Удивлението му предизвика у нея гняв.
— Да, говоря сериозно! Всъщност, мисля да остана. Бих искала да видя как ще ме спреш!
Ханк впи недоумяващ поглед в нея, след което поклати глава.
— Никога няма да те разбера, Сам. Напомняш ми, че си моя жена, но аз си спомням много добре, че ти самата отричаше този факт последния път, когато бяхме заедно.
— Тогава се налагаше да постъпя така.
— Така ли? А сега ти се налага да използваш факта, че си моя жена, за да останеш в къщата ми.
— Нашата къща.
Ханк заобиколи бюрото и застана пред нея.
— Нашата къща? Ти беше тази, който каза, че не можем да живеем под един покрия. Спомняш ли си? Предполагам, че сега ще поискаш да се изнеса?
Саманта не можеше да го вини за гнева му. Срещата им не протичаше така, както й се искаше.
— Не, аз…
— Ти какво? — прекъсна я грубо той, а очите му блестяха гневно. — Мислиш си, че можем да живеем заедно? Ти може и да харесваш тази постоянна война между нас двамата, но аз не.
— Тя не ми харесва повече, отколкото на теб! — изкрещя тя.
— Тогава защо дойде тук? Защо не се разведе с мен? Защо не сложи край на всичко това, за да спра да се надявам?
— Защото те обичам!
Ханк застина смаяно, но само за миг. Погледна я изпитателно в очите, след което се засмя.
— О, Самина, колко време трябваше да чакам, за да чуя от теб тези думи!
Ханк протегна ръце, за да я прегърне, но тя се отдръпна назад.
— Не ме докосвай, Ханк.
Той не обърна внимание на предупредителния й тон и отново посегна да я прегърне.
— Недей, Ханк, говоря сериозно. Първо трябва да уредим някои неща.
— Много добре.
Ханк отстъпи крачка назад и се усмихна. Саманта чувстваше слабост и замайване, което й пречеше да се концентрира. Но трябваше да се овладее и да му каже това, което си бе наумила.
— Ханк, ти искаш ли да запазим брака си?
— Скъпа, как изобщо можеш да се съмняваш в това?
— Тогава ще продължим да бъдем мъж и жена. Но те предупреждавам, Ханк, няма да търпя никаква изневяра от твоя страна.
— Нито пък аз.
Тя кимна и започна да крачи напред-назад, подготвяйки се за трудната част, страхувайки се от това, което може да научи.
— Нито пък искам от теб да се преструваш, че те е грижа за мен, когато в действителност не е така. Искам да живея с теб… но не искам да се преструваш.
— По дяволите! — изруга Ханк. — Искаш да кажеш, че си дошла тук с тези налудничави съмнения?
— Не са налудничави. Ти ме мразеше, Ханк, знаеш, че е така.
— Ти изпитваше същите чувства към мен, малката — отвърна нежно той. — Но има разлика. Аз никога не съм те мразил истински. Бях разгневен, да, наранен, също. Намерих жената, която да обичам повече от живота си, а тя ме отхвърли. Ти беше тази, която истински ме мразеше.
— Така е.
— А сега идваш тук и ми казваш, че ме обичаш. Трябва ли да се съмнявам в думите ти, Сам?
— Не — отвърна тя смутено.
— Тогава защо ти се съмняваш в мен?
— Това е различно.
— Защо?
— Ти не искаше да се ожениш за мен — настоя Саманта. — Беше бесен поради тази необходимост, тъй като тя не влизаше в плановете ти.
— Да, бесен бях. Защото се женех за теб не поради причината, която трябваше.
— Да си върнеш земята?
— Не. Не исках да станеш моя жена поради тази причина — призна тихо той. — Исках да се оженя за теб, за да те имам до себе си и да те обичам. Но ти не искаше.
Саманта не бе напълно убедена.
— Ти никога не ми предложи да се омъжа за теб, Ханк. Нито веднъж. Там, в Колорадо, поиска от мен да стана твоя любовница, а не жена.
— Приела си предложението ми по този начин, защото не ме остави да довърша.
— Но ти каза, че не си имал намерение да ми предложиш брак — напомни му тя.
— Ах, Самина, не разбираш ли, че говорех така само от наранена гордост? Разбира се, че исках да се оженя за теб. Обичах те тогава — обичам те и сега.
— Ами Анджела?
— Господи! Не можеш ли просто да приемеш това, което ти казах?
— Но ти я обичаше!
— Вече ти казах, че тя е красива жена и я желаех. Но след като срещнах теб, Анджела вече не ме интересуваше.
— Наистина ли?
Ханк въздъхна.
— Да, наистина, Сега доволна ли си? — Саманта бавно кимна и Ханк се усмихна. — Ще дойдеш ли сега да ме целунеш?
Саманта се хвърли в прегръдките му.
— О, Ханк! Съжалявам. Обаче трябваше да съм сигурна. Разбираш, нали?
Саманта покриваше лицето му с целувки, като не му даде възможност да отговори. Накрая той хвана главата й, задържа я и я целуна дълго и дълбоко.
— Да, любов моя, разбирам. Като се има предвид всичко, което се случи между нас, и двамата имахме причини да се съмняваме. Но вече не, Самина, никакви съмнения повече. Моля те. Ти дойде при мен нали? Никога няма да те пусна да си отидеш. Никога вече, докато си жива, не искам да се съмняваш в любовта ми към теб.
Саманта се сгуши в него, на устните й грееше сияйна усмивка.
— Никога, докато съм жива. Това звучи чудесно. Надявам се, разбираш, че ще държа да спазиш това обещание. И ако отново започнем да се караме, о, по-добре би било да кажа, когато отново започнем да се караме, вече знаеш как да оправиш нещата. Искам да кажа, винаги си знаел.
— Да. — В сивите му очи блестяха весели пламъчета. — Ето така.
Ханк покри устните й със своите.
ЕПИЛОГ
Саманта, облечена в костюм за езда от еленова кожа, се приведе леко напред на седлото си, като постави ръце на лъка на седлото. Намираха се в северния край на ранчото, пред тях пасеше огромно стадо добитък, два пъти по-голямо от това на баща й. Тя хвърли поглед към Ханк, но той не забеляза. Той гордо оглеждаше земята си, тяхната земя. Саманта на свой ред огледа с възхищение съпруга си, от глава до пети, Трябваше да свикне да мисли за него като за свой съпруг, тъй като дълго време не искаше да признае този факт. Дълго време се беше държала толкова глупаво. Сега разбираше, че се е заблуждавала през цялото време.
Как бе възможно Ханк все още да я обича след това, което му бе причинила? Но той наистина я обичаше. Саманта вече не се съмняваше в това, вече не. Очите й заблестяха, когато си спомни за изминалата нощ. Преди беше се чудила какво ще е да отвърне искрено и открито на желанието му, сега вече знаеше. Не би могла да си представи по-голямо щастие.
— Лоренцо пристига, и то точно навреме — обади се Ханк, обърнал поглед към посоката, от която се
