Качи се на една височина и започна да вика името на Гарик. След като мина известно време, тя се зачуди дали той си е вкъщи. Би могъл да бъде някъде далеч и да я търси. Но вътре трябваше да има някой, защото от комина се издигаше пушек. Тъй като всички врати бяха затворени, за да не влиза студ, тя се зачуди дали биха могли да я чуят. Надеждата отново започна да я напуска. Със сигурност не я чуваха, а вече и гласът й ставаше по-слаб и гърлото започваше да я боли. Да бъде толкова близо и нито да я виждат, нито да я чуват! Вече се съмняваше че дори и на двора да излезеше някой, щеше да я чуе. Брена се смъкна на земята и започна да се моли. По лицето й потекоха сълзи, тя избухна в ридания. Какво щеше да прави сега? Не можеше да стои тук и да чака сутринта, когато всеки, който излезеше от къщата, щеше да я види, това не можеше да стане, защото дотогава Арно щеше да я е намерил. А как щеше да стигне къщата без чужда помощ? Не можеше да плува и не можеше да управлява кораб. А да премине фиорда с малък сал означаваше да изостави Уилоу. Но това беше единственото, което можеше да направи, и тя започна да търси малка лодка.
Стигна залива, където се намираше корабът, с който я бяха докарали на този бряг. Наоколо нямаше никакви лодки, затова тя продължи да язди покрай брега, докато гърбът й се схвана и краката й станаха безчувствени.
Едва на следващото утро спря, заради Уилоу, не заради себе си. Набързо хапна, даде храна и на Уилоу, след това я разтри и наметна с едното одеяло. Самата тя хвана в ръка меча на Седрик, сви се на топка, сложи върху себе си една кожа и заспа за няколко часа.
Така продължи няколко дена. Малко сън, ядене набързо и непрестанен страх, че може да я намерят. Скоро запасите й привършиха и тя бе принудена да ловува.
На шестия ден загуби надежда, че ще намери лодка. Не се отчая толкова, защото това означаваше, че ще може да си запази Уилоу. Вече не й се вярваше, че ще успее да стигне другия бряг, и продължаваше да се движи само защото нямаше никакъв друг избор. Вече ловуваше само когато й премалееше. Но два пъти припадаше и само Уилоу с топлинката си успяваше, да я върне отново към живота. Накрая тялото й се предаде на изтощението и тя потъна в сън, който трая едно денонощие.
Когато се събуди, нямаше сили да стане и продължи да лежи. Можеше само да чака смъртта си.
Уилоу напразно се опитваше да привлече вниманието й, но желанието на Брена беше само да я оставят да умре спокойно. Накрая кобилата потегли нанякъде и Брена остана съвсем сама. Точно тогава видя езерото, разположено в полите на планината. Това беше краят на фиорда.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Трябваше й цял ден, за да обиколи езерото. Това беше най-опасната част от пътуването й. На много места трябваше да влиза във водата, защото скали препречваха пътя й. Водата беше леденостудена и Брена се страхуваше да не замръзне, докато изчакваше дрехите й да изсъхнат.
След това премина през местност, където нямаше никакъв дивеч, всичко беше покрито със сняг и тя трябваше да го разрива, за да намира храна за Уилоу, тъй като овесът отдавна беше свършил. Трябваше да се отклони на север, за да намери храна и за себе си. Премина по-малки езера и поточета, покрити с лед, и проклинаше хълмовете, които само я забавяха. Да се намери дивеч, беше много трудно. Тя се чудеше как Гарик успяваше да докара толкова кожи през зимата. С всяка стъпка, която я приближаваше към дома, ставаше все по-уверена, че ще успее. Пришките и раните, които беше получила, килограмите, които беше загубила, всичко това щеше да се оправи, веднъж да си стигнеше у дома. Гарик щеше да се грижи за нея и не след дълго тя щеше да се възстанови. Любовта му щеше да й помогне най-много. Това бяха мислите, които й даваха сила, когато я обземеше отчаяние, и правеха пътуването й поносимо.
Той щеше да бъде до нея, когато всичко това приключеше. Колко ли се беше измъчил заради нея и колко ли дни не е спирал да обикаля, за да я търси? Но вече сигурно е загубил надежда.
Накрая тя стигна земите, които познаваше, и силите й сякаш се удвоиха. Искаше й се веднага да стигне.
Когато отвори вратата на конюшните, Ерин беше вътре. Начинът, по който я погледна, показваше не само изненада, но и неверие.
— Да не си възкръснала от мъртвите? — с пребледняло лице каза той.
— Вярно е, че не малко пъти призовавах смъртта си, но въпреки това оцелях.
Той поклати глава, а в погледа му се четеше съжаление.
— Не трябваше да бягаш, Брена.
— Какво?
— Нито пък, след като си го направила, е трябвало да се връщаш.
При тези думи Брена се засмя.
— Не съм бягала, Ерин. Бях отвлечена от двама викинги, които живеят на отсрещния бряг на фиорда.
Искаше му се да й повярва, но всички факти говореха обратното. Все пак не той беше човекът, на когото тя би трябвало да дава обяснения.
— Изглеждаш много зле, първо ще ти приготвя храна.
— Не, ще се нахраня в къщата. Гарик там ли е?
Той поклати утвърдително глава и тя продължи:
— Знаеш ли, аз виках от другата страна на фиорда, но никой не ме чу. Не можех да остана там. Убих един от тези, които ме отвлякоха: сина на вожд.
Тя изглеждаше леко замаяна.
— Знаеш ли какво говориш, Брена?
Тя сякаш не го чуваше.
— Загубих представа за времето. Колко време ме нямаше, Ерин?
— Близо шест седмици.
— Толкова дълго?
— Брена!
— Погрижи се за Уилоу, Ерин. Тя пострада заедно с мен и сега има нужда от грижи. А сега трябва да видя Гарик, не мога да чакам повече.
— Брена, не влизай в тази къща.
Тя видя колко е загрижен той й това я озадачи.
— Защо?
— Няма да те посрещнат с добре дошла.
— Не ставай смешен, Ерин. Гарик също ли си мисли, че съм избягала?
— Да.
— Значи ето още една причина, поради която трябва веднага да го видя. Той трябва да знае истината.
— Брена, моля те!
— Всичко ще бъде наред, Ерин — каза тя и се запъти към вратата.
— Тогава ще дойда с теб.
Къщата беше топла. От кухнята се носеха примамливи аромати и изкушаваха Брена най-напред да се отбие там. Първа я видя Яни и на мига спря да върши това, с което се занимаваше. Очите й се изпълниха със страх, но Брена прегърна приятелката, си, двете не си казаха нищо, защото Брена нямаше сили, а Яни беше прекалено объркана, за да каже нещо. Брена влезе в голямата зала и остави Ерин да обяснява.
Гарик беше до огъня с гръб към нея, когато тя се появи в стаята. Почувствал нечие присъствие, той се обърна и дълго време двамата се гледаха в очите. Първо в погледа му имаше изненада, после гняв, но тя не можеше да се сдържа повече и се хвърли с отворени — обятия към него.
Почувства как тялото му се стяга и той не отговаря на порива й. Бавно се отдръпна.
— Значи се върна.
В погледа му и в тона, с който й говореше, имаше омраза, не само гняв.
— Загубила си пътя ли? — продължи Гарик по същия начин. — Или може би накрая си осъзнала, че сама не можеш да оцелееш.
— Тя казва, че не е избягала, Гарик. Отвлекли са я отвъд фиорда — бяха думите на Ерин, който също
