грозната рана на ръката си и когато прясната кръв потече, той я размаза с пръсти по превързаната й глава.
— Торолф!
— Млъкни, Кристен, ако не искаш женският ти глас да изпрати усилията ми по дяволите. Как мислиш, Ивар? Сега ще може ли да мине за момче?
— С това мелещо чене и с тази голяма глава никой няма да я погледне втори път — усмихна се Ивар.
— Много ти благодаря — озъби му се Кристен.
Торолф не обърна внимание на сарказма й.
— Да, малко й е голяма главата, но тъй като няма да търсят момиче, ще решат, че това е просто дебела превръзка. Каквато е мръсна сега, съвсем няма да проличи. Само че я дръж стегната, Кристен. Падне ли, свършено е с теб.
Тя го погледна мрачно заради ненужното предупреждение.
— Мисля, че е време да ми кажете, къде се намираме.
— В кралство Уесекс.
— Уесекс на саксонците?
— Да.
Очите й се разшириха невярващо.
— Искаш да кажеш, че ви е разгромила армия въшливи саксонци?
Торолф й се сопна, заради дръзкия тон.
— Те скочиха върху нас от дърветата, жено. Половината ни хора загинаха, преди още останалите да разберат, че ни нападат.
— Това не е честно! — извика тя. — Те са ви направили клопка.
— Да. Това бе единственият начин да спечелят, тъй като не бяха повече от нас. Смешното е, че те не ни интересуваха, както и онова, което биха ни предложили. Просто щяхме да минем оттук. Ние… — той направи пауза. — Няма значение.
— Вие какво?
— Нищо.
— Торолф!
— Дявол да те вземе! Ще говориш ли по-тихо? — озъби й се той. — Бяхме тръгнали да ограбим един манастир.
— О, не, Торолф, кажи ми, че това не е вярно.
— Да, така е, и затова Селиг не искаше да разбереш, тъй като знаеше как ще се почувстваш. Но това бе последният ни шанс да вземем нещо от тази земя, Кристен. Даните скоро ще превземат всичко. Ние само искахме да вземем малко преди да са дошли. Нямаше да убиваме. Искахме само прочутото богатство на манастира Джуро.
— Откъде знаехте как да го намерите?
— Сестрата на Флоки, онази, която се омъжи за един от даните, се върна у дома миналата година. Тя ни разказа какво става тук, както и за неуспешния опит за превземане на Джуро през 871 година, когато обединените армии на Халдан и на крал Гуторм нападнали Уесекс. Сега се готвят за поход срещу Мерсия, въпреки че онези глупаци всяка година плащат данък, за да предотвратят нашествието на викингите. Щом превземат Мерсия, ще се върнат тук. Мислиш ли, че ще забравят тази богата, плодородна земя? Тези дребни саксонци няма да успеят да им устоят.
— Но те победиха вас — напомни му тя.
— Один взе тяхната страна.
— Те не всички бяха дребни, Торолф. Онзи, когото убих, бе едър колкото теб.
— Да, видях го, когато дойдоха да приберат ранените с каруци. Но ти не го уби, Кристен. Поне все още не е мъртъв.
Тя простена, защото думите му я изпълниха с недоволство.
— Искаш да кажеш, че не съм отмъстила за брат си?
Той я потупа съчувствено по бузата, но веднага свали ръката си, за да не забележат пазачите.
— Той скоро ще умре, сигурен съм. Много кръв течеше от него, докато го отнасяха към онази голяма сграда.
Кристен потръпна при спомена за кръвопролитието, в което дори се намеси. Но участието й бе оправдано. Как би могла да погледне семейството си в очите, ако не се бе опитала да отмъсти за смъртта на брат си?
Тя погледна в посоката, в която кимна Торолф. Там се издигаше висока двуетажна сграда, построена предимно от дърво с малки прозорци, които пропускаха светлина, но без съмнение пропускаха и студа през зимата. Около нея бяха разпръснати множество по-малки сгради. Всичките бяха оградени с дървена стена — дебела, но не много висока.
— Да, виждаш колко лесно може да бъде превзето това място — каза Торолф.
— Все пак те добре се подготвят за срещата с даните. Виж там — тя посочи голямата камара масивни камъни в отдалечения край на оградата. — Изглежда, ще строят по-здрава стена.
— Да, видяхме и други камъни отвън оградата — съгласи се той, а после се засмя — само че даните ще бъдат тук, преди стената да е готова.
Кристен не каза нищо, защото това не ги засягаше. Те щяха да избягат оттук много преди това.
Като погледна отново към високата сграда, тя неволно потръпна:
— Тази къща е достатъчно голяма, за да принадлежи на някой важен господар. Дали това не е онзи високият?
— Не. От малкото, което успях да разбера от разговора им, техният господар не е тук. Но мисля, че вече са го повикали. Наистина, трябваше да бъда по-внимателен, когато се опитваше да ме научиш на езика на старата Алфреда.
— Да, трябваше, защото сега ти си единственият, който може да говори от наше име, щом аз съм няма.
Той се усмихна.
— Много ли ти е трудно да държиш устата си затворена, докато те са наблизо?
Тя издаде неразбираем звук, за да покаже, че е приела забележката и прошепна:
— Все някак ще успея.
ГЛАВА 8
Един смелчага влезе между викингите, за да сложи горяща факла в специалния отвор на стълба, около който бяха завързани. Шестима пазачи стояха с извадени мечове, за да се намесят, ако другарят им бъде нападнат. Кристен скри усмивката си, докато мъжът минаваше покрай нея. Тя ги бе чула да спорят, кой да отнесе факлата, защото никой не искаше да се окаже в опасна близост до викингите, въпреки че бяха оковани. С толкова много ранени те не представляваха опасност, поне не в този момент. Само че саксонците не искаха да рискуват.
Факлата не бе за затворниците, а за тримата мъже, които останаха да ги пазят, за да могат да ги виждат, когато се стъмни съвсем. Не им донесоха нито храна, нито превръзки за ранените. Това беше лошо. Тези неща щяха да са им нужни, ако искаха да избягат, защото трябваше да са силни. Фактът, че ги оставиха без храна, можеше да означава, че не им остава да живеят дълго.
Тази възможност бе потвърдена от разговора, който стражите поведоха помежду си. Саксонецът, който се осмели да влезе сред тях, вече по-смел, говореше най-силно.
Кристен попита Торолф:
— Защо не престава да те гледа?
— Аз бях единственият, който можеше да говори от името на останалите. Те мислеха, че сме дани — каза той със задоволство. — Аз ги разубедих. Даните са тук, за да заграбят земята им, а ние искаме само богатствата.
— И реши, че това ще ги накара да бъдат по-внимателни с нас?
