— Как е могъл да направи това нещо? Обеща да ме върне у дома.
— Той наистина ще те отведе в родината. Да се отиде на север, беше идея на Хю, Гарик не искаше да забавя своето пътуване на изток, но тъй като Анселм пожела да отиде със синовете си, Гарик се съгласи и те заминаха.
— Кога ще се върнат?
— Скоро. Корделия наближава да роди, а Анселм не би искал да пропусне раждането на първото си внуче.
— Разбира се, че не би трябвало да пропусне такова нещо. Нали ще се прави на Господ, за да реши дали детето му ще живее, или ще трябва да умре.
— За бога, Брена! Какви мисли се въртят в главата ти?
— Съжалявам, лельо, напоследък съм много раздразнителна. Просто трябва да си вървя. Да знаеш само как ми липсват дните, когато не познавах Гарик и не знаех що е любов и омраза.
Брена избяга от стаята, а очите й бяха пълни със сълзи Съжаляваше и за дните, когато никога не плачеше. Сега това беше нещото, което правеше постоянно.
Същата нощ Брена беше разбудена от силно тропане по вратата. Стана, за да отвори, и се наметна само с одеялото.
За нейна изненада на вратата стоеше Елоиз, а на лицето й беше изписана тревога.
— Дойдох възможно най-бързо, Брена. Корделия те вика.
— Дойде ли времето?
— Да. Нямаше да дойда тук, но никога през живота си не съм израждала дете, а това е първото ми внуче.
— Разбирам — каза Брена, но беше озадачена, защото беше вярвала, че тази жена може да се справи с всичко.
— Болките й са започнали тази сутрин — нервно продължи Елоиз, — но тя ни каза чак привечер. Побързай, Брена.
Без да се замисли, Брена хвърли одеялото и грабна наметалото си. И тогава Елоиз я видя. Бременност с петия месец не можеше да бъде скрита.
— Господи, Брена! Защо не си казала досега, че ти също очакваш дете?
Беше прекалено късно, за да съжалява за грешката си, и тя само въздъхна и каза:
— Нека да говорим за това по-късно. В момента се ражда дете, а моето ще се роди чак през зимата.
— Почакай, Брена. Това е първото дете на Корделия. Може би ти не би трябвало да ходиш при нея. Най-добре е да не знаеш какво те чака.
— Виждала съм такова нещо преди, милейди. Знам, че много боли. Корделия иска да бъда с нея. Двете никога не сме били близки, но това е най-малкото, което бих могла да направя.
Родилните болки продължиха цяла нощ, безкрайно дълги часове, които измъчиха всички. Слушайки виковете, които раздираха напрегнатата тишина, Елоиз се чудеше дали тя също е крещяла така при всяко от ражданията на петте си деца. Това обясняваше защо Анселм винаги беше толкова бледен, когато дойдеше при нея. Последния път мъките й бяха облекчени благодарение на билките, които й даде една робиня от Далечния изток. Ако тази жена беше издала тайната си, преди да умре, сега Корделия нямаше да страда толкова много и нямаше да се страхува за бъдещите раждания.
Когато отново влезе в стаята, Брена изглеждаше страшно изтощена, сякаш не Корделия, а самата тя бе преживяла тези болки. Ризата й беше мокра, а косата й — разбъркана. Елоиз едва я позна.
— Не съм разбрала, че болките са престанали. Детето вече се е родило?
— Всичко е наред, милейди — каза Брена и се отпусна на един стол. Гласът й беше много тих, а очите й бяха загубили блясъка си. — Имаш прекрасен внук, а в момента Корделия спи спокойно. Леля и Уда се грижат за детето.
— Момче! Хю ще бъде толкова щастлив. Мъжът ми също ще бъде горд.
— Още нещо, което е много важно. Бебето е здраво и изглежда чудесно. То ще живее.
За известно време Елоиз не каза нищо, след това тихо запита:
— Нима си научила?
— Да, казаха ми. Преди малко ти ме попита защо не съм казала на никого, че очаквам дете. Ето защо. Няма да остана в страна, където животът на детето ми ще зависи от това дали то изглежда здраво и силно, или е крехко и слабовато.
— Знам, че това е суров обичай. Самата аз не знаех за това отначало. Изгубих две деца при раждане и когато научих за този обичай, у мен се надигнаха съмнения. Но въпреки това не мога да попитам Анселм. Третото ми дете се роди много хилаво, но Анселм знаеше колко много го исках особено след загубата на първите две. Това дете също умря по-късно.
— Знам историята и искрено съжалявам!
— Исках да умра, когато дъщеря ми загина. Щеше да бъде по-добре въобще да не беше живяла.
— Грешиш, Елоиз. Жестоката съдба е отнела скъпото за теб същество. Ти сигурно имаш прекрасни спомени за нея, а тя е могла да види макар и малка част от този свят. Аз никога няма да се съглася с този обичай. Моето дете няма да бъде родено тук.
— Добре познавам мъжа си, Брена. Той няма да те върне у вас, докато не се роди детето. Значи това няма да стане преди следващата пролет.
— Не! — извика Брена и така подскочи, че столът щеше да падне. — Той ми обеща!
— Сега ти трябва да мислиш за детето. Ако не понесеш пътуването по море, може да го загубиш!
— Аз мисля за детето!
— Брена, ти си силна жена. Не е нужно да се съмняваш, че детето ти няма да е като теб.
— Как можеш да ми докажеш това? Можеш ли да ми обещаеш, че Гарик няма да го доближи?
— Законът тук е такъв, че бащата трябва да приеме детето и да му даде името си. Ти съдиш Гарик много строго. Аз го възпитах в християнска любов.
— Но той е викинг и ме мрази. Няма да иска детето ми да живее.
— Помни, че това е и негово дете. Ще ти кажа и още нещо. Гарик ще пътува на изток това лято, но тъй като закъсня, няма да се прибере преди следващата пролет.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА
Анселм и Хю се върнаха от северните земи, но Гарик продължи направо на изток. Брена можеше да бъде спокойна, че той няма да се върне, преди да е родила детето си.
Елоиз много вярно беше отгатнала реакцията Анселм, той наистина отказа да върне Брена у дома й. Отиде, за да й каже лично това, а със себе си взе Елоиз, за да превежда. Срещата не мина много гладко, защото на Брена никак не й се искаше да остане още една година в тези земи. Но Анселм беше в чудесно настроение след раждането на първия си внук и след новината, че има на път друг продължител на рода. Той настояваше Брена да се върне в къщата му, но тя твърдо отказа.
— Това е за твое добро — обясни Елоиз. — Вече няма да можеш да живееш сама.
— Мога и ще го направя! — разгорещено каза Брена. — Никога вече няма да завися от другиго.
— Трябва да си помислиш, Брена. Ти ще имаш нужда от помощ.
— Казах — не!
— Поне веднъж забрави гордостта си, момиче. Вече не можеш да мислиш само за себе си, а и за детето.
— Тя продължава да е също толкова упорита, както и преди — огорчено каза Анселм. — Няма да бъде щастлива при нас. Ако и синът ми не беше също толкова твърдоглав, сега нямаше да имаме такива грижи.
— Ще остана тук и ще се справя. Това, че ще натежа, няма да ми попречи да си осигурявам храна. Няма да яздя, но гората е съвсем наблизо и е пълна с дивеч? Вместо да сека дърва за огъня, ще събирам
