— Господи! — ахна той.
Но още не изрекъл тези думи, Саманта насочи оръжието си към мъжа в стаята. Револверът гръмна и тънко облаче дим се изви във въздуха, но куршумът се заби в тавана защото Лоренцо бе отклонил с удар ръката й. Той хвана китката й и се опита да избие оръжието.
— Не! — изкрещя диво тя, като с всички сили се опитваше да се освободи от Лоренцо. — По дяволите, пусни ме! Ще те убия, ако не ме оставиш да довърша това, което съм започнала!
В този момент оръжието наистина бе избито от ръката й, но не от Лоренцо. Пред нея стоеше Ханк Шавез, очите му отразяваха тъмната буря от чувства, които бушуваха в душата му, а най-бурна от всички бе безпределната му ярост. Но Саманта изобщо не я бе грижа затова. Със сигурност не бе по-ядосан от нея — така глупаво бе пропуснала целта си.
Саманта се изви в ръцете на Лоренцо и го ритна право в пищяла, той зави от болка и я пусна. Понечи да удари Ханк, но той изви глава настрани и ударът й не попадна там, където трябваше и не бе толкова силен, колкото й се искаше. Ханк хвана китките й и изви ръцете зад гърба й. Ужасна болка прониза раменете й, това й попречи да го ритне, както беше възнамерявала първоначално. Болката бе толкова силна, че я принуди да спре да се съпротивлява и да се усмири.
— Върви по дяволите! — изкрещя му тя.
— Млъквай! — изсъска Ханк, после се обърна към смаяния Лоренцо, а очите му мятаха мълнии. — Довел си ми не жената която ми трябва! Как можа да се случи такова нещо?
— Не е жената, която ти трябва? — Лоренцо съвсем се смали, Ханк едва сдържаше яростта си.
— Не можа ли да видиш, че с нея се познаваме? Тя е Саманта Блекстоун.
— Да! — съгласи се Лоренцо, след което бавно изговори името й. — Саманта… Блекстоун… Кингсли.
Ханк извъртя Саманта с лице към себе си, пръстите се впиха болезнено в раменете й.
— Вярно ли е?
— Върви по дяволите!
— Вярно ли е? — разтърси я той.
— Да, проклет да си! Да!
Ханк я пусна и тя политна назад.
— Заведи я в другата стая и се погрижи да не излиза от там.
На свой ред Лоренцо я сграбчи за раменете.
— Възнамеряваш да я държиш в тази къща?
— Познавам я, Лоренцо. Знам на какво е способна. Искам я тук, за да мога да я държа под око.
— Не! — Саманта се обърна към Лоренцо, очите й святкаха гневно. — Ти ми каза, че никой нима да ми причини зло. Но той почти счупи ръката ми и остави синини по раменете ми. Не можеш да ме оставиш тук сама с него! Искам да се видя с шефа ви!
Ханк отвърна с груб, дрезгав глас.
— И за какво по-точно искаш да ме видиш?
Саманта затаи дъх и отново се обърна с лице към Ханк.
— Ти — Ел Карнисеро? Не мога да повярвам. Той е нисък и грозен и…
— И ти се страхуваш от него?
— Не, разбира се, че не. — Знаеше, че гласът й звучи съвсем неубедително, затова добави: — За него се разказват ужасни истории.
— Вероятно с така — съгласи се Ханк с безстрастен тон. — Повечето хора наистина се страхуват от него и този страх идеално послужи на моята цел.
— Но ти не си Ел Карнисеро. Съществува ли в действителност такъв човек?
Ханк кимна.
— Той все още се намира в своята територия на юг и изобщо няма представа, че използвам името му. Нуждая се от лошата му слава.
— Значи си бандит — отвърна Саманта с презрение. — Трябваше да го разбера по-рано, особено след това, което ми стори.
— Всеки мъж би бил принуден да постъпи така — отговори спокойно Ханк.
Лицето й се покри с ярка червенина. Би желала изобщо да не бе повдигала този въпрос. Лоренцо я гледаше някак странно.
— Наистина ли той е шефът ви, Лоренцо? — попита тя.
— Да. Изпълнявам неговите заповеди.
— А дължиш ли му вярност? — Саманта го хвана за ръка. Или услугите ти могат да бъдат купени? Мога да ти дам много пари, за да ме измъкнеш оттук — много повече, отколкото той ще ти даде от откупа.
— Достатъчно! — изръмжа Ханк.
— Какво има… Руфино? — попита иронично Саманта. — Не се страхуваш, че Лоренцо може да приеме щедрото предложение?
— Кажи й, Лоренцо — сряза я грубо Ханк.
— Не мога да ви помогна, сеньорита — отвърна Лоренцо почти извинителен тон.
— Значи той напълно може да разчита на твоята лоялност?
— Да.
— Може би някой ден ще ми кажеш защо — отвърна Саманта с подчертано саркастичен тон.
Очите на Ханк се присвиха в две тесни сиви цепки. Досега бе успял да сдържа яростта си, но бе ясно, че това костваше доста усилия.
— Махни я от очите ми, Лоренцо. Повече не мога понасям проклетия й език.
— А аз не мога да понеса дори още миг да бъда в една съща стая с теб!
Саманта хвана Лоренцо под ръка и го дръпна към единствената друга врата, която се виждаше. Отвори рязко вратата и влезе в стаята, без дори да погледне към Ханк. Самата стая бе много малка и в нея имаше само едно тясно легло, опряно до едната стена, стар пътнически сандък и умивалник. Подът беше гол, както и единственият прозорец който сега беше затворен, за да не влиза хладният планински въздух.
— Той тук ли спи, Лоренцо? — попита тихо Саманта, като хвърли поглед на разхвърляното легло.
— Това е неговата стая, да.
— Беше — поправи го тя, след което се приближи до леглото и смъкна одеялото и чаршафите и ги хвърли на пода.
— Няма да спя на същото бельо и завивки. Отказвам категорично!
Беше застанала с гръб към Лоренцо, когато до нея достигна тихият му въпрос.
— Защо го мразите толкова?
Но тя нямаше намерение да говори повече за Ханк Шавез.
— Имаш ли нещо против да ми донесеш чисти чаршафи?
— Ще донеса, разбира се. Топла храна също.
— Не си прави труда да ми носиш храна. Твърде много съм изморена, за да изпитвам някакъв глад.
— Както желаете.
Той понечи да си тръгне, но тя го хвана за ръката и промълви отчаяно:
— Остани с мен, Лоренцо.
— Тук?
— Да, да, тук. Нямам му никакво доверие.
— Но аз не мога да остана в тази стая, сеньорита.
Погледът му се бе спрял на тясното легло.
— Тогава остани в другата стая. Моля те, Лоренцо. Не можеш да ме оставиш с него сама в тази къща.
— Той няма да ти причини нищо лошо.
— Как можеш да кажеш това? Видя какво ми стори само преди малко. Можеше да стигне и по-далеч, ако ти не бе тук. Знам, че е така.
— Това, което видях, сеньорита, е, че вие го нападнахте — отвърна остро Лоренцо. — Не мисля, че аз бих бил толкова снизходителен, ако се опитвахте да ме убиете.
— Вие, мъжете, винаги се поддържате, нали? — отвърна горчиво тя. — Но той е жив и здрав, не е ли
