направи първата стъпка… и следващата. Трябваше да я ухажва. Никога нямаше да му позволи да разбере, че го желае не по-малко, отколкото той нея. Никога!
Ханк събу единия си ботуш, след това другия. Ботушите му паднаха на пода с глух звук. Панталоните му ги последваха. И той нетърпеливо ги изрита встрани.
— Защо? — Настоя Саманта. — Толкова ли си изгладнял за жена, че не можеш да дочакаш тази, която ще те желае истински?
Ханк легна до нея и само след миг блузата й отхвръкна настрани. Сега Саманта можеше да види четирите едва забележими белега върху гърдите му.
— Всъщност ти си последната жена, която съм докоснал — призна откровено той. — Тогава ти разпали страстта ми, Както го правиш и сега. Да чакам друга жена? Не, скъпа, ще изгасиш огъня в мен.
— Ти… ти си безсрамник. — Нямаше сили ла протестира. — Няма да направя нищо, което вече не знаеш.
— Това…
— Няма ли да спреш с приказките, Саманта?
След това никой от двамата не промълви и дума. Той покри нежно тялото й със своето. Гледаше я в очите и този път тя не отмести поглед встрани. Саманта чувстваш топлината на тялото му и това караше цялото й същество да тръпне в очакване. Ханк наведе лицето си към нейното Саманта затвори очи в очакване на целувката му, но устните му се насочиха към шията й. Милувките му изпратиха вълни от удоволствие по цялото й тяло. После устните му преместиха по едната й гръд и езикът му леко започна да играе с втвърденото зърно. Саманта се притисна още по-плътно към него. Той разпалваше страстта й и желанието растеше с всеки изминат миг. Разумът й се бореше с това желание, но тялото й с готовност откликваше на докосванията му, а устните му оставяха огнени следи по кожата й. И когато Ханк разтвори краката й, тялото й потръпна от очакване. Саманта чувстваше твърдата му мъжественост, но той не бързаше да проникне в нея. Изчакваше желанието й към него да стане нетърпимо, за да се наслади докрай на първия му тласък. А Саманта наистина го желаеше, въпреки всичко което й бе сторил. Устните му се върнаха на меката й шия…
— Кожата ти е мека като коприна — прошепна той до ухото й — Не съм забравил, скъпа. Спомням си всичко.
Съпротивлението й напълно се бе стопило и той го знаеше. Саманта обви ръце около врата му и го придърпа по-близо до себе си. Време бе сладкото мъчение да свърши и той проникна дълбоко в нея. Тялото й се изви като дъга под неговото. Движеха се като едно цяло в прастария танц на любовта. Ханк съвсем бегло почувства как тя заби нокти във врата му, когато достигна върха, тъй като в същия момент той също преживяваше своя оргазъм Но когато удоволствието утихна, почувства парещата болка. Знаеше със сигурност, че отново кърви. Но си заслужаваше, дяволите да я вземат, с нея си заслужаваше да изживее всичко.
Дишането й постепенно се успокои, а пръстите й леко рошеха косата му, докато главата му почиваше на рамото й. Ханк се облегна на лакът и я погледна. Саманта бе отворила очи и на слабата светлина Ханк видя тъжни блестящи изумрудени езера, в които лесно би потънал, ако не внимаваше.
— Отново ми остани белези, скъпа — проговори тихо той, като нежно я погали по бузата.
— Знам — отвърна меко тя. Пръстите й кръжаха по белезите върху гърдите му, като леко ги докосваха. — Всеки път ще ти оставям по някакъв белег. Запомни това.
— Не изглеждаш ядосана — отбеляза Ханк.
— Не е нужно да крещя през цялото време — отвърна тя, а устните й се извиха в усмивка. — Достатъчно с да знаеш, че говоря истината.
— Да — усмихна се Ханк — Новите белези приемам с удоволствие, защото бяха направени в…
Не го казвай! — Тялото й се напрегна и тя заплашително насочи ноктите си към него. — Не смей да го направиш!
— Много добре. — Очите му се присвиха Ханк се ядоса от внезапната й промяна. — Независимо дали ти искаш да помниш, аз ще помня.
— О, махай се оттук! — сряза го тя. — Получи каквото искаше. Сега се махай!
Ханк стана от леглото, а Саманта потръпна от хладния въздух, тъй като вече неговата топлина я нямаше. Тя бързо се покри със завивките. Ханк бе бесен, в продължение на няколко минути я гледа, след което си тръгна. Саманта отвърна поглед встрани и изпусна тъжна въздишка, когато вратата се тропна и ключът изщрака в ключалката.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Железният поднос с храната издрънча шумно на масата. Ханк хвърли поглед към Саманта, докато се връщаше към тезгяха, за да донесе чили и сос. Те също тупнаха тежко на масата, след което и Саманта седна да се храни.
— Тази сутрин спа до късно, Сам — отбеляза спокойно Ханк. Той я погледна изпод вежди. — Дори бих добавил, твърде късно.
Тя обаче не го удостои с поглед.
— Все пак трябва да има някакво обяснение за лошото ти настроение. Да позная ли?
— А ти какво си очаквал? Ти само влоши още повече нещата!
Тя изрече тези думи тихо и с горчивина, и Ханк почувства как го обземат угризения.
— Съжалявам, Сам.
— Не, не съжаляваш. Поне недей да лъжеш. — Саманта искаше просто да забрави изминалата нощ, но знаеше, че няма да може, както не би могла да забрави първия път. Ханк й бе казал, че тя е в кръвта му. Ако само Ханк знаеше, че красивото му лице също я преследва постоянно. Мислеше си за него, когато най- малко желае това. Дали и той бе в кръвта й? Не! Тогава защо притежаваше такава власт над нея? Как ставаше така, че тя го желае въпреки че в същото време го ненавиждаше?
— Не ме попита за приятеля си.
Саманта вдигна поглед към него, като за пръв път забеляза колко гладки са страните му, когато бе току-що избръснат. Бакембардите му бяха красиво оформени, късите черни къдрици на слепоочията му придаваха момчешки вид. Той беше истински мъж, този испански американец, въпреки момчешкия си вид.
— Сам?
Саманта срещна въпросителния му поглед, след това наведе глава.
— Моят приятел?
— Рамон Бароха. Не попита за него.
— О! Не, не го направих.
— Защо, след като ме помоли да се осведомя състоянието му? Изминаха три дни, откакто се върнах, а нито веднъж не попита за него.
— Страхувах се — излъга тя, тъй като не искаше да признае, че често й се случваше да забравя. — Страхувах се, че ще съобщиш лоши новини.
— Разбирам защо си се страхувала — отвърна загадъчно Ханк, като се облегна удобно на стола си, без да сваля от пронизващия си поглед.
— Защо?
— Защото ме излъга. Момчето ти е нещо повече приятел.
— Той не е момче, а мъж — запротестира тя. — Освен това не разбирам за какво говориш.
— За съвсем вероятната възможност той да стане ти съпруг.
— Кой ти каза това?
Ханк само сви рамене.
— До мен достигнаха слухове.
— Слухът си е слух, фактите са нещо друго. Но какво значение има? Това не ти влиза в работата.
— Нека да кажем, че ме интересува — отвърна спокойно Ханк. — Истина ли е?
Устните й се извиха в усмивка.
— И какво, ако е така? — отвърна неопределено тя, като му отправи предизвикателен поглед.
