— Момчето не дава да лекувам раната му — оплака се Ърта.
Хънфрит погледна за обяснение към Торолф, който каза спокойно:
— Заздравява. Остави.
Хънфрит изръмжа и погледна Ърта с неприязън, задето причини паниката.
— Да, щом може да скача по този начин, значи не се нуждае от твоите умения, старо.
— Превръзката трябва да се смени — настоя Ърта. — Цялата е в кръв.
— Остави го, казах. Лекувай онези, които са съгласни. Останалите остави на мира. — А към Торолф добави: — Предупреди приятеля си да внимава какво прави оттук нататък.
Явно Хънфрит не искаше да прави въпрос от това, когато толкова много викинги се надигнаха в защита на момчето. Ърта се оттегли, като мърмореше, че момчето било прекалено женствено. Един от саксонците подхвърли, че сигурно затова викингите са го взели със себе си и всички пазачи се засмяха.
При тази забележка Кристен силно се изчерви. Когато Торолф забеляза това и я попита, тя поклати глава и страните й станаха още по-червени. Той се опита да я успокои, но девойката отблъсна ръката му и седна с гръб към него.
Тя се загледа над стената и видя, че един мъж стои и ги наблюдава от прозореца на горния етаж. Лицето му бе в сянка и Кристен не успя да разбере кой е той, но все пак почувства уплаха. Досега се бе съобразявала само с пазачите, докато говори с Торолф или с другите. Вече щеше да бъде по-внимателна, след като знаеше, че човек от къщата също ги наблюдава.
Щом Ърта излезе, те бяха нахранени и онези, които бяха загубили ботушите си, защото бяха нови или много качествени, си ги получиха обратно, въпреки че не можеха да ги обуят върху оковите. Този проблем бе разрешен по-късно същия следобед, когато при тях дойде ковачът.
Железните окови бяха смъкнати и заменени с други, чиято по-къса верига свързваше двата пръстена. На всеки пръстен имаше ключалка, но никъде не се виждаше ключ. В задната част на всеки пръстен имаше по една халка, през която минаваше една по-дълга верига. Тази верига бе дълга само шест метра и когато заключиха краищата й един за друг, кръгът около стълба стана значително по-малък, като това още повече ограничи движенията на затворниците.
Кристен не бе доволна от новите предпазни мерки, който взеха срещу бягството им. Тя предполагаше, че дългата верига ще бъде свалена, когато ги откарат на работа. Късите вериги между глезените щяха да ги спъват и да забавят движенията им, защото те обикновено правеха бързи и доста широки крачки. Всъщност сигурно саксонците точно това искаха.
И Кристен получи обратно ботушите си. Въпреки че кожата в горния им край бе отпрана, поне пазеха глезените й от железните пръстени. Те трябваше да бъдат доста стегнати и понеже глезените й бяха много по-тънки от другите, ковачът изпрати да донесат специален чифт, който според нея е бил правен за много по-дребно момче.
През нощта заваля и понеже бяха оставени навън, поройният дъжд им причини допълнителни неприятности. Най-зле бе Кристен, защото се опитваше да запази превръзката от измиване. Най-после Торолф се засмя на безплодните й усилия и като обви ръце около главата й, я закри с тяло. Това запази превръзката суха, но й струваше една безсънна нощ.
Ройс гледаше от прозореца сцената в двора. Той видя как момчето се възпротиви да бъде покрито и се опита да отблъсне Торолф и как по-едрият викинг го плесна отзад и каза нещо на ухото му, след което покри главата му с ръце и го закри с тяло. След това утихнаха като останалите. Стражите си бяха направили заслон от дъжда пред хамбара. Калната градина бе утихнала.
— Кой нападна Ърта?
Ройс погледна разсеяно към Даръл. Тя бе дошла до него край прозореца, след като остави кокалените парченца от играта, която играха допреди малко.
— Викингът не я нападна. Той просто не й разреши да лекува раната му.
— Но тя каза…
— Аз видях какво стана, Даръл. Старата жена преувеличава.
— Ако бе посегнал на мен, надявам се ти не би се отнесъл така небрежно.
— Не, не бих — усмихна се той.
— Кой е?
— Сега не можеш да го видиш.
— Алдън каза, че онзи, който го е ранил, е бил само едно момче. Същият ли е?
— Да, най-младият сред тях.
— Тогава трябваше да накараш да го бичуват, щом е посегнал и на Ърта.
— Твърде много се надигнаха, за да го защитят. Само щяхме да увеличим броя на ранените.
— Да — съгласи се тя неохотно. — Няма да могат да построят стената ни, ако са на умиране. Стената е по-важна. Тези са малко и могат да бъдат контролирани, но даните са много.
Ройс се засмя.
— Виждам, че Алдън те е убедил в ползата от тях.
— Ти щеше да ги избиеш всичките. Той осъзна, че живи те ще бъдат по-полезни.
— Не е ли време да видиш какво става с Алдън? — подхвърли Ройс.
Даръл обидено вдигна брадичката си.
— Можеше направо да ми кажеш да си тръгна.
— Не мога да бъда толкова неучтив — отвърна й той и я побутна към вратата.
Ройс често стоеше на прозореца и наблюдаваше как викингите работят. Не бе свикнал с присъствието им в Уиндхърст и не бе спокоен, когато те не бяха пред очите му. Той не бе убеден в ползата от тяхната работа, като Алдън и Лимън, защото мислеше да посрещне даните на границата на Уесекс, когато дойдеше време за това и се надяваше те да не достигнат до Уиндхърст.
Но понеже крал Алфред бе заповядал на лордовете да укрепят именията си и тъй като наблизо имаше старо римско укрепление, от което вземаха големи камъни, той се съгласи да издигне стена, без значение дали бе необходима. Освен това викингите вече бяха пренесли камъните дотук. Това би отнело на слугите няколко месеца, а затворниците се справиха само за седмица.
— Меган ми каза, че това ти се е превърнало в навик, братовчеде.
Ройс се обърна и видя Алдън, който стоеше на вратата.
— Трябваше ли да ставаш толкова скоро?
Алдън изпъшка:
— Не започвай и ти. Жените ми опяват достатъчно.
Ройс се усмихна, а братовчед му бавно се доближи и застана до него.
— Компанията ти е добре дошла, защото открих, че тук прекарвам прекалено много време в мрачни спомени. Но, Бог ми е свидетел, не мога да се отърва от усещането, че сега, когато всички са оздравели, ще се опитат да направят нещо и затова стоя тук и ги наблюдавам. Само двама все още не могат да носят камъните с лекота.
Алдън се облегна на прозореца и тихо подсвирна.
— Вярно е значи! Вече камъните не достигат.
— Да — призна Ройс, — само двама от тях са достатъчни, за да вдигнат и най-тежкия камък, който петима слуги едва носят. За същото време слугите не можаха да построят заслона, който ги накарах да направят за викингите. Още няколко дена и ще можем да ги затваряме там през нощта. Тогава няма да се нуждаем от толкова много стражи, които да ги охраняват, поне през нощта.
— Твърде много се тревожиш, Ройс. Какво могат да направят, когато са вързани.
— Тези окови могат да бъдат строшени само с една яка брадва, братовчеде. Само един от тях може да смаже двама от моите хора, преди третият да е извадил меча си. Глупаците все още ходят близо до тях, макар че ги предупредих да стоят на разстояние. Ако викингите са решили да спечелят свободата си, а аз съм сигурен в това, те ще се опитат и много хора ще загинат.
— Изгори кораба им и им кажи, че морето е затворено за тях — предложи Алдън.
Ройс изсумтя.
— Учудвам се, че още никой не ти е казал, че това е направено.
— Значи ти е необходим мотив, който да ги държи мирни — каза Алдън.
