е разраснало, но после осъзна, че за това ще е нужно доста повече от един бой.
Той се приближи до нея и дръпна оковите от ръцете й. После коленичи и грубо ги затвори около глезените на девойката. Кристен стоеше неподвижно и гледаше наведената му глава, на една ръка разстояние, покрита с гъста кафява коса. Наистина бе много лошо, че съдбата им бе отредила да бъдат врагове. Тя щеше да се радва, ако бе срещнала този мъж при други обстоятелства.
Той вдигна поглед към нея. Разбирайки погрешно мъката в очите й, Ройс забрави какво бе направил.
— Къде са ботушите ти?
— Старицата Еда каза че не са подходящи в къщата.
— Тогава трябва да сложиш някакъв плат под тези окови, за да не се разрани кожата ти.
— Какво значение има това, милорд? Става въпрос само за кожата ми, а аз стоя по-ниско от най-долния слуга.
Той се изправи.
— Желанието ми не е да се държа лошо с теб, Кристен.
Това, че мъжът бе запомнил името й, я изненада. Тя мислеше, че изобщо не я бе чул, когато му го каза, тъй като се обръщаше към нея само с „кучко“. Въпреки това Кристен бе ядосана, защото все се надяваше, че няма да й сложи оковите.
— Е, поне заслужих вниманието, с което удостояваш животните си, нали?
Той я разбра, но не биваше да се отмята от думите си.
— Да, същите грижи. Нито повече, нито по-малко.
Тя кимна рязко. Не искаше да му позволи да види унижението, което й причиниха неговите думи. Девойката се обърна, за да излезе, но той я хвана за ръката. Не я пусна, докато Кристен не обърна очи към него.
— Тъй като не можеш да спиш при другите слуги без охрана, ще ти дам отделна стая, която ще може да се заключва. Щом е заключена няма причина… — той спря объркан и после рязко завърши: — Няма нужда да спиш с оковите. Ще дам ключа на Еда, за да ги сваля всяка вечер.
Кристен не му благодари. Тя видя, че лордът съжалява за внезапния импулс, който го бе накарал да отстъпи. Вместо това му обърна гръб и излезе от стаята с цялата гордост, която позволяваше ограничената походка.
Тя заслужаваше това. Заслужаваше всичко това, защото не послуша родителите си и се впусна в това трагично приключение. Изведнъж се почувства толкова безпомощна и самотна без останалите. Ако Селиг бе тук, щеше да знае какво да направи. Щеше да я обнадежди, преди да я доведат в къщата. Но Селиг бе мъртъв. О, Боже, Селиг!
Тя се отдаде на мъката си. Сега вече не трябваше да се крие. Девойката тихо се разрида там, където бе в момента — между стаята на Ройс и стълбите. Сълзи потекоха по бузите й. Сега, когато бе сама, можеше да си позволи това, което преди гордостта й забраняваше.
ГЛАВА 13
Дори от мястото си в далечния ъгъл на кухнята Кристен можа да види през отворената врата в другия край на къщата четирите големи каруци, които напускаха двора. На две от тях бяха натоварени затворниците, третата возеше охраната, а последната бе празна. На връщане всичките щяха да бъдат натоварени с огромни камъни от римските руини, към който отиваха. Ако не бе онази прищявка на съдбата, която накара саксонския лорд да реши, че тя е водач на групата, днес Кристен щеше да бъде заедно с другите.
Днес можеше да бъде денят на бягството им. Само девет стражи пазеха шестнайсетте мъже. Нещо можеше да се случи и те да успеят да избягат. Тогава тя щеше да остане тук, за да понесе последствията.
Кристен им бе казала да не се тревожат за нея, защото саксонският лорд няма да я убие. Каза им, че той е разгневен, задето е накарал да бичуват жена. Но какво друго би могла да им каже, за да ги накара да помислят и за себе си? А ако им бе казала, че е също толкова вероятно Ройс да е ядосан, защото се е показал глупак, като е решил, че тя е водачът им. Това можеше да накара някои от тях да се противопоставят на отделянето й. А сега, когато бе останала тук, те щяха да изгубят шансовете си за бягство, ако се върнеха да я вземат. Щеше да се наложи да тръгнат без нея.
Кристен изпита самосъжаление, когато видя как вратите се затвориха след приятелите й. Тя бе прекарала тази нощ върху един твърд сламеник в малката си стая. Трябваше да се радва, защото в сравнение със студената земя това бе голямо удобство, но девойката се чувстваше нещастна и самотна. Несгодите се понасяха много по-лесно, когато бяха споделени с приятели.
Не че сега работата й бе толкова тежка. У дома тя никога не бе имала нещо против да помага в домакинството. Всъщност, когато през зимата дойдеха свирепите бури, никой не очакваше от слугите да напуснат топлите си помещения до конюшните. Кристен и майка й готвеха и чистеха за цялото семейство. Най-вече Кристен, защото Брена не обичаше онова, което наричаше „женска работа“. Девойката нямаше нищо против домакинстването. Това, което й тежеше в Уиндхърст, бяха резките, груби заповеди, които издаваха надменните слуги.
— Много ли боли?
Девойката погледна в посоката от която дойде гласът и видя едно малко момиченце, седнало в края на дългата маса, която току-що бяха наредили за закуска. Детето бе поне на два метра от другата маса, на която Кристен оформяше глазурата на ягодовия сладкиш, който щяха да поднесат по-късно. Малката имаше красиво малко личице, чисто и розово. Две спретнати тъмнокафяви плитки се спускаха над крехките й рамене. Големите зелени очи срещнаха погледа на Кристен и тя реши, че въпросът се отнася за нея.
— Какво да ме боли?
— Глезенът. Той кърви.
Кристен погледна към глезените си. Наистина, в обувката на левия й крак се процеждаше кръв. Тя се ядоса на себе си, задето тази сутрин от инат отказа да навие плат под железните окови. Детинщина, която направи с беглата надежда, че ще накара саксонския лорд да почувства малко вина, когато види как проклетите му окови смъкват кожата й. Кого освен себе си нараняваше? Със сигурност не и него, тъй като той бе сложил оковите.
Тя погледна отново към детето, чието внимание все още бе насочено към нея.
— Не, не боли — увери я Кристен с усмивка.
— Честно? Не чувстваш ли болка?
— Разбира се, че чувствам. Но, да си кажа честно, мисля за толкова много други неща, че не забелязах тази слаба болка там долу — отвърна девойката и посочи крака си.
Момиченцето се засмя на шегата.
— Странно ли се чувства човек, когато е толкова висок?
— Не.
— Но да си по-висока от мъж…
Кристен я прекъсна.
— В Норвегия това се случва много рядко.
— О, да, всички викинги са големи мъже.
Кристен се усмихна на удивения глас на детето.
— Как се казваш, малката?
— Меган.
— Днес е много хубав ден. Защо не си навън да ловиш пеперуди, да правиш венци от цветя или да търсиш птичи гнезда? Мислех, че това правят децата на твоята възраст. Сигурно е по-интересно, отколкото да стоиш в къщата.
— Никога не напускам Уиндхърст.
— Не е безопасно ли?
Детето погледна към дланите си, които лежаха на масата.
— Безопасно е, но не обичам да ходя сама.
