Той я изгледа остро.
— Бих предпочел да не го правиш. Ти си прекалено откровена за моя вкус.
— Ти пък не си достатъчно откровен.
— Има определени правила, които един джентълмен трябва…
— О, стига глупости! — прекъсна го ти. — Къде е написано и казано, че един мъж не може да покаже някакво чувство? В това ти е проблемът, Шелдън. Ти никога не реагираш, никога не се ядосваш. Ти си винаги студен, студен, студен като камък. Знаеш ли, че аз за пръв път, откакто съм тук, те чух да повишиш глас единствено миналата нощ? Беше чудесен!
— Бях ядосан, Саманта.
— Разбира се! Имаше всяко основание да бъдеш. И след това не се ли почувства по-добре? От време на време човек трябва да дава воля на такива чувства, Шелдън. Ако си изненадан, покажи го. Също и ако си щастлив.
— А ако си влюбен? — попита многозначително той. — Трябва да последваш собствения си съвет, Саманта.
— Сега не говорим за мен — отвърна смутено тя, след което и двамата замълчаха.
Той беше прав, разбира се. Тя обичаше Ханк, но никога не му го беше показала. Кога бе престанала да го мрази и се бе влюбила в него? И имаше ли значение? Не можеше да върне събитията назад и да преживее всичко отново. Тя го бе накарала да я мрази и не можеше да промени това Всичко бе приключило.
— Виждал ли си Тереза? — попита тя, надявайки се да отклони мислите си от Ханк.
— Да. Беше наистина интересно, тя с всички сили се опитваше да ме убеди в своята невинност. Опита се да обвини Жан за всичко, освен това настояваше, че между тях не е имало нищо.
— Ти повярва ли й?
— Разбира се, че не. Тя очакваше от мен да кажа, че си мъртва, а не че любовникът й е зад решетките. Шокът й беше повече от очевиден. Страхувам се, че изгубих самообладание. Ти си права, след това наистина се почувствах по-добре.
Саманта се усмихна дяволито.
— Трябва да се върнеш вкъщи с мен, Шелдън. Татко може наистина да те научи как да изгубваш самообладание. И да избухваш гневно.
— Може би ще направя точно това.
— Наистина ли? — Саманта остана с отворена от изумление уста.
— Да. Защо не?
— О, Шели…
— За бога, Саманта, не ме наричай така!
— О, я млъквай! — засмя се тя. — Това е чудесно. Татко ще бъде толкова щастлив! Ще бъде толкова изненадан! О, Шелдън, искам да те целуна!
— Нека да не прекаляваме, скъпа. Все още не съм изгубил английския си маниер.
— Скоро и това ще стане, Шелдън. Да, така е. Сама ще се погрижа за това.
Шелдън вдигна поглед към небето, като че ли молеше бог за помощ.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА
Саманта никога нямаше да забрави израза върху лицето на баща си, когато застана очи в очи със своя вече пораснал син. Срещата беше изключително вълнуваща.
Само след месец Шелдън изглеждаше съвсем различно от мъжа, който бе пристигнал в ранчото. Облечен в каубойски дрехи, той яхваше коня си и обикаляше по цял ден ранчото, като постепенно се учеше как се ръководи такова имение. Удаваше му се твърде лесно. А и Хамилтън бе постоянно до него, наблюдаваше го и го учеше, горд, че синът му най-после се е завърнал при него.
Саманта чувстваше известна празнота, но бе толкова щастлива заради баща си, че не се оплакваше. Бяха се събрали цялото семейство. Но й липсваше нещо, липсваше й съпругът й. Малкият Джейми бе всичко за нея, но той не можеше да запълни празнотата и самотата в живота й. По време на пътуването към дома бе мислила много, но животът й и занапред не се очертаваше по-щастлив или по-различен. Ако само можеше да промени нещата, бъдещето нямаше да изглежда толкова безнадеждно и самотно.
Най-малкото, което можеше да стори, беше да се опита да промени нещо, казваше си тя. Ханк може и да не я обичаше, тя можеше накрая да го убие, ако погледнеше друга жена, особено Анджела, но щеше да бъде по-щастлива с него, отколкото далеч от него. Нуждаеше се от Ханк, имаше нужда да го вижда около себе си, липсваше й докосването му, целувките му. По дяволите, тя щеше да го накара да я обикне.
Нейната отпадналост и апатия изчезнаха, когато Саманта взе решение, но през целия път до Хасиенда де лас Флорес тя се страхуваше, че Ханк дори няма да поиска да я види. Може би го бе ядосала много при последната им среща. Но трябваше да опита.
Саманта нямаше намерение да използва Джейми да повлияе на Ханк. Бе оставила бебето при баща си. Ханк трябваше да я приеме заради нея самата. В края на краищата и тя си имаше гордост.
Когато накрая пристигна в хасиендата, в нейния стар дом, Саманта направо щеше да се пръсне от напрежение. Сега това бе домът на Ханк. Мануел и синът му я бяха придружили в продължилото цяла седмица пътуване. И двамата бяха потни и изморени, когато Лоренцо излезе, яхнал коня си, да ги посрещне. Топлият му поздрав не премахна страховете й. Той не я попита защо с дошла, но двата коня, натоварени е нейни дрехи, означаваха по-дълго посещение и когато видя това, Лоренцо се усмихна.
Ханк беше в своята стая и се занимаваше със сметките си, когато Лоренцо я въведе вътре. Саманта стоеше там, терзаейки се вътрешно, и чакаше той да вдигне поглед към нея. Чувстваше се ужасно неловко, тъй като знаеше, че не изглежда съвсем добре. Зелената й копринена риза бе изцапана и измачкана, а червата й пола и жилетка изглеждаха кафяви под слоя прах. Изпод широкополата й шапка се подаваха немирни кичури коса. Беше донесла със себе си бялата пола и блуза, с които се беше омъжила, и при мисълта за това се изчерви. Ханк трябваше само да я погледне, за да разбере защо е дошла. Думите на Лоренцо я накараха ла се почувства още по-зле.
— Приятелю, погледни кой се разхождаше в ранчото.
Ханк вдигна поглед и се изправи бавно. От изненада не можете да намери думи. Миговете отлитаха един след друг и напрежението в стаята растеше. Лоренцо се усмихна.
— Но мисля, че е по-добре да ви оставя сами. Само да не се избиете, чувате ли?
Тишината, която последва оттеглянето на Лоренцо, беше непоносима.
— Тази стая — започна Саманта с дрезгав глас, като гледаше навсякъде, само не и към Ханк. — Все едно не е същата.
— Мебелировката я прави по-различна.
От тона му Саманта не можа да разбере в какво настроение с Ханк.
— Предполагам — започна припряно тя. — Предполагам, че и останалата част от къщата е променена.
— Искаш ли да я видиш?
— Да. Може би по-късно. — Защо водеха този абсурден разговор? — питаше се тя.
— Саманта, какво правиш тук? — най-накрая попита откровено той.
Ето я най-после възможността да поговори с него, но тя не можа да изговори думите на признание, които бе искала. Бе си повтаряла много пъти какво щеше да му каже, но когато застана очи в очи с Ханк, просто не можеше ла се насили да ги изговори, всичко бе заседнало в гърлото й като огромна топка.
— Просто се случи така, че посетих този район — отвърна бързо, изпитвайки желание да се ритне сама заради това смешно и глупаво извинение.
— Отишла си да видиш Рамон?
В гласа му се долавяше гняв, което я накара да изправи гордо гръб.
— Не, не посетих Рамон — отвърна остро тя. — И за твое сведение, не се нуждая от извинение да дойда тук. Това също е и мой дом. Или си забравил, че съм твоя жена? Ако реша да живея тук, не можеш да ми попречиш.
— Не е възможно да говориш сериозно!
