Тази вечер направиха лагера си в откритата равнина, като не предприеха нищо, за да скрият присъствието си. Дори огромния къс скала, до който спряха, не можеше да скрие всички тях и конете, а Ханк, изглежда, изобщо не се безпокоеше от този факт.
Запалиха огън и Иниго сготви за вечеря печено пиле. Храната по нищо не отстъпваше на специалитетите на Мария. Саманта седна близо до огъня, тъй като до него се чувстваше в безопасност. Тук бяха същите трима мъже, които я бяха отвлекли и довели в планините, с тази разлика, че сега и Ханк беше с тях. А разликата беше огромна. Саманта не се чувстваше сигурна с Ханк, въпреки присъствието на другите трима. Той не й бе продумал и дума, откакто бе влязъл в къщата да си събере нещата. Тя нямаше кой знае какво да събира. Саманта носеше широката блуза и пола, които той й бе дал. Кожената й пола и жилетка бяха съсипани и вече не ставаха за нищо. Бе взела колана с револвера, револвер обаче нямаше — кобурът на бедрото й стоеше празен. Коланът бе безполезен, но тя не можеше да го остави. Златната му тока блестеше на светлината на огъня. Бе обула хубавите си кожени ботуши, а копринената си блуза бе наметнала като яке. Блузата не би я предпазила, ако задухаше силен вятър, но все пак бе за предпочитане пред памучната блуза с дълбоко деколте и къси ръкави без нищо върху нея.
Беше принудена през целия ден да язди Ел Рей заедно с Ханк, тъй като не й дадоха кон. Тялото й бе изтръпнало и я болеше. Ханк я бе накарал да седне на седлото пред него, а тя реши да не се отпуска, като се облегне на него, за което сега си плащаше.
Саманта хвърли поглед към Ханк. Той стоеше до огъня и привършваше вечерята си. Изобщо не си бе направил труда да й каже къде отиваха или защо, но и тя бе решила да не пита нищо. Разбира се, той може и да блъфираше, с намерение само да я изплаши.
Саманта изпи виното си и остави чашата встрани. Забеляза, че Диего взе одеялото си и се отправи зад скалата, а Иниго се зае да чисти тигана. Лоренцо дръпваше солидни глътки от една бутилка с текила. После остави бутилката и се извърна с лице към нея, но се стараеше да не я поглежда. Така беше през целия ден — изобщо не я бе погледнал. Какво му бе казал Ханк, та Лоренцо толкова бързо се бе овладя успокоил? Саманта искаше да го попита, но той изглежда много огорчен, не, по-скоро смутен, от цялата история, смутен заради кого? Заради нея?
Иниго свърши с миенето и се отправи зад скалата, както бе направил преди това Диего. Ханк се изправи и започна разстила завивката си край огъня.
— Някой взел ли е одеяло и за мен? — попита колебливо Саманта.
Но никой от мъжете не я погледна и не й отговори. Лоренцо хвърли поглед към Ханк, сетне също се изправи се отдалечи.
— Лоренцо, къде отиваш? — Саманта скочи бързо на крака — Лоренцо! — Не искаше да остава сама с Ханк.
— Остави го, Сам — обади се Ханк, толкова тихо, че Сам едва го чу.
Лоренцо завиваше зад голямата скала и след миг се с от погледа й.
— Но къде отива той? — обърна се тя към Ханк, обзета подозрения, в гласа й прозвуча истерична нотка.
— Приятелите ми ще спят по-далеч от нас.
— Защо?
— Успокой се!
— Дай ми поне една причина да го направя! — настоя тя, очите й се разшириха от безпокойство и страх.
Ханк заобиколи огъня и се насочи към нея, но тя отстъпи няколко крачки назад.
— От какво се страхуваш, Сам?
— Знаеш от какво.
Но Ханк само поклати глава.
— Кажи ми!
— От теб и от налудничавите ти идеи за бебета!
Саманта продължаваше да отстъпва, затова Ханк спря.
— А, значи си взела думите ми на сериозно, така ли? — попита той развеселен.
— Разбира се, че не. — Саманта се опита думите й да звучат убедително, но не успя. — Просто не ми харесва това, другите ти осигуряват такова… уединение. Когато ме водеха към селото, стояха близо до мен. Защо сега се отдалеч толкова?
— Сега аз ще те наглеждам. Не е необходим повече един човек да те пази да не избягаш.
— Но…
— Искам да спя, Сам, а не мога да го направя, докато не успокоиш.
— Ще ме вържеш ли?
— А трябва ли?
— Не.
— Тогава няма да го правя — отвърна спокойно той. — Имам одеяло за теб.
Ханк се върна при завивките си, взе едно одеяло и й го подаде. Саманта се поколеба. Инстинктът й подсказваше да не му се доверява. Въпреки това обаче не можеше да избяга. Намираше се все още в негова власт, дори и тук, в откритата прерия. Мразеше да се чувства по този начин, но наистина не можеше да направи нищо. Нямаше намерение обаче да даде израз на страха си. Като вдигна гордо брадичка, тя демонстративно направи няколко крачки напред. Престори се, че не забелязва развеселения му поглед. Когато приближи до Ханк, Саманта грабна рязко одеялото от ръцете му. Ханк се засмя с дрезгав и дълбок смях, но тя се престори, че не го е чула. Обърна се настрани, като застла одеялото си от другата страна на огъня, колкото бе възможно по-далеч от него, Саманта трепна, когато почувства ръцете му върху раменете си. Ханк я дръпна назад и я положи върху собственото си одеяло.
— Ти излъга, Ханк — прошепна горчиво Саманта, когато той се излегна до нея и започна да сваля полата и — Каза, че искаш да спиш!
— Така и ще направя — по-късно.
— След като ми направиш бебе? — Очите й бяха приковани в неговите.
— След като ти доставя удоволствие, Сам.
— Ти си луд, ако мислиш, че ще изпитам удоволствие, които ме изнасилваш!
Ханк се разсмя.
— Сега кой лъже? Никога не е имало никакво изнасилване.
— Копеле!
Саманта посегна да го зашлеви през лицето. Ханк отблъсна ръката й, след което бързо хвана и двете й китки и я прикова на земята над главата й. Очите му излъчваха студен блясък, бе стиснал ядосано устни.
— Харесвам лицето си такова, каквото е — започна той с леден тон. — Ако ме одраскаш, както направи на гърдите ми, кълна ти се, че ще ти отвърна със същото. Помисли си върху това, Сам, преди отново да изпиташ желание да използваш ноктите си.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Ти си жесток, Ханк. Не ми оставяш нищо, абсолютно нищо.
— А ти какво ми остави, когато открадна сърцето ми и си тръгна? — попита тихо той.
Саманта потърси настоятелно погледа му, но забеляза единствено откритост и честност.
— Можеш да си вземеш сърцето обратно. То си е също цяло, безсърдечно и отмъстително. Освен това ти открадна моята невинност, която не мога да си върна. Отиде твърде далеч, а не преставаш да търсиш отмъщение.
— Това не е отмъщение — прошепна той. — Изпитвам болезнено желание към теб, Самина. Не те ли задоволява това, че имаш такава власт над мен?
— Не! Страдам заради теб!
— Не те разбирам, Сам. Дори когато си ядосана и държиш безобразно с мен, аз никога не съм те удрял. Онзи ден ти бе повече разстроена от истината, която ти казах за Ейдриън, отколкото от самия мен.
— Но ти не вземаш предвид моите чувства. Аз те мразя!
— Но когато те любя, моментално забравяш за това.
— Не е вярно!
