напоследък му се налага да мисли за много неща.
— Нищо чудно, при всичките пожари и кражби и бог знае още какво, което крие от мен.
— Но не разбираш ли, че просто може да е забравил?
— О, предполагам, че е така — отвърна тя неохотно. — Но кажи ми, Мануел, какво всъщност става тук? Вярваш ли, че наистина този Карнисеро е в дъното на всичко?
Мануел сви рамене.
— Как да ти отговоря със сигурност, след като ние току-що се върнахме? Когато тръгнах за Ню Мексико, за да те доведа вкъщи, изобщо нямаше никакви проблеми. Едва миналата вечер за пръв път чух за този бандит, когато Мария буквално ми проглуши ушите с подробности от последните събития.
— Обзалагам се, че си узнал всичко — отвърна горчиво тя. Мария винаги знаеше всичко, което ставаше в ранчото.
— Сигурно — засмя се той, досещайки се за мислите й.
— Е? Наистина ли този бандит причинява всички проблеми, дори и ако се крие далеч оттук? Или пък е просто съвпадение, че всички неприятности и злополуки стават по едно и също време? Баща ми казва, че е възможно да са скитници.
— Скитници? Не — намръщи се Мануел. — Ако става въпрос само за добитъка, да, мога да приема тази възможност. Може и някои от пожарите да са тяхно дело. Но по каква причина някой, случайно минаващ оттук, би разрушил една мина?
— Разрушил ли? — Саманта остана с отворена уста при тази новина. — Какво искаш да кажеш?
— Луис каза, че без съмнение експлозията, разрушила мината, е причинена от динамит.
— А татко каза, че било злополука. Злополука! — извика възбудено тя. — Мануел, тази сутрин беше подпалена още една колиба. Видях с очите си димящите останки.
— Господи!
— Не си прави труд да призоваваш господ. Той едва ли ще обърне внимание на нещастията, които ни сполетяха.
— Но ти със сигурност си била съвсем близо до този участък. Можеше дори да се натъкнеш на човека, причинил пожара. Господи, Сам! Можеха да те убият!
— Глупости! Вероятно само един или двама души са подпалили колибата.
Мануел махна ядосано с ръка.
— Със сигурност един човек е достатъчен, за да подпали колибата, но с него би могло да има цяла банда.
— Там нямаше никой, Мануел — настоя тя. — Всъщност, не намерих никакви следи.
— Луис казва, че никога няма явен знак за присъствието на много хора — отвърна Мануел. — И все пак другите може да са били наблизо и само са наблюдавали. Те винаги знаят къде се намират нашите хора и винаги нанасят удар там, където няма никого. Но ти, ти яздиш където ти хрумне.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Мануел?
— Това, че можеш да налетиш на тях. Те не очакват една сеньорита да язди свободно из ранчото, а ти никога не се придържаш към една посока.
— И?!
— За теб вече не е безопасно да излизаш, дори и с придружители. Ще трябва да поговоря за това с господаря.
Саманта веднага застана нащрек, готова да протестира.
— Преди да направиш това, Мануел, искам да ми разкажеш всичко, което Мария ти е доверила миналата нощ — разбра ли, всичко. Нека аз да преценя дали е опасно или не.
И той го направи, с най-големи подробности. Саманта успя да се сдържи да не го прекъсне, дори и когато новините ставаха от лоши по-лоши. Освен експлозията в мината, откраднатите пилета, няколкото умрели крави и пожарите, били откраднати около две дузини мустанги и около стотина глави добитък. Това беше грабеж, пладнешки обир. Това Саманта можеше да разбере. Но останалото? Едно голямо главно „К“, написано с кръв, се появило една нощ по всички външни врати в ранчото. Това ли бе начинът, по който Ел Карнисеро се хвалеше за делата си? Или го бе направил никой друг, който несъмнено искаше вината и подозренията да паднат върху бандита?
И това не бе всичко. Били оставени две съобщения, едното върху трупа на умрялата крава, а другото, забодено с ръждив кинжал на входната врата на къщата.
— Нищо чудно тогава, че хората разказват, че този бандит е обявил война на татко — обади се най- сетне Саманта, след като Мануел бе свършил. — Какво се казва в тези съобщения?
— Само господарят знае, а той не каза нито дума на никого.
— А дали Ел Карнисеро се е подписал на тях?
— И това не знам — бе отговорът на Мануел.
Саманта поклати невярващо глава.
— Не мога още да повярвам, че всички тези събития са се случили само за две седмици.
— И аз се чувствам по същия начин. Но Мария казва, че всеки ден се случва по нещо. А ти ми казваш, че днес отново имало пожар.
— Звучи така, като че ли наистина се води война. Само че я води едната страна — отбеляза Саманта. — Баща ми взима ли някакви мерки?
— Не е уведомил властите, ако това имаш предвид. Още не.
— А не мислиш ли, че трябва?
— Какво могат да направят те, Саманта, което ние да не можем? — отвърна с нотка на възмущение Мануел.
— Предполагам, че си прав. — Саманта си спомни последния път, когато бяха извикали войниците, когато бе открадна добитък от ранчото им. Те изобщо не бяха въодушевени това да помогнат на един американец, както наричаха баща й. — Но татко какво точно прави?
— Изпрати хора да проследят дирите, но те винаги свършваха след няколко мили. Назначи нощни пазачи в ранчото. Добитъка и конете доведоха по-близо до дома, сега при тях има хора да ги пазят денем и нощем.
— И това е всичко?
