бандитите.
— Има ли ранени? — попита Ханк. В гласа му се долавяше напрежение.
Така значи: Рамон Бароха бил бъдещият зет. Следователно Саманта го бе излъгала, като нарече Рамон приятел от детинство. За какво ли още го бе излъгала?
— Рамон беше прострелян, но ще се оправи. Бедното момче е съсипано, обвинява себе си за станалото.
— Ще се обвинява и още как, особено ако е проявил глупостта да позволи на дъщеря ви да се отдели от придружителите си.
Ханк добре си спомняше Рамон Бароха. Като момче никога не възприемаше отговорността за нещо сериозно.
Очевидно и сега постъпваше по същия начин. Кингсли се намръщи.
— Не познавате дъщеря ми. Никога не съм бил в състояние да я контролирам, така че не мога да обвинявам Рамон, че не е успял да го стори.
— Простете ми, сеньор Кингсли — отговори бързо Ханк. — Нямах намерение да съдя нито вас, нито сеньор Бароха. Съчувствам ви. Не мога да си представя какво изпитвате, сигурно преживявате истинска агония. Моля се бандитите да не сторят нищо на дъщеря ви. Може би искат откуп и нищо повече.
— Не искат пари — отвърна Кингсли. — Бих искал да е така. Тая измет иска от мен да напусна Мексико. Можете ли да повярвате?
— Чувал съм и преди за подобни неща — заяви спокойно Ханк. — Може би сте ядосали с нещо този бандит.
— Никога не съм го срещал.
— Тогава защо?
— Казват, че мразел гринговците, но тук има хиляди такива като мен и няма никакъв смисъл да изберат от всички само мен, освен ако не иска земите ми. Имам много хубаво разположение, близо до границата.
— Възможно е — съгласи се Ханк. — Какво възнамерявате да правите?
— Ще си тръгна оттук. Още този следобед. Ако бяхте дошли дни по-късно, нямаше да ме намерите тук, мистър Шавез.
— Със сигурност не сте си намерили купувач. — Ханк се разтревожи.
— Купувач? Не, аз…
— Значи ще приемете моето предложение?
— Вие не разбирате. Няма да продавам.
— Но нали си тръгвате.
— Да, и няма да се върна, докато не върнат дъщеря ми. Но, както ви казах, това е нейният дом. Няма да я разочаровам или да й причиня мъка, като го продам.
Ханк кипеше вътрешно от гняв и полагаше неимоверни усилия да се овладее. Как можа да направи такава грешка? Кингсли имаше намерение да се върне, въпреки многобройните нападения и отвличането на Саманта.
— Не ви разбирам, сеньор. Казвате, че много обичате дъщеря си, и въпреки това ще я доведете отново тук? Да я изложите на същата опасност? Ами ако бандитът реши, че сте го измамили, и я убие?
— Веднъж да си върна дъщерята, Ел Карнисеро може да се смята за мъртъв. Вече съм наел най-добрите следотърсачи от околността. Той никога вече няма да докосне дъщеря ми.
— Тя толкова ли е малка, че очаквате да живее с вас много години занапред?
— Не, вече е пораснала, но какво общо…
— Добих такова впечатление, когато споменахте съседа си като бъдещ зет — продължи бързо Ханк. — Защо тогава настоявате да задържите земята за нея? Дъщеря ви скоро може да се омъжи и да я напусне.
— Този спор няма да ни доведе доникъде — отвърна Кингсли, с нотка на досада. — Имотът ще принадлежи на дъщеря ми изцяло, когато се омъжи; ще го получи като сватбен подарък, а в документа за собственост ще бъде вписано нейното име. Това бе уредено преди доста време. Дали ще живее тук със съпруга си, или някъде другаде, е без значение. Това място винаги ще бъде нейният дом, в който винаги ще може да се връща.
— А вие ще стоите тук и ще я чакате? — попита сухо Ханк.
— Не. Мястото ще си е само нейно, както вече ви казах. Имам собствена земя оттатък границата, където възнамерявам да се оттегля. Ето защо се надявам на един съюз между Саманта и наследника на семейство Бароха. Това ще обедини двете имения, а аз ще се намирам на не повече от една седмица езда от което и да е от тях. — Кингсли тръсна глава и рязко прекрати плановете си за бъдещето, връщайки се към настоящето. — Съжалявам, мистър Шавез. Разбирам, че тази земя означава много за вас. Кажете ми как се е случило така, че семейството ви я е загубило?
— Сега това едва ли ще ви заинтересува, при тези обстоятелства — отвърна Ханк с равен глас. — Не мислите ли, че дъщеря ви ще е склонна на продажба, след като придобие собственост върху земята?
— Това ще зависи от нея и от съпруга й, мистър Шавез. Лично аз се съмнявам. Саманта обича тази земя.
— В такъв случай, може би ще трябва да ухажвам дъщеря ми и да се оженя за нея.
Кингсли не обърна внимание на саркастичния тон и се засмя, доволен, че Ханк приема поражението си с достойнство.
— Не мога да кажа, че бих одобрил вие да ухажвате дъщеря ми, не и с този мотив, който ми изтъкнахте. Но пък вие изобщо не я познавате, мистър Шавез, Много лесно може да изгубите ума си по нея, а земята да се окаже нещо второстепенно. Разбира се, ако тя приеме предложението ни.
Ханк напусна хасиендата, докато още бе в състояние да се владее. Само като си помислеше, че ако Саманта бе приела предложението му, той щеше да се върне в Мексико, за да открие, че има жената, която иска, и земята също! И без дори да похарчи и цент, за да си я възвърне! Само ако бе спечелил Саманта! Само ако не я привличаше друг мъж! Ако само бе разбрала истината за Ейдриън. Съществуваха твърде много ако. Сега между тях имаше само омраза и скрито желание от негова страна. Да, можеше да си признае, че все още я желае, въпреки че я мразеше.
Но нямаше да го направи. Щеше да се бори с изкушението до горчивия край. Ще я изплаши със страстта си, Ще я накара да се чуди. Но няма да й достави удоволствието да й позволи да узнае, че не му е безразлична.
А баща й? Този човек имаше намерение да се махне за известно време, а когато прибере дъщеря си, да се върне обратно. Ханк дори не се бе сетил за такава възможност.
Трябваше да поиска от Кингсли да продаде земята и да се махне, а не просто да си отиде. Как, дявол да го вземе, да постъпи сега?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Слънцето залязваше зад високите върхове, когато Ханк и Лоренцо наближиха изоставеното село два и половина дена по-късно. Бяха изминали разстоянието за рекордно кратко време. Настроението на Ханк не се бе подобрило.
Бяха започнали да се изкачват но тесния ръб на каньона, който водеше към прохода и оттам към селото. Започваше да се смрачава, но двамата мъже не извадиха фенери, като щяха да стигнат целта си, преди да се стъмни напълно и все пак светлината бе достатъчна, за да забележат самотния ездач, който бе на един завой пред тях и който се спускаше по пътеката с главоломна скорост.
— Господи! — възкликна Лоренцо. — Това е тя!
Саманта ги видя и спря, като застана напречно пътеката. Няколко минути никой не помръдна. След това тя смушка коня да отстъпи назад. Но животното не бе обучено да прави това и не се помръдна. Пътеката бе широка, но не достатъчно за това, което си бе наумила. Ханк, изтръпна, когато тя накара коня да се изправи на задните крака, като го принуди в такова положение да се обърне. Пътеката бе по-тясна от една конска дължина и ако конят спуснеше предните си крака, и кон, и ездач щяха да полетят в скалната пропаст.
— Тя е луда! — изкрещя Лоренцо.
