— Да, но какъв?
— Можеш да вземеш водача им. Ако разберат, че ще го убиеш при най-малкия при най-малкия признак на бунт, те ще…
— Не, Алдън. Помислих за това, но те казаха, че водачът им е мъртъв. Корабът, който изгорих, е бил на баща му. Те избраха нов водач и ще направят същото, ако взема сегашния.
— Казаха, че е мъртъв? — каза замислено Алдън. — Ами ако не е?
— Какво? — възкликна Ройс.
— Ако е сред тях, защо ще ти казват и ще рискуват да го загубят, както предложих.
— Боже Господи, не помислих за това. Не. Единственият, около когото се събират, е момчето. Пазят го, сякаш е бебе.
Отначало той бе решил, че момчето е брат на Торолф и затова големият мъж го защитава. Но щом затворниците започнаха да строят стената, всички започнаха да се грижат за него. Не позволяваха на стражите да го блъскат, вземаха от него тежките камъни и го бутаха към най-леките, винаги щом залитнеше, към него се спускаха двама или трима, за да го подкрепят. Освен това момчето бе доста мръсно въпреки водата, която им даваха за миене.
— Възможно ли е той да е водачът им? — попита Алдън, като погледна към въпросния затворник, който седеше на ниската стена, докато другарите му наместваха последните камъни.
— Ти да не си луд, братовчеде? Той е само едно голобрадо момче. Вярно, всички са млади, но той е най-младият сред тях.
— Но ако корабът е на баща му, то те ще трябва да следват онзи, когото собственикът е избрал.
Ройс се замисли. Може ли да е толкова просто? Собственият му крал бе с няколко години по-млад от него самия. Но Алфред бе втори в управлението от шестнадесетгодишна възраст. Това момче бе още много младо. Но все пак то бе ранило Алдън, а Алдън бе почти толкова умел боец, колкото бе и самият Ройс. И сега, като се замисли, си спомни, че всички спираха работа, щом вниманието се насочеше към момчето, сякаш се готвеха да го защитят.
— Мисля, че е време отново да поговоря с Торолф — каза Ройс.
— Кой е той?
Ройс посочи през прозореца.
— Ето го, онзи, който току-що повика момчето при себе си. Той е единственият, който разбира езика ни, макар и не много добре.
— Лиман, изглежда скоро ще свърши с тях — отбеляза Алдън.
— Да, той ще ги отведе до руините за още камъни утре заран. Това означава, че отново ще трябва да отделя още мъже за охрана.
Те погледаха как стражите подканят затворниците да побързат към стълба. Ройс извърна поглед от прозореца, но викът на Алдън го спря.
— Мисля, че имаш проблем.
Ройс погледна отново към двора. Видя, че един от викингите е паднал и Хънфрит го подритва с крак, за да го накара да стане. Веднага разбра кой е паднал, тъй като цялата група бе спряла. Торолф извика нещо на Хънфрит, после краката на пазача полетяха във въздуха и той се приземи тежко по гръб. Момчето стана, изтупа прахта от ръцете си и цялата група продължи със смях.
— Предупреждавах този глупак да ги остави на мира — процеди Ройс през стиснатите си зъби. — Имаше късмет, че не го обезоръжиха, докато бе на земята.
— Боже мой — извика Алдън, — той се готви да нападне момчето!
Ройс също бе видял как Хънфрит вади меча си и тичешком изскочи от стаята. Въпреки това, когато стигна, белята бе станала. Един от стражите бе повикал помощ и стрелци с лъкове бяха заобиколили групата на безопасно разстояние. Трима от пазачите заплашваха Отер, който бе сграбчил Хънфрит в мечешка прегръдка, сякаш щеше да му строши гръбнака.
Торолф тихо говореше на Отер. Момчето не се виждаше. После Ройс го забеляза да наднича иззад раменете на мъжете. То отново бе останало в центъра на групата.
— Кажи му да пусне моя човек, Торолф, или ще трябва да го убия — каза Ройс бавно, за да може другият да го разбере. Той погледна Отер, който отвърна безизразно на погледа. — Кажи му веднага, Торолф.
— Казах му — отвърна викингът и се опита да обясни. — Братовчед на Отер. Не напада братовчед на Отер.
Ройс отново погледна Торолф.
— Той е братовчед на момчето?
— Да.
— Тогава какъв си ти на момчето?
— Приятел.
— Момчето ли е вашият водач, Торолф?
Торолф посрещна въпроса с изненада, после се усмихна и го повтори пред другарите си, които започнаха да се смеят. Смехът поне намали напрежението. Дори Отер се засмя и пусна Хънфрит на земята. Ройс вдигна дребния саксонец за туниката и го хвърли по-далеч от викингите.
Мечът на пазача лежеше в прахта между Ройс и Отер. Саксонецът се наведе, вдигна го, като остави върха му насочен надолу.
— Имаме проблем, Торолф — каза тихо той. — Не искам да нападат хората ми.
— Хънфрит нападна.
— Да, знам — съгласи се Ройс. — Мисля, че гордостта му пострада.
— Спъна нарочно, ритна, заслужил — гневно продължи Торолф.
Ройс се замисли за момент и каза.
— Ако наистина е ритнал момчето, то боят му е заслужен. Но момчето създава повече грижи, отколкото работи.
— Не.
— Не? Може би ако го отделя от вас и му дам по-лека работа…
— Не!
— Ройс присви очи.
— Извикай момчето напред. Нека сам реши.
— Ням.
— Така ми казаха и на мен. Но разбира добре, когато му говориш, нали? Виждал съм те често да му говориш. Извикай го напред, Торолф.
Русокосият викинг този път се направи, че не разбира и не отговори. Ройс реши да изненада останалите, преди Торолф да им е предал думите му. Той разбута затворниците, хвана момчето за рамото и го издърпа настрани от групата. Отер тръгна да вземе момчето обратно, но спря, когато Ройс опря острието в шията на младежа.
Лордът погледна към Торолф и очите му гневно се свиха:
— Мисля, че ме излъга за този, викинг. Кажи ми кой е той!
Торолф не отговори. Бяха дошли още пазачи и един от тях държеше викинга на разстояние от Ройс с копието си. Отер задържаше останалите затворници.
— Какво ти е нужно, за да разбереш? — попита отново Ройс.
Когато и този път Торолф не отговори, лордът загуби търпение и започна да влачи момчето към стълба на затворниците. Когато момчето падна от рязкото дръпване, Ройс грубо го вдигна от земята, заповяда нещо на хората си и продължи. Щом стигна стълба, той обърна момчето с лице към него, събра китките му от другата страна ги задържа така, докато един от хората му донесе късо въже.
Като свърши, Ройс отстъпи от стълба и погледна назад към Торолф. Сега другите викинги крещяха към него, но Торолф мълчеше и го гледаше враждебно със сините си очи. Сигурно си мислеше, че само ще държи момчето вързано там. Саксонецът реши да му покаже, че греши.
Ройс застана зад момчето, като го скри от и огледа на затворниците със собственото си тяло. После извади ножа от колана си и сряза дебелата кожена дреха на младежа през средата. След това се зае с кожената туника, която бе толкова стегната, че сигурно поряза и гърба на момчето, но то не издаде нито
