Той й се усмихна и със свободната си ръка я погали бузата.
— Не съм сляп и виждам как реагираш, когато те докосвам скъпа. Защо трябва да се преструваш, че не е вярно?
Тя отмести поглед встрани, бурна червенина се разля страните и врата й.
— В теб има страст, Самина — продължи той с дрезгав глас — Не можеш да направиш нищо против това. Когато си с мен, тръпнеш от страст. С мен гордостта ти отива дяволите И това е единственото нещо, от което страдаш, после гордостта ти се възвръща, затова не трябва да я губиш, просто не е необходимо.
Той я целуна, така че тя не можа да му отговор подобаващо. Бе разгадал всичко, което тя мислеше скрито от него. Накара я да се чувства слаба и уязвима не защото я превъзхождаше по сила, а защото я разбираше твърде добре и знаеше твърде много за нея. Как стана така, че той я опозна толкова добре?
Тя отвърна на целувката му, а той се облегна назад, като я принуди трескаво да търси устните му. После той я обгърна под себе си и отново завладя устата й. Страстта му бе дива необуздана, нейната също. Любиха се ненаситно, вкопчен един в друг, докато накрая и двамата се потопиха в сладкия екстаз.
Първата мисъл, която й хрумна, след като страстта отшумя, бе, че този път не му бе оставила никакви белези.
Но след това движението му привлече вниманието й — Ханк стискаше лявото си рамо, а лицето му бе изкривено от болка.
— Зъбите ти са не по-малко остри от ноктите. Съвсем не е безопасно да се прави любов с теб.
Саманта избухна в смях, а Ханк се намръщи, когато тя продължи да се смее. Значи все пак още веднъж му бе оставила белези, беше го ухапала, и дори не си спомняше.
— Ако бях на твое място, първо бих си спомнил в какво положение се намирам. Не е зле да го сториш, преди да се забавляваш за моя сметка — предупреди я тихо Ханк.
Думите му моментално я отрезвиха.
— Съжалявам. — Саманта докосна леко рамото му. — Искаш ли да се погрижа за раната ти?
— Благодаря ти, но сам ще се погрижа за нея, както направих и с раните, които ми бе причинила преди.
— Щом не искаш помощта ми, какво ще кажеш да ме пуснеш да си легна на моето одеяло?
Ханк изсумтя и се отмести леко встрани, но прехвърли ръка върху нея така, че тя не можеше да стане.
— Ще спиш тук.
— Не ставай смешен, Ханк.
— Говоря сериозно, Сам. Ще споделиш моята завивка. Тя е по-мека в сравнение с твърдата земя.
— Не ме интересува колко е мека — отвърна надменно тя. — Предпочитам да спя върху легло от кактуси, отколкото да съм близо до теб.
— Пет пари не давам какво предпочиташ — въздъхна той. — Искам да спиш до мен и повече няма да обсъждаме този въпрос. Няма да ти позволя да се измъкнеш тихичко, докато спя.
Ханк оправи дрехите си, след това се наведе, за да й помогне да оправи своите. Тя се опита да го спре, тъй като сама искаше да свърши тази работа, но той отмести ръцете й встрани.
— Ти си невъзможен! — изсъска тя и му обърна гръб, веднага след като той свърши.
Ханк покри и двамата със своето одеяло, след което легна до нея, прилепи тялото си до нейното и я прегърна с една ръка.
— Когато си ядосана, приличаш на бижу. Блестиш и хвърляш искри — за мен? Ти си моята скъпоценност.
— Казваш това, за да ме дразниш, нали?
— Да. — Ханк се разсмя. — Доставя ми удоволствие да те предизвиквам. Обаче знаеш ли какво ми доставя още по-голямо удоволствие?
— Не искам да знам! — отвърна студено тя, но само след миг попита. — Какво?
Пръстите му погалиха нежно едното й зърно…
— Доставя ми огромно удоволствие да видя как очите ти блестят от страст, когато…
— О, млъквай, да те вземат дяволите! — Саманта закри уши с ръце, но гласът му продължи да я преследва.
— Следващия път няма да вдигаш толкова шум, чу ли?
Саманта не отговори. Да върви по дяволите! Мислеше за утрешния ден, когато щеше да се намира още по-близо до баща си и по-близо до целта си — да се разправи веднъж завинаги с Ханк Шавез.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Бяха напуснали планината преди шест дни. Биха минал покрай ранчото на Кингсли — ако все още бе ранчото на Кингсли. Доколкото й бе известно, баща й вече го бе продал. Тази мисъл я натъжи много, докато заобикаляха ранчото в източна посока, след което се отправиха към границата.
Очевидно Ханк не бързаше за никъде, защото поддържаха бавен ход. Вечер спираха да лагеруват рано. Загубиха два дни движейки се по този начин. Ханк изобщо не се тревожеше от факта, че може да срещнат някой, който да търси Саманта Кингсли.
Бяха само на един ден езда от нейния дом, кога пристигнаха в малко село. Саманта отдавна се беше отказала от вдървената стойка, която заемаше на седлото, защото отказваше да се облегне на Ханк. Сега го правеше, въпреки това бе изморена. Не познаваше никого в това село, но тук имаше църква, така че хората сигурно бяха почтени. Хрумна й, че би могла да получи помощ. Трябваше само поговори с някой, без Ханк да разбере, затова, когато Ханк спря пред една къща и слезе от коня, надеждата й нарасна. Саманта чакаше отвън с другите, които все още стояха по конете си. Вече се стъмваше и улицата бе тъмна, въпреки че от няколко къщи струеше светлина, а пред църквата, която се намираше малко по-надолу но улицата, бе запален фенер. Селцето представляваше малко село и повечето от хора вече си бяха легнали.
Изминаха двадесет минути, когато Ханк се върна и й помогна да слезе от Ел Рей. Лоренцо и Диего ги последваха в къщата, а Иниго поведе конете към конюшнята. Вътре кръчмата беше малка и лошо осветена. Близо до стълбището до вратата се намираше тезгях, върху който бе запалена една свещ, а в другия край на стаята гореше огън, върху който вреше голям съд с храна. Видя жена с неопределена възраст, която се наведе над огъня и добави още дърва. В помещението имаше само няколко маси. Върху една от тях спеше някакъв мъж с побелели коси, който не се събуди дори при пристигането им.
Когато влязоха, мексиканката, която поддържаше огъня, се обърна и им се усмихна. Настани ги на една маса и съобщи, че яденето скоро ще бъде готово. Диего и Лоренцо седнаха, свалиха шапките си и сложиха седлата и карабините до себе си. Но Ханк поведе Саманта към стълбите, като взе свещта от тезгяха.
Докато се изкачваха по тесните стълби, продължи да държи здраво ръката й.
— Тук ли ще нощувам? — попита тя, преди да достигнат горния етаж.
— Да. Има само две стаи, но сеньора Мехиа любезно ни предостави своята.
— Жената от долния етаж ли?
— Да. Тя сама държи това заведение. Вдовица е.
Значи сеньора Мехиа бе човекът, с когото Саманта можеше да поговори. Но как да изпълни намерението си, като Ханк я заключеше в стаята?
— Няма ли поне да вечерям, преди да ме заключиш?
Ханк се засмя, развеселен от острия й тон.
— Помислих си, че не би имала нищо против да се изкъпеш. След това можеш да дойдеш и да се нахраниш.
Стълбите свършиха и Саманта видя двете стаи. В този момент от едната излезе съвсем младо момче с две празни ведра в ръце.
— Банята е готова. — Ханк благодари на момчето и въведе Саманта в стаята.
Един стар фенер разпръскваше обилна светлина. Ваната беше малка, но от нея се издигаше пара и се усещаше приятен мирис на рози. Саманта се усмихна. Това бе любимият й аромат. На тясното легло бяха сложени чисти дрехи.
— За мен ли са? — Саманта посочи бялата пола и блуза, обшити с фина дантела, и красивият шарф до
