— Братовчедка ни възпитава у теб лоши навици в ранна възраст, малката. Правилно си се молила, защото Алдън се нуждае от молитвите ти, за да оздравее по-бързо. Мислиш ли, че той би одобрил плача ти, когато трябва да се радваш, че е останал жив, след като се е изправил срещу най-опасните ни врагове? — Ройс я вдигна и изтри сълзите от червените и бузи. — Иди в леглото си, Меган, и се моли за Алдън, докато заспиш. Отивай! — Преди да я пусне, братът я целуна но челото.
— Благодаря ти, Ройс — обади се отпаднало Алдън от леглото, щом Меган затвори вратата. — Не знам още колко щях да издържа да се преструвам на заспал. Всеки път, щом отворех очи, Даръл започваше да вие по-силно.
Ройс избухна в смях и придърпа един стол до леглото.
— Селдън, това глупаво подобие на мъж, ми каза, че си ранен много зле и аз не очаквах да те заваря жив, още по-малко способен да говориш!
Алдън се опита да се усмихне, но вместо това стисна зъби.
— Ако сабята ме бе пронизала малко по встрани, щях да съм мъртъв. Боже как боли! И само като си помисля, че едно хлапе с най-красивите очи, които съм виждал, ми направи това!
— Опиши го и ако е сред онези долу, ще се погрижа да страда най-много от всички, преди да умре.
— Това бе само едно голобрадо момче, Ройс. То дори не трябваше да е сред другите.
— Щом децата им могат да се бият, значи могат и да умрат — каза гневно Ройс.
— Значи мислиш да ги избиеш всичките?
— Да.
— Но защо?
— Знаеш защо.
— Да, знам, но защо ще го правиш, когато можеш да ги използваш? Те са разгромени. Вече имаме кораба им и, както ми каза Уент, той е пълен с ценен товар, който сега е твой. Лимън постоянно се оплаква, че слугите, които използва, не са достатъчно силни, за да носят римските камъни за стената ти. Виж колко месеци бяха необходими само за да се докарат тези няколко къса дотук. Той вече копнее за силните гърбове на затворниците. Признай си, Ройс, викингите могат да построят стената ти за половината време и помисли за тази ирония на съдбата — да ги използваме срещу даните.
Ройс не промени изражението на лицето си.
— Виждам че вече сте говорили с Лимън за това.
— Той не спря да говори за това през целия път, докато ме носеха насам. Но все пак е прав, Ройс. Защо да ги убиваш, когато живи ще ти послужат по-добре?
— Знаеш, че си ми по-близък от брат, Алдън. Как можеш да искаш от мен да живея със страха, че ще избягат и ще ни избият, докато спим?
— Не искам това. Ще вземем всички предпазни мерки, за да не могат да избягат. Помисли, преди да ги осъдиш.
Вратата се отвори и Даръл застана в рамката. Очите й вече бяха сухи и хвърляха пламъци към Ройс. Тримата бяха отраснали заедно — Алдън бе една година по-млад от Ройс, а Даръл с две години по-малка от брат си. Те бяха единственото семейство, което бе останало на Ройс, с изключение на Меган и той ги обичаше много. Само понякога не искаше Даръл да се мотае пред очите му, особено когато започваше с хленченето си.
— Значи ме обвиняваш, че не го оставям да спи, а ти го караш да говори за онези престъпници?
Ройс вдигна очи нагоре и се усмихна на Алдън:
— Ще те оставя на вещите грижи на сестра ти.
Алдън изпрати братовчед си с усмивка.
ГЛАВА 9
Ройс видя сестра си да прекосява бързо залата. Тя стигна до открехнатата врата, надникна пред нея и бързо се отдръпна. После се забърза обратно към стълбите, по които бе слязла. Той я повика. Тя дойде, вече не така забързано, до голямата маса, на която брат й закусваше сам. Меган вече бе хапнала с прислужницата си Уделе.
Даръл все още се сърдеше на Ройс заради предната вечер и не пожела да седне с него тази сутрин. Тя го гледаше от другия край на залата, където се бе навела над един от ранените. Не бе трудно да се долови нежеланието и у Меган да общува с брат си.
Отдръпването на сестра му късаше сърцето на Ройс, но той знаеше, че това бе по негова вина. Причината бе студеното му държание, след като загуби толкова скъпи хора при последното нападение на викингите. Меган бе прекалено млада, за да разбере какво чувства брат й и защо бе толкова безразличен към всички и всичко, дори към нея. През онази година тя започна да се страхува от него и този страх остана, въпреки че той започна да се отнася към нея възможно най-нежно веднага щом усети какво става.
Оттогава тя бе развила много страхове — от чужденци, от силни гласове, от кавги — и той смяташе, че е виновен за това. Ройс знаеше, че сестра му го обича. Той бе човекът, зад когото се криеше момичето, когато имаше нужда от закрила. Въпреки това тя се страхуваше от него, сякаш във всеки момент очакваше да бъде наказана. Всъщност Меган имаше такова отношение към всички мъже, но брат й вземаше това присърце.
— Уплаши ли се да излезеш навън? — попита я внимателно Ройс, когато най-сетне тя застана до него с наведена глава.
— Не, само исках да погледна викингите. Уделе каза, че те всички са лоши хора, а на мен ми изглеждат само като ранени. — Тя го погледна, за да види реакцията му и се отпусна, когато той се усмихна.
— Не мислиш ли, че могат да бъдат ранени лоши хора?
— Сигурно, но все пак те не изглеждат чак толкова лоши. Един от тях дори ми се усмихна, поне така ми се стори. Могат ли такива млади хора да са толкова лоши, Ройс? Мислех, че хората трябва да живеят много дълго в грях, за да станат наистина лоши.
— Те нямат нашия Бог, който да укроти злобата им, затова възрастта няма значение.
— Уделе каза, че имат много богове и това също ги прави лоши.
— Не, това само ги прави диваци, които принасят жертви на езически богове. Страхуваш ли се от тях?
— Да — срамежливо призна тя.
Неочаквано той попита:
— Какво мислиш, че трябва да направя с тях, Меган?
— Накарай ги да си отидат.
— За да могат да се върнат и да ни нападнат отново? Не мога да допусна това.
— Тогава ги направи християни.
Ройс се усмихна на простичкия отговор.
— Това е работа на добрия ни абат, не моя.
— Тогава какво ще нравиш с тях? Уделе мисли, че ще ги избиеш — потръпна Меган.
— Уделе мисли прекалено много на глас.
Меган отново сведе очи.
— Казах й, че няма да направиш това, защото те вече не се бият, а ти не би могъл да убиеш човек освен в битка.
— Понякога това е необходимо… — той спря и поклати глава. — Няма значение, малката. Какво ще кажеш да ги използваме, за да построят стената ни?
— Те ще работят ли за нас?
— О, мисля че ще искат — отвърна той.
— Имаш предвид, че няма да имат избор?
— Затворниците обикновено нямат, малката, а и не забравяй кои са те. Ако бяха спечелили битката и те бяха отвели в своята страна, щяха да те направят робиня. Не могат да очакват от нас да постъпим по друг начин.
Ройс се изправи, защото бе станало късно. Ако преди не бе взел решение, то сега, след разговора с Меган, вече знаеше какво ще направи.
