тогава сигурно бяха пирати от морето, които избиваха наред.
— Остана ли нещо от Уиндхърст?
— Ама ние ги бихме! — изненадано каза Селдън. — Половината са мъртви, другите са пленени и оковани във вериги.
Ройс вдигна мъжа и отново го разтърси.
— Не можа ли първо това да ми кажеш, глупако!
— Мислех, че съм ви казал, Милорд. Ние спечелихме.
— Как?
— Лорд Елдън изпрати заповед до всички мъже да се явят на полево учение в източното поле. Само че братовчед ми Арне бил южно от реката и не получил съобщението. Той пръв е видял викингския кораб.
— Само един?
— Да, Милорд. Арне се затичал право към Уиндхърст, но на източното поле срещнал хората на лорд Елдън. Понеже били въоръжени и готови и освен това съвсем близо до реката лорд Елдън решил да нападнат. Имало достатъчно време, за да устроят засада. Хората се качили по дърветата в гората преди реката и се нахвърлили върху викингите точно когато онези минавали под тях. Толкова много били избити при изненадващото нападение, че нашите хора успели да победят останалите.
Ройс зададе страшния въпрос:
— Колко от нашите хора загинаха?
— Само двама.
— Ранени?
— Малко повече… Всъщност, осемнайсет.
— Осемнайсет!
— Викингите са се били като дяволи, Милорд, като огромни дяволи — оправда се Селдън.
Лицето на Ройс помръкна.
— Да тръгваме към къщи и там ще видя оцелелите от тези кървави пирати.
— Ъ-ъ, Милорд, лорд Елдън…
— Мъртъв? — простена Ройс.
— Не — побърза да каже Селдън, като познаваше нрава на господаря си, — но за съжаление е ранен.
— Къде?
— В корема.
— Боже Господи! — изстена Ройс и се втурна навън.
ГЛАВА 7
Кристен се събуди с усещането, че Тор размахва мощния си чук в главата й. Бог да й е на помощ, досега сънува приятни неща, но това главоболие бе най-лошото през живота й. След това усети останалите неудобства и си спомни какво се бе случило.
Тя бързо се изправи и веднага се строполи зашеметена на земята. Две ръце я сграбчиха и звукът на вериги я накара сепнато да отвори очи. Видя Торолф, който също я гледаше. После се обърна да види кой я държеше. Беше Ивар, приятел на Селиг.
Тя седна и се огледа. Всички бяха разположени около висок стълб върху твърдата земя. Бяха седемнайсет. Много от тях лежаха в безсъзнание заради кървящите си рани и всички бяха навързани на една верига за глезените, така че оформяха кръг около стълба. Тя не виждаше Селиг.
Очите й отново срещнаха погледа на Торолф. Тя попита:
— Селиг?
Той поклати глава и писък раздра гърлото й. Ивар веднага запуши устата й, а Торолф доближи лицето си до нейното.
— Те все още не са забелязали, че си жена! — прошепна той — Искаш ли да те извлекат навън и да те изнасилят, докато ние седим тук безпомощни? Бъди разумна, Кристен. Не се издавай с писъци.
Тя премигна, за да покаже, че е разбрала и Торолф кимна на Ивар да я пусне. Девойката пое дъх, после се сви надве и захлипа. Искаше да крещи, за да се облекчи болката. Тя продължи да хлипа, докато един юмрук не я изпрати обратно в ръцете на Ивар.
Когато Кристен се събуди, слънцето бе започнало да залязва. Тя понечи да заплаче, но се овладя и като седна, погледна обвинително Торолф.
— Ти ме удари!
— Да.
— Предполагам, че трябва да ти благодаря.
— Да.
— Копеле!
Ако му бе до смях, той щеше да се засмее на нежния начин, по който тя каза това. Но не го направи. Преди бяха оставени без охрана, защото враговете се занимаваха със собствените си рани, но сега до тях стояха двама пазачи.
— По-късно ще има време да тъгуваш, Кристен — нежно каза Торолф.
— Знам.
Тя изпъна глезените си, оковани в тежки железни скоби. Сребърният шлем, който бе заела от Отер, както и украсената кама и колана, бяха изчезнали. Дори топлите кожени ботуши бяха свалени от краката й.
— Взели са всичко ценно? — попита тя.
— Да. Щяха да вземат и дрехата ти, ако не бе толкова стара и одърпана.
— И изцапана с кръв — добави тя, като погледна черните петна по гърдите си. Кръвта на мъжа я бе заляла, докато издърпваше сабята си от корема му. Кристен опипа главата си, за да види дали има подутина от падането в несвяст и разбра:
— Косата ми!
Плитката й все още бе скрита под туниката, но при внимателен оглед всичко щеше да стане ясно. Тя яростно започна да я извива.
— Не, Кристен — Торолф смъкна ръцете й, когато разбра какво прави. — Ще ти е необходима цяла вечност, за да я скъсаш така.
— Да не би да ми предложиш нож?
Той изръмжа на глупавия въпрос и започна да я оглежда. Без широкия колан туниката се спускаше права малко под хълбоците, като по този начин скриваше красивата извивка на кръста й. Тъмнокафявите й панталони се бяха набръчкали заради отпуснатите презрамки и също скриваха линиите на краката. Голите длани и стъпала съвсем не бяха малки, макар и не мъжки. Малко кал щеше да свърши работа. Щеше да е нужна и за ръцете й, които бяха твърде тънки дори за младеж.
Торолф остана доволен.
— Ако не бе прочутата ти коса, само по голямата уста щяха да разберат, че не си момче. Как направи така, че гърдите ти да изчезнат?
Кристен се изчерви като рак и сведе очи, за да избегне погледа му.
— Не трябва да ми задаваш такива въпроси!
— Добре де, как го направи?
— Торолф!
— Говори по-тихо! Всъщност не казвай нищо, така че те да те чуят. Ще кажем, че си няма и това ще разреши проблема.
— А какво ще кажете за косата ми?
Той замръзна, после внезапно се усмихна и започна да къса долния край на туниката си. После кимна на Ивар да скрие Кристен от погледа на пазачите и като извади плитката, започна да я увива около главата й. Върху нея нави меката кожа от туниката и я затегна на врата на девойката.
— Раната ми не е там — възрази тя.
— Не ме интересува онази малка цицина. Чакай малко. Сега свършвам. — Мъжът продължи да стиска
