Ханк само кимна.
— Тогава сбогом, Самина.
Без предупреждение Ханк я сграбчи за раменете и страстно впи устни в нейните. Точно от това се страхуваше Саманта. Ясно си спомняше какъв ефект имаха върху нея целувките на Ханк и как цялото й тяло се разтапяше под ласките му. Страхуваше се, че това ще се случи отново, и ето, то наистина се случваше. Саманта дори не се опита да го отблъсне, защото просто се разтопи в ръцете му.
Мина дълго време, докато Ханк с огромни усилия я освободи от прегръдките си. Щеше да бъде страшно дори ако тя знаеше каква воля му костваше ла я пусне:
— Така ще знаеш какво да очакваш, когато се върна — проговори на испански Ханк, с подрезгавял от вълнение глас.
Когато Ханк излезе от стаята, но устните му се плъзна доволна усмивка. Бе уловил погледа и сега бе сигурен, тя разбира испански много добре. И защо не? Бе живял Мексико достатъчно дълго, за да може да научи езика, бе узнал тайната й, а винаги можеше да се предостави възможност да използва това, което знаеше. Да, възможност със сигурност щеше да има.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
— Мистър… Шавез, нали? — осведоми се Хамилтън Кингсли, като се здрависа с Ханк и му посочи едно креел дневната.
— Точно така. Не бях сигурен дали си спомняте кой съм.
— Не мина чак толкова време от предишното посещение, за да ви забравя, въпреки че тогава срещата бе кратка, а след това се случиха доста неща.
От погледа на Ханк не остана скрит измъченият вид Хамилтън Кингсли. Той вече не бе самоувереният, арогантен собственик на ранчото, с когото се бе срещнал преди време. Изпитанията от последните седмици, тревогата за дъщеря му, всички тези неща бяха сложили своя отпечатък върху него. Но въпреки това той бе силен мъж. Ако дъщеря му върнеше здрава и читава. Кингсли бързо би възвърнал предишната си жизненост и енергия. Ханк бързо потисна угризението, което изведнъж го прободе, когато видя мъката в очите на нещастния баща.
— Със сигурност не очаквах да се срещнем пак, мистър Шавез — казваше Кингсли, като принудено се усмихваше. Вие бяхте доста… разстроен при предишната ни среща.
— Разочарован — поправи го спокойно Ханк.
— Е, надявам се, че не сте останали с лоши чувства — Хамилтън. — Не можете да обвинявате един човек, че отказва да се раздели с нещо таткова ценно.
— Обичате много тази земя, нали? — намръщи се Хан.
— О, не. Винаги съм се местил от едно място на друго. Живял съм в по-голямата част от Съединените щати и Европа. Мога да се заселя на едно място и после лесно да напусна, просто съм такъв по природа.
Ханк се замисли, а бръчката между веждите му стана още по-дълбока. На предишната среща изобщо не бяха обсъждали този въпрос. Ханк бе направил предложението си и категорично му бе отказано. Кингсли само бе обяснил, че земята е безценна за него. А сега твърдеше точно обратното.
— Защо тогава отказвате да ми я продадете, и то на съвсем изгодна за вас цена? — настоя Ханк.
Земята не беше ценна за Кингсли. Но за Ханк беше.
— Искате пак да започнем предишния спор, така ли? Трябва да ви кажа, мистър Шавез, че би трябвало да се научите да не издавате чувствата си, когато вършите някакъв бизнес. Поканих ви в дома си за втори път, въпреки че първия посещението ви се оказа неприятно. Надявам се, че няма да ме накарате да съжалявам за гостоприемството си.
Ханк придоби подобаващо разкаян вид.
— Съжалявам, сеньор. Обикновено не избухвам толкова лесно.
— Не бе толкова трудно да ме накарате да мисля противното — засмя се Кингсли.
— Просто този въпрос е от изключителна важност за мен добави Ханк. — Това вече ви е ясно. Вие казвате, че тази земя не означава нищо за вас — отбеляза Ханк. — Аз не…
— Почакайте — прекъсна го Кингсли. — Не казах нищо такова. Това място е безценно за мен, тъй като означава много за моята дъщеря. Никога не съм се установявал на едно място, докато не я взех да живее при мен. И оттогава това е нейният дом. Тя е тази, която обича тази земя.
— Нямах представа, че имате дъщеря.
— Когато дойдохте предния път, тя не беше тук. Тя не е…
Настъпи неловка тишина. Ханк знаеше съвсем точно какво иска да каже Хамилтън, но и че това му струваше неимоверни усилия, защото дъщеря му не беше в хасиендата.
Ханк бе разчитал точно на това — любовта на Кингсли към дъщеря му. Той бе готов на всичко за нея.
— Говорите така, като че ли дъщеря ви не винаги е живяла при вас — продължи Ханк с цел да поддържа разговора.
— Елън, майка й, я отведе от мен, когато Саманта бе още бебе. Няма да се спирам подробно върху това. Не видях, дъщеря си, докато не стана на девет години. Доведох я тук веднага след като я измъкнах от лапите на баба й.
— А майка й?
— Умря скоро след като ме напусна.
— Много съжалявам. Знам какво значи да израснеш майка. Моята умряла при раждането ми. Отгледа ме баща ми, но, разбира се, не беше същото.
— Убеден съм, че е била по-добра от бабата на Сам която беше истинска кучка.
Ханк се разсмя.
— Моята баба беше мила жена, въпреки че ми прощаваше, и с възрастта стана раздразнителна и избухлива. Умря тук, в тази къща.
— Господи! — възкликна удивено Кингсли. — Не ми казвайте, че семейството ви е живяло тук.
— Не ми дадохте възможност — припомни му Ханк. — Страхувам се, че тогава и двамата загубихме контрол чувствата си.
Очевидно Кингсли се чувстваше неудобно.
— Да, сега разбирам защо искате толкова много тази земя. Но, надявам се сега вие да разберете защо няма да я продам.
Ханк отново почувства как напрежението в него расте.
— Не ме попитахте защо ви посещавам за втори път.
— Сигурен съм, че не е поради светски съображения усмихна се Кингсли.
— Ще бъда откровен и ще ви призная, че се надянах да възползвам от неприятностите ви — отвърна Ханк с сериозен тон. — Виждате ли, разбрах за проблемите, които имате с онези бандити. Изглежда, вие сте единствен собственик на ранчо в този район, когото те нападат тормозят.
— „Нападат“ вече е твърде меко казано. — Кингсли повиши тон. — Копелетата отвлякоха дъщеря ми.
Ханк успя да придаде на лицето си шокирано изражение.
— Не знаех това, сеньор. Сигурно се поболявате от тревога?
— В един миг съм извън себе си от тревога, в следващи от ярост. През целия си живот не съм искал да убия някого с такова желание, както този Ел Карнисеро, главатаря им. Господ да ми е на помощ, ще направя и нещо повече, ако се осмели да нарани малкото ми момиче.
— Но как е успял да го стори? Със сигурност, дъщеря ви никога не е оставала сама.
— Да, с нея винаги имаше придружители, но от тях ползата не е голяма, когато дъщеря ми си науми да препуска пред тях — отвърна ядосано Кингсли. — Тя е изключително твърдоглава. Много добре знаеше за опасността и въпреки това предизвика Рамон да се надпрепускват.
— Рамон?
— Бароха, наш съсед. Най-вероятно мой бъдеш зет — обясни Кингсли. — Двамата с дъщеря ми препуснали напред, като оставили придружителите на голямо разстояние след тях и били изненадани от
