— Това е невъзможно, Брена. Ти не трябва да се движиш.
— Тогава ми се закълнете, че няма да го допуснете до детето ми!
— Престани с тези глупости, Брена! — прекъсна я Елоиз ядосано. — Гарик иска точно толкова колкото и ти детето му да живее.
— Лъжеш!
Изведнъж я прониза непоносима болка и тя трябваше да съсредоточи всичките си сили, за да успее да роди това дете.
Гарик стоеше на вратата на своята стая, по-безпомощен откогато и да било друг път. Той беше чул всичко, което Брена беше казала, и нейните страхове се бяха забили като остри ножове в съзнанието му. Не можеше да я вини, че го наричаше жесток. Никога не й се беше показвал в друга светлина.
Виковете на Брена раздираха сърцето му. Само като си помислеше, че искаше да отиде толкова далеч от нея и да не я види никога вече. Стигна само до Бирка и реши да се върне. Беше възможно баща му вече да я е върнал в родината й и той щеше да се прибере само за да каже на родителите си, че не може да живее без нея и че ще отиде, за да я вземе и доведе отново тук. Той се зарадва, когато разбра, че тя все още не е тръгнала, а като разбра причината за забавянето й, още повече се развълнува. Не можеше да отиде направо при нея, тъй като се страхуваше да не я разстрои и това по някакъв начин да повлияе на положението й. Вместо това той яздеше всеки ден в района около къщата й с надеждата да я срещне. И днес, като я чу да вика, а след това я откри я в безсъзнание, беше безкрайно изплашен.
— Момче — каза Уда. Гарик гледаше със страхопочитание малкото същество. Уда разтърси няколко пъти бебето, но то не показваше никакви признаци на живот.
— Съжалявам, Гарик. Бебето е мъртво.
— Не! — извика той и влезе в стаята. Взе детето в ръцете си и безпомощно загледа Уда.
— Не трябва да умира. Тя ще каже, че аз съм го убил!
— То не може да диша. Това се случва често. Нищо не може да се направи.
Гарик погледна неподвижното бебе в ръцете си.
— Ти трябва да живееш! Трябва да дишаш! Елоиз го приближи.
— Гарик, моля те, само се измъчваш излишно.
Той не чуваше майка си. Без да мисли, вдъхна от собствения си дъх в устата на детето си.
— Айй! — извика Уда. — Какво прави той? — Тя избяга от стаята с вик. — Той е луд!
Нищо не се получи от опита на Гарик да вдъхне живот на сина си. Но той не беше на себе си и опита отново. Този път закри устата на детето с ръцете си, за да няма къде другаде да отива въздухът. Най-после гърдичките му се повдигнаха, раменцата се раздвижиха след това малкото същество пое въздух само и извика толкова силно, че го чуха в цялата къща.
— Да благодарим на господа за чудото, което сътвори! — каза Лини и падна на колене да се моли.
— Това наистина е чудо, Гарик — меко каза Елоиз. — Но този, който го направи, беше ти. Ти вдъхна живот на сина си.
Той й даде плачещото бебе. Чудо или не, беше прекалено много развълнуван, за да говори. Чувстваше се толкова горд, сякаш това беше най-доброто, което е направил в своя живот и нищо вече не би могло да бъде толкова красиво.
Елоиз пови бебето и му го подаде, за да извърши ритуала като всеки баща. Той поръси вода върху челото му, беше виждал баща си да прави това, когато се роди сестра му.
— Ще го нарека Селиг, Благословения.
— Прекрасно име, защото той наистина е благословен — гордо отбеляза Елоиз и взе детето в ръцете си.
— А сега върви кажи на баща си, че има още един внук. Той ще се гордее не по-малко от теб.
Вместо да се насочи към вратата, Гарик отиде до леглото, където лежеше Брена. Очите й бяха затворени и той погледна въпросително Лини.
— Тя припадна, след като се роди детето, и не знае, че ти се бори, за да го спасиш. Аз ще й кажа.
„Но дали тя ще ти повярва?“ — зачуди се Гарик.
— Разбрах, че е загубила много кръв, дали ще оживее?
— Кървенето спря. Ще бъде слаба, както и детето. Можем само да се молим и двамата скоро да бъдат добре.
— Не се безпокой, Гарик — обади се Елоиз, която къпеше Селиг. — Не е възможно усилията ти да са били напразни. И майката, и детето ще живеят.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Цялата първа седмица след раждането на детето Брена се събуждаше скована от страх, докато накрая не се увери, че детето е добре. Леля й беше разказала невероятна история за това, което бе направил Гарик, но тя не можеше да повярва. Ако това беше вярно, ако той се интересуваше от детето, щеше да дойде да ги види. Но той не идваше.
Брена бавно се възстановяваше от раждането, но Селиг бързо наддаваше на килограми. Много й беше мъчно, че това се дължеше на други, защото тя имаше мляко в продължение на две седмици. Никак не беше съгласна с предложението на Елоиз друга жена да кърми Селиг, но накрая се предаде, защото разбра, че това е единственият начин детето да оцелее. За да компенсира това, тя прекарваше всяка минута със сина си, но леля й я смъмри и тя се почувства така, сякаш всички се стараеха да я отдалечат от детето й. Накрая сама разбра, че няма нужда толкова да глези рожбата си и беше се задоволила само да го облича, къпе и приспива. Когато той й се усмихна за първи път, тя знаеше, че чувства любовта й.
Беше време да се връщат в къщата си. Единствената причина, поради която тя остана толкова дълго в къщата на Гарик, беше, че не го беше виждала нито веднъж, през цялото това време. Не знаеше къде спи той и дали въобще е в къщата.
Яни и Мойда постоянно се въртяха около Селиг и говореха колко се е променил животът им след неговото раждане. Брена не задаваше никакви въпроси, защото това, че на тях им е по-добре, си обясняваше с факта, че Гарик сигурно е отишъл да живее някъде другаде, вероятно при Морна.
Когато каза на леля си, че е готова да се върне в дома си, Лини не се възпротиви.
— Ти ще живееш с мен, нали?
— За известно време, да, но след това ще се завърна в къщата на Анселм.
— Но ти вече си свободна и не си длъжна да се връщаш.
— Имам много приятели там.
Брена въздъхна.
— И ти липсва Елоиз?
— Да.
— А бащата на Гарик?
— Не ме е срам да си призная, че понякога споделям постелята му, Брена — каза Лини.
— Не мога да те обвиня за това, Лини.
— Знам, че единствената любов на Анселм е Елоиз, но той се интересува и от мен. Аз също я обичам. — Това е една странна връзка между двете ни.
— Заслужаваш нещо по-добро.
— Не, Брена, аз съм щастлива. Знам, че мразиш Анселм, но…
— Вече не го мразя — прекъсна я Брена. — Когато, той за първи път взе в ръцете си сина ми, си спомних нападението на родната ми къща и жаждата за кръв, която бе изписана върху лицето му. А с такава любов държеше внука си! За много неща съм му благодарна. Все още не съм сигурна дали някога ще му простя напълно, но у мен вече няма омраза.
— Щастлива съм, че вече си помъдряла, Брена! — усмихна се Лини.
Брена се завърна в своята къщурка един ден преди първата зимна буря. Все още Гарик не беше видял сина си. След известно време и Лини се върна в дома на Анселм. На Брена й липсваше леля й, но все пак не беше останала сама. Лейла, жената, която Елоиз беше намерила за малкия Селиг, живееше с нея, а
