Начинът, по който той стана и тръгна към нея, я накара да мисли, че не е чул и дума от онова, което му каза. В изражението на саксонеца имаше нещо, което тя не можа точно да определи. Той спря едва когато между тях оставаха десетина сантиметра и вдигна пръсти към розовата й буза.
— Добре си успяла да скриеш красотата си.
Кристен отстъпи.
— Казахте, че не съм била изкушение.
— Това бе по-рано.
Девойката простена наум. Да, това, което проблесна в зелените дълбини на очите му, когато я погледна, бе желание. Тя не се залъгваше, че ще може да мери сили с него. Не и с него. Днес той бе облечен в туника с дълги ръкави и мускулите, които бе видяла онзи ден, изпъваха тънкия плат. Саксонецът можеше да я смаже с огромните си ръце. За броени мигове можеше да се окаже върху нея. Никой тук не можеше да му попречи, защото тя бе враг, и то победен и той можеше да прави с нея каквото пожелае.
— Няма да ти е лесно да ме изнасилиш — каза Кристен с приглушен, предупреждаващ глас.
— Да те изнасиля? — той се промени пред очите й. Гняв изостри чертите му. — Не бих се унижил да изнасилвам викингска пачавра!
Никога не бяха обиждали Кристен така. Щеше да му го каже, но се въздържа, защото се замисли над думите му. Те бяха изпълнени с такова отвращение. Всъщност не бе толкова чудно, че я мисли за пачавра. Това бе разумно обяснение за присъствието й на кораба.
Той се върна на мястото си и повече не я погледна. Все още се мъчеше да овладее гнева си. Девойката се зачуди какво го бе накарало да ненавижда викингите толкова много. Тя знаеше още от първия миг, че той изпитва омраза не към нея, а към целия й народ.
— Щеше ли да имаш такива скрупули, ако бях викингска девица? — опита се да разбере тя.
— Щях да се радвам да постъпя с викингска девица така, както вашите мъже постъпиха със саксонските жени.
— Ние не сме идвали тук досега.
— Други като вас идваха! — гневно процеди той.
Значи това било. Викингите са идвали тук на поход. Кристен се зачуди кого ли е загубил, че не искаше да докосне развратница, която преди това е забавлявала онези, които мразеше, а би излял цялата си ненавист върху невинна девойка само защото е от народа на викингите. По дяволите! Това, че той я мислеше за пачавра, щеше да запази девствеността й!
Кристен почти се засмя на този абсурд. Това бе невероятно. Но ако само така можеше да се предпази, то тя щеше да се възползва. Само че, как се държаха развратниците?
— Искаше да ме разпиташ? — напомни му тя, като се почувства доста по-спокойна.
— Да. Какво знаеш за даните?
— Те не са харесали земята ви? — допусна тя и не можа да скрие усмивката си.
— Смешно ли ти се вижда? — рязко попита той.
— Не, съжалявам — каза тя, но продължи да се усмихва. — Просто не разбирам защо мислиш, че мога да знам нещо за тях. Ние идваме от други земи. Единствените дани които съм срещала, бяха търговци, също както повечето от моя народ.
Трябваше да бъде по-внимателна. Ако му кажеше, че баща й е търговец, той щеше да се зачуди защо е било нужно да проституира. По-добре да не знае, че родителите й са живи и че изобщо има семейство.
Мислите му следваха същата посока и тя усети, че мъжът все още иска да разбере нещо повече за нея.
— Защо жена като теб се продава толкова евтино?
— Има ли значение?
— Мисля, че не — отвърна той рязко и замълча.
Показателен за отношението му към нея бе фактът, че я държеше права, когато той бе седнал, а имаше още три свободни стола. Тя бе работила цяла заран, после я бичуваха, преживя едно къпане, което приличаше повече на мъчение, а сега трябваше да стои тук права и да отговаря на въпросите му. Злобният Локи сигурно се надсмиваше над проблемите й. Девойката не издържа и седна по турски на пода. Лицето на саксонеца отново потъмня.
— По дяволите, кучко, нямаш ли елементарно възпитание?
— Аз ли? — въздъхна тя. — А къде е твоето възпитание, та ме държиш права, докато ти седиш?
— Сигурно не си разбрала все още, че твоето положение тук е по-ниско от който й да е слуга.
— Значи най-долният слуга може да седи, а аз не? Това ли искаш да ми кажеш? Значи не мога да очаквам елементарна учтивост?
— Да, правилно си ме разбрала!
Какъв инат! Какво очакваше тази жена? Да се извини на затворничка?
— Много добре, саксонецо — тя се засмя и стана на крака. — Няма да ти дам възможност да кажеш, че норвежките не са издръжливи.
Този отговор го раздразни още повече. Той скочи, направи една крачка към нея, но спря и като се обърна, застана до масата и се опита да се овладее. Какво ли би й направил, ако не се бе спрял?
Тя объркано сви вежди. Какво направи, че толкова го разгневи? Нали се подчини. Той нали това искаше? Или очакваше от нея съпротива? Може би търсеше повод, за да я накаже, да излее върху нея омразата си, а тя не му позволи, като се подчини веднага.
Кристен грешеше. Ройс бе в затруднение, откакто я вкараха в стаята. За миг бе почувствал влечение към нея и това бе толкова далеч от чувството, което трябваше да изпита, че напълно го обърка. Тя наистина го отвращаваше. Той мразеше и нея и племето й. Но когато я погледна, първото му желание бе да я докосне. И когато го направи, разбра, че кожата й бе толкова нежна и гладка, колкото изглеждаше.
Тя бе прекалено хубава, за да е истинска, и Ройс изпитваше гняв към себе си, че я бе пожелал, макар и само за миг и което бе още по-зле, че й бе позволил да разбере това. Не трябваше да забравя коя бе тази жена. Тя би продала тялото си на всеки мъж срещу заплащане. Без съмнение е лягала с целия екипаж на кораба. Тя бе викингска мръсница. Никоя жена не би трябвало да го отвращава повече.
Но тя не го отвращаваше и това го смущаваше. Трябваше да е покорна и уплашена. Всяка друга на нейно място би била. Тя трябваше да трепери пред гнева му и да плаче за милост. Тогава щеше да я презира. Но тя го объркваше с отговорите си и се усмихваше, когато това ставаше причина за гнева му. Смееше се, когато я унижаваше. Как да се бори с това привличане, когато тя го изненадваше все повече и повече?
— Сигурно трябва да изляза?
Ройс рязко се обърна и я прониза с гневния си поглед.
— Няма да напуснеш тази къща, кучко.
— Имах предвид стаята ти, след като присъствието ми тук явно те разгневява.
— Не е заради теб — увери я той. Лъжата лесно се измъкна от устата му. — Но можеш да си ходиш. Само че, първо, ще сложиш това.
Той вдигна оковите от масата и й ги подхвърли. Кристен инстинктивно ги хвана, вместо да ги остави да паднат на пода. Веригата се уви около китката й и единият пръстен я удари под лакътя, като я накара да трепне. В ръцете й желязото се превърна в оръжие, но тя не обърна внимание на това. Девойката погледна оковите с отвращение.
— Значи все пак ще ме накараш да нося това?
Той кимна:
— Да, за да разбереш, че положението ти само е променено, а не подобрено.
Тя срещна погледа му и в очите й блесна задоволство.
— Друго не съм и очаквала. — Девойката отпусна ръката си, веригата се размота бавно и падна до крака й. — Ти ще трябва да ги сложиш.
— Само ги затвори, кучко — заповяда нетърпеливо той, без да е разбрал отказа й.
— Ти го направи, саксонецо — остро отвърна тя. — Никога няма да огранича доброволно свободата си.
Очите му се присвиха при това нахалство. Първата му мисъл бе да пречупи непокорството й, преди да се
