Но Ханк мислеше, че тя бе не просто побъркана, а престъпно безразсъдна да рискува живота си по този начин. Но само след миг Саманта успя, а в следващия миг вече яздеше към прохода така, като че ли самият дявол бе по петите й. А Ханк се закле мрачно, че когато я настигне, щеше да даде мило и драго наистина дяволът да бе я срещнал, а не той.
Над селото, в противоположния край на долината, се виеше поток, който свършваше в подножието на планината. По протежение на коритото му сякаш от великанска ръка бяха нахвърляни огромни камъни. Бе много трудно да мине по течението на този поток, но ако човек внимаваше много, можеше да го направи и да излезе от долината. Дали Саманта знаеше за този изход? Ханк препусна след нея, без да се замисли.
Саманта отмина селото, молейки се долината да не окаже без изход. Точно в този момент Паскуали излезе една къща и я видя, но това вече не я интересуваше. Безпокоеше се заради мъжа, който препускаше след нея на великолепния бял жребец и който изобщо не трябваше бъде тук.
Господи, защо се бе върнал толкова рано? Планът й бе чудесен, но тя го бе съставила въз основа на това, че Хан ще отсъства цяла седмица. Какво правеше той тук толкова скоро? Саманта беше толкова близо до целта! Не бе честно да срещне Ханк на единствения изход, който знае.
Долината се стесняваше. Криви чворести дървета протягаха клони от двете страни, като хвърляха плътна сянка. Саманта не смееше да погледне назад. Щеше да умре, ако видеше Ел Рей да я настига. Мустангът, който бе взела, бе вече изморен. Нямаше шанс да избяга от белия жребец.
Саманта изпищя, когато почувства около гърдите си въже. Сведе поглед и видя, че това бе ласо. Опита се бързо да го махне, но ласото се затегна, като почти я събори от коня.
— Стой мирно. Сам, или ще се озовеш на земята! — Гласът дойде отнякъде съвсем близо до нея. Очите й се напълниха със сълзи, докато спираше коня, но не искаше да позволи на Ханк да я види, че плаче. Като избърса сълзите си, тя се извърна и го погледна, докато той бавно приближаваше към нея. Ханк носеше пончо и широко сомбреро, което обаче не можеше да скрие неколкодневната му брада. Повече от всякога приличаше на опасен бандит. И изглеждаше много ядосан, а тя видя, че Лоренцо не е с него. Бяха останали сами, сред дърветата и храстите, далеч от селото.
— Слизай! — нареди рязко Ханк.
— Няма!
Той не повтори заповедта си, но стегна още повече ласото около гърдите й. Саманта бързо прехвърли крак над гърба на коня, така че да може по-лесно да слезе.
— Какво смяташ да правиш? — искаше да покаже, че и тя е не по-малко ядосана, но истината беше, че се страхуваше ужасно.
— Ще те заведа обратно в селото.
— Тогава защо трябва да слизам от коня?
— Не ти позволявам да го яздиш повече — отвърна остро той, а Саманта можеше да се закълне, че едва се удържа да не закрещи. — Ти го изтощи и го изплаши жестоко с глупавите си номера на ръба на каньона. И двамата можехте да се пребиете.
— Знаех какво правех.
Но думите й още повече ядосаха Ханк.
— Рискува живота си и този на коня, след като ми даде дума, че няма да се опитваш да избягаш! — изкрещя той.
Саманта страшно пребледня. Бе забравила обещанието си. Никога преди не бе нарушавала думата си. Но сега е различно, повтаряше си упорито тя.
— Думата ми, дадена на един бандит, не ме обвързва с нищо — каза тя с ледено презрение.
— Ще съжаляваш за тези думи — предупреди я Ханк мрачно, дръпна ласото и я приближи до себе си, като й подаде ръка. — Качвай се!
— Ще вървя пеша!
Ханк прие без да се опита нито веднъж да я разубеди. Обърна Ел Рей в обратна посока, а ласото я стисна точно над кръста. Ел Рей потегли в бавен тръс, а тя трябваше да тича, в противен случай щеше да бъде влачена но земята.
Ханк я остани да тича повече от миля. Тя бе яздила няколко мили, преди Ханк да я настигне. Щеше ли да я накара да тича по целия път до селото? Саманта не беше сигурна, че ще издържи. Чувстваше краката си като оловни тежести. Но нямаше да го моли да спре. Той знаеше много добре какво й причинява. Да го вземат дяволите! Знаеше, че не показваше никаква милост към нея. По-скоро ще умре, но няма да го моли.
Саманта внезапно се спъна и падна по лице на земята Не намери достатъчно сили да се изправи. Бе влачена в продължение на няколко ярда, когато един камък се заби в ребрата й и тя изкрещя от болка. Ханк спря. Тя се изтърколи и стенейки, се опита да седне. Вече не се стараеше да крие сълзите, които се стичаха по страните й.
— Сега ще яздиш ли? — попита той, но тя не можеше да си позволи да се предаде.
— Не мога да понасям да бъда близо до теб! — изсъска тя и се изправи с усилие на треперещите си крака, като едва не падна отново на земята. — Ще вървя.
Ханк хвана отново ласото, а тя запристъпва напред препъвайки се, но този път той караше Ел Рей да върви бавно. Саманта трябваше само да продължи да върви, да не се опитва да спира и щеше да бъде в състояние да поддържа темпото, без да се налага да бъде влачена. Беше вбесена. Той не трябваше да й отказва коня и да настоява тя да язди с него. Той знаеше, че ще му откаже. Принуждаваше я да върви пеша, използвайки собствената й гордост срещу нея.
Краката я боляха ужасно. А дишането й стана накъсано и пресекливо, та тя чувстваше, сякаш дробовете ще експлодират всеки момент. Преди да достигнат селото, Саманта падна още веднъж, но този път Ханк не спря и тя трябваше с последни усилия да се изправи на крака или да бъде разкъсана до смърт от твърдата земя. Дрехите й висяха, на парцали. Две от копчетата на ризата й липсваха, а през отвора се виждаше дантеленият й корсаж. Кожата на гърдите й бе жестоко ожулена. Саманта бе успяла да измъкне ръцете си от примката, но ласото не бе достатъчно хлабаво, за да го измуши през главата си. Ръцете й горяха от болка, тъй като стискаше грубото въже, за да пази равновесие, но нямаше да плаче. Предпочиташе да се уповава на омраза си към Ханк, който й причиняваше всичко това.
Когато ласото накрая бе махнато, Саманта падна изтощена на колене, дишайки тежко. Мъжете, които стояха пред къщата на Ханк, се втренчиха изумени в нея. Пабло стоеше на верандата и държеше фенер, който хвърляше приятна, уютна светлина. Старият човек бе толкова смаян от вида на Саманта, че не бе в състояние да каже и дума. Другите, включително и Лоренцо, бяха не по-малко смаяни, но съвсем не стояха безмълвни.
— Как смееш да се отнасяш така с нея! — изкрещя вбесен Лоренцо, като хвана Ханк за ръка, докато последният слизаше от коня. — Защо?
— Не се меси в това, Лоренцо!
— Не и този път! Погледни я!
Ханк го направи и на светлината на фенера най-накрая видя какво й бе причинил. Но въпреки сълзите, Саманта го гледаше с убийствен поглед, в който бяха събрани цялата й ненавист и гняв, насочени към него. Може би поради тази причина Ханк не изпита угризение, докато в друг случай непременно би бил обзет от разкаяние.
— Малко е изморена — вметна небрежно Ханк. — Сама си е виновна.
— Тя само се опита да избяга! — отвърна разгорещено Лоренцо. — Не можеш да я обвиняваш за това.
— Не мога ли? — изсъска Ханк. — Тя ми обеща, че няма да го направи.
— Искаш твърде много.
— Не, не очаквам по-добро от нея. Забравяш, че я познавам отпреди.
— Но беше ли нужно да й причиняваш всичко това? — попита Лоренцо с по-спокоен тон. — Нали я настигна и хвана. Тя не можеше да избяга. Трябваше ли да я влачиш по земята?
— Предложих й да я взема на моя кон, но тя отказа. Както вече ти казах, сама си е виновна.
— Не мога да повярвам…
— Попитай я! — сряза го Ханк.
