тях.
— Да.
— Дрехите на сеньорита ли са?
— Не, една нейна приятелка има дъщеря почти с твоите размери. Дрехите са нови. Твои са.
— Ти ли ги купи? — Ханк кимна. — И розовата есенция във водата също е твоя идея, нали? Господи! Потрудил си се доста, докато те чакахме отвън. Ще повикаш ли някой ми помогне да се изкъпя?
— Ще ти помогна с удоволствие.
— Не си прави труда — отвърна остро тя.
Ханк се ухили.
— Тогава, когато свършиш, ще се видим на долния етаж. Той затвори вратата след себе си, оставяйки я.
Саманта изтича до прозореца, за да разбере дали може да избяга оттам, но нямаше стряха, а стаята се намираше доста голяма височина от земята, Не можеше да направи нищо друго, освен да се изкъпе и да се надява, че все още могла да се опита да размени няколко думи насаме със сеньора Мехиа.
След по-малко от час Саманта слезе по стълбите, като чувстваше много по-добре след банята. Беше измила косата си. Обшитите с дантела дрехи й стояха чудесно. Бяха великолепна изработка, вероятно представляваха специален подарък за сеньоритата, за която бяха предназначени. Саманта се надяваше момичето да си купи нещо също толкова хубаво с парите на Ханк.
Но защо той си бе направил целия този труд? Към дрехите имаше и обувки, шарф, с който бе украсила още влажната си коса. Бе ушит от същата фина дантела, с която бяха украсени полата и блузата. Саманта се чувстваше като младо момиче, което отиваше да се срещне със своята любов, но единственият човек, с когото тя щеше да се срещне, бе Ханк.
Той бе в бара заедно със сеньора Мехиа. Другите си бяха отишли. Двамата си говореха край огъня като стари приятели. Ханк също бе сменил дрехите си. Носеше съшия черен костюм, който бе облякъл, когато преди толкова време я изведе на вечеря, когато за пръв път я бе целунал. Тогава, когато бе разбрала, че трябва да престане да го използва, за да накара Ейдриън да ревнува. Планът й беше много глупав и ето до какво доведе всичко това!
Ханк се приближи и я хвана за ръка. Поведе я към масата, където гореше висока свещ. Върху масата бяха поставени два прибора, както и бутилка вино и кошничка плодове. Сеньора Мехиа донесе гъста яхния, ориз и хляб.
— Ханк, къде са другите?
— Те вече вечеряха.
Ханк повече не каза нищо. Наля вино и на двамата. Саманта се намръщи. Това положение не й харесваше. Защо той се държеше толкова официално? И защо беше тази интимна вечеря за двама?
— Нещо не е наред ли, Сам? — Ханк бе забелязал напрежението й.
Въпросите, който искаше да му зададе, само щяха да го развеселят, затова тя упорито замълча.
— Не. Само се чудех защо се чувстваш в безопасност в това село. Достатъчно е само да кажа на някого там, че си ме отвлякъл.
— Тук никой не говори английски — усмихна се той.
— Откъде знаеш?
— Тук познавам всички, Сам… — отвърна той. — Преди години всички живееха в Хасиенда де ла Флорес.
— Това са хората на твоя братовчед? — удиви се Саманта.
— Да. Старците, жените и децата дойдоха да живеят тук, след като старият Дон беше убит, а младите мъже бяха отведени далеч от хасиендата. Онези от тях, които оцеляха през революцията, се върнаха при семействата си по-късно. Но за тях в хасиендата нямаше работа. Баща ти вече бе купил имението, имаше си свои работници и дори свои слуги в къщата. Дори и свещеникът тук служеше на семейство Шавез.
Саманта нямаше какво да отговори. А бе очаквала да намери тук помощ! Нищо чудно, че Ханк се чувстваше в безопасност. Всички тези хора щяха да я намразят, ако узнаеха, че тя е дъщерята на човека, който не искаше да върне земята на сина на техния господар.
Саманта се изчерви, като си помисли какво щеше да се случи, ако бе помолила сеньора Мехиа да й помогне.
— Защо не ме предупреди? — настоя Саманта с горчивина в гласа.
Ханк се престори на изненадан.
— Защо? Не беше нещо, което трябваше да знаеш.
Тя му хвърли продължителен поглед, но не каза нищо. Започна да се храни сърдито, но скоро ядът й мина. След третата си чаша с вино Саманта склони да прекара още една седмица с Ханк, докато достигнат границата. Там вече не можеха да го хванат, но щеше да дойде ден, когато той ще си плати.
— Ела, Сам. Сега ще се поразходим.
Ханк се изправи и й подаде ръка, но Саманта поклати глава.
— Бих предпочела да остана тук и да се напия.
Тя посегна към бутилката с вино, но Ханк я отмести настрани.
— Не. Първо ще се разходим. След като се върнем, можеш да пиеш колкото желаеш.
— Но аз не искам да ходя никъде с теб — отвърна упорито тя.
— Настоявам. А това с достатъчна причина, не е ли така — усмихна се той.
— О!
Тя излезе от кръчмата, без да му позволи да я хване за ръката, но отвън спря, когато се намери в пълна тъмнина. Луната се бе скрила, не се виждаха и звезди. Беше хладно тихо, като пред наближаваща буря, която тази нощ може би щеше да връхлети.
— Оттук, Сам.
Ханк я хвана под ръка и я изведе на улицата. Минаха покрай смесения магазин, който се намираше точно кръчмата, покрай ковача, покрай няколко къщи. Тези сгради хвърляха приглушена светлина в нощта, а най-светло бе в края на улицата, където се издигаше църквата. Пред нея стояха двама мъже и разговаряха. Вратата бе отворен вътре горяха свещи.
Саманта остави Ханк да я води. Главата й бе замаяна виното. Беше й приятно, чувстваше се леко и свободно.
Той вървеше бавно, а тя ситнеше редом до него, силната му ръка я поддържаше. Ханк не казваше нищо.
— На някое определено място ли ме водиш, Ханк?
— Да. В църквата. Ще се омъжиш — каза той на испански! Саманта спря внезапно, втрещена от изненада.
— Да се омъжа? Да се омъжа? За теб?
— Говори по-тихо.
— Нямам намерение да понижавам глас! — изфуча тя, като изтръгна ръката си от неговата. — Ти си луд!
— А пък ти разбираш испански много добре — отвърна спокойно Ханк, а устните му се извиха в лека усмивка.
Саманта затаи дъх.
— Шегуваш се, нали? От всички мръсни номера да погодиш точно този — продължи тя, вбесена. — Да каже такова нещо само за да ме накараш да призная, че говоря испански. Да, говоря испански. А ти си го знаел през цялото време, нали?
— Да.
— И какви значение има това сега?
— Никакво.
— Тогава защо ми погаждаш такива номера?
— Не ти погаждам номера, Сам. Това, което казах е истина. Ще се оженим. Тази вечер. Всъщност сега.
Тя само можеше да го гледа смаяно, сериозният му тон потвърждаваше, че Ханк има предвид точно това.
