това няма значение?
— Самият аз изгубих дете при раждане, жена ми и аз тъгувахме известно време, но след това забравихме. После имахме син, който загина на десет години, и за него все още ми е мъчно и не мога да го изтрия от съзнанието си.
— Съжалявам, Ерин.
— Ти съжаляваш, но дали разбираш, Брена? Ясно ли ти е, че е по-добре да загубиш дете при раждане, отколкото след това, когато родителите са разбрали какво означава да обикнеш това дете, да свикнеш с навиците му, с грешките, които прави, и когато изведнъж него го няма, за тях дори светът става друг, черен и пуст, и никой и нищо не може да възстанови тази загуба.
— Не, не мога да разбера това нещо. Едно крехко дете може да порасне силно и здраво, защо не опитат да се грижат за всяко родено човешко същество?
— Може би това е възможно в твоята земя, но тук, където царуват снегът и ледът, законите са други. Виж, вече е пролет, а ти все още палиш огън в огнището. Виж дима, Брена. Едно крехко бебе би загинало от този пушек, а ако го оставят далеч от огъня, ще умре от студа.
— Никога няма да се съглася с теб, Ерин, така че по-добре е да престанем — каза Брена и се обърна на другата страна.
Ръцете й трепереха, докато поднасяше на гостите си ястията. Толкова се беше зарадвала, когато ги видя, а сега й се искаше никога да не бяха идвали. Това, което й бяха казали за неразбирателството между двата клана и за убиването на бебетата, я беше разстроило ужасно. Тя дори не се докосна до храната си. Останалите си приказваха, сякаш предишният им разговор не беше съществувал. Ерин замислено се загледа в Брена, тя се опита да избегне погледа му и накрая стана от масата и се зае с почистването. След известно време тя видя, че той продължава да я наблюдава, и не издържа.
— Защо ме гледаш така?
— Дете ли чакаш, Брена?
— Не — рязко отвърна тя.
— Аз щях да те питам същото, Брена. Изглеждаш напълняла.
— Казах ви, че няма такова нещо — извика Брена и несъзнателно закри корема си с ръка.
Всякакви възможни варианти преминаха през главата й: Гарик не признава детето й заради омразата си, към нея; принуждават я да остане тук, като Корделия… Но това нямаше да се случи. Пролетта беше дошла и тя скоро щеше да си тръгне за родината. След избухването й гостите й си тръгнаха не съвсем убедени, че им е казала истината.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
Брена изкара една безсънна нощ, изпълнена с ужасяващи мисли, които не можеше да пропъди от главата си. На сутринта беше безкрайно изнервена и изтощена. Беше приела истината, че в утробата й растеше дете. Дете, с което би могла да играе, да се глези и да прави бели. Господи, не искаше да е майка, не знаеше какво да прави. Анселм трябваше бързо да я закара в земите й, преди някой да е забелязал положението й. Тя трябваше да бъде далеч от тези места. Когато дойдеше времето, трябваше да роди детето си сред свои хора.
Брена се приготви да тръгва. Когато отвори вратата, се почувства така, сякаш всички местни божества се бяха наговорили против нея. Земята беше покрита с нова снежна покривка. Защо трябваше да вали сняг сега, в края на пролетта? Обзе я паника и тя бързо се отправи към къщата на Анселм. Потърси Елоиз и я намери заедно с Корделия. Двете шиеха дрехи за бебето. Дали Корделия знаеше каква съдба очаква детето й, ако се роди хилаво? Дали Елоиз знаеше? Брена се загледа в малките дрешки, моментално забравяйки защо беше дошла.
— Изглеждаш развълнувана — отбеляза Елоиз и остави работата си настрани.
— Това е от бързата езда — отвърна Брена. — Чувствам се чудесно. А къде е Анселм?
— О, мъжът ми е болен, не е сериозно и не иска да лежи.
— А кога ще бъде в състояние да отплава? — нетърпеливо попита Брена.
— Няма да бъде скоро, Брена, но няма и да бъде след много време. Поправяха кораба, но този сняг им попречи и сега трябва да изчакат да се стопи, за да продължат. Дотогава и Анселм ще се оправи.
— Но кога ще стане това?
— Мисля, че в началото на лятото, това е прекрасно време за пътуване по море.
— Лятото! Не мога да чакам толкова дълго. — Брена повиши тон, без да го осъзнава.
— Какво значение има, Брена? Аз се бях зарадвала, когато разбрах, че няма да заминаваш толкова скоро. Ще бъдеш тук, когато родя.
Колко много майчинството беше променило Корделия. Сега тя не беше злобна, изпълнена с омраза. Беше щастлива.
— Изглежда, че нямам друг избор, освен да изчакам. И съм наистина радостна, че ще успея да видя детето ти, Дела. Ако изпратиш да ме повикат, когато дойде времето, с удоволствие ще помогна с каквото мога.
Брена се сбогува с тях и си тръгна. На излизане видя Гарик, който тъкмо влизаше в двора. Тя се спря. До него яздеше Морна, която се смееше и смехът й ехтеше във въздуха. Брена срещна погледа на Гарик и в него прочете само омраза и студенина. Тя се обърна, за да се върне в залата, да избяга, да се скрие, да отиде някъде далеч, където този поглед нямаше да я наранява повече. Но гласът на Гарик отново я спря, измъчвайки я с нежността, отправена към друга.
— Нека да ти помогна, любов моя.
Брена почувства как болката я души. Той говореше нейния език, за да го разбере какво казва. Нарочно се отнасяше така към Морна пред нея. „Как е успял да прости на нея, а на мен не“ — запита се тя.
— Какво каза, Гарик?
— Ще ти помогна да слезеш, Морна.
— Знаех, че ще се върнеш при мен — уверено каза тя. — Когато разбрах, че си се отървал от нея, бях сигурна, че отново ще дойдеш при мен.
— Наистина ли?
Брена не можеше да слуша повече. Тя премина през голямата стая, където думите на Елоиз и Корделия останаха нечути за нея, и отиде в задната част на къщата. Яростно изтриваше сълзите си, докато отиваше към конюшните, за да вземе Уилоу.
Когато Гарик видя, че Брена е изчезнала, той пусна Морна. Загледа се в мястото, където само до преди секунди беше стояла тя, изпълнен с желание да я докосне, и въпреки това беше сигурен, че ако бъде толкова близко до нея, ще я убие.
— Ще ми помогнеш ли, любов моя?
Гарик обърна разярен поглед към Морна.
— Това, за което ще ти помогна, е да те накарам да почувстваш остротата на меча ми.
— Какво… какво ти става?
— Да не си посмяла да ме доближиш, или да ме заприказваш някога, Морна! Ако ти е мил животът, гледай въобще да не ми се мяркаш пред очите.
— Но… но аз мислех, че си ми простил — изплака тя. — Ти ми се усмихваше. — След това очите й се разшириха. — Значи любезното ти държане преди малко беше заради нея?
— Внимавай, Морна! — предупреди я той. — Нямам търпение, за да понеса по-нататъшното ти присъствие.
— Гарик, моля те. Трябва да ми простиш за това, което направих. Някога се обичахме с теб, нима си забравил?
— Не, спомням си, че ти ми се кълнеше в любов, а избяга при първия, който ти показа пълната си кесия.
— Аз се промених, Гарик. Богатството вече няма значение за мен.
— Сега, когато вече го притежаваш, ти е лесно да го кажеш.
— Не е вярно, Гарик. Аз те искам и винаги съм те искала.
— Аз също те обичах тогава, но сега по-скоро бих отишъл в ада, отколкото да се върна при теб.
