Сърца в пламъци

— Виждаш ли. Знаеш повече, отколкото си мислеше отначало — ухили се Кристен.

— Не. Може да има и други причини за посещението му. Известен е и с това, че посещава лордовете, които покровителства. Искал просто за няколко часа или дни да забрави за заплахата на даните. А лорд Ройс винаги е бил негов фаворит.

— Колко мило — иронично отвърна Кристен. — Е, какво имаш за мен? Още дрехи, които не ми стават?

— Не, тези са шити по поръчка, специално за теб, така че би трябвало дължината им да пасва.

Кристен въпросително повдигна едната си вежда, а после, когато Еда вдигна роклята и веригите, за да ги огледа, се смръщи. Бяха направени от същата груба материя, като онези, които вчера Ройс бе свалил от нея с помощта на камата си.

— Ройс ли ги поръча?

— Не, лейди Даръл — отвърна Еда. — Реши, че количеството гола плът, която се показва под оковите ти, е неприлично голямо. Чуха я да споменава, че такова разголване може да се окаже изкушение за по- малко праведните ни мъже.

Еда присви устни при тези думи. Кристен се ухили и двете избухнаха в смях. Еда й подаде дрехите. Веселото настроение на Кристен се изгуби така внезапно, както се бе появило. От рамото на Еда висяха нейните окови. Кристен обаче не каза нищо. Сама щракна железните пръстени около глезените си. Не беше постигнала нищо със съпротивата си срещу Ройс. Нямаше да постигне нищо, като демонстрира отвращението си към последния атрибут на тоалета си. Ако й е писано никога повече да не се освободи от букаите, така да бъде. В края на краищата, заедно с тях щеше да дойде и омразата, от която се нуждаеше, за да се противопостави наистина на властта, която саксонецът имаше над нея.

Когато Еда и Кристен слязоха долу, трапезарията беше почти празна. Повечето от жените приготвяха стаите за краля и свитата му. Ройс и мъжете бяха излезли на лов, за да попълнят запасите от месо. Мъжете от прислугата работеха навън: местеха повечето коне от конюшнята на пасището, за да има място за конете на гостите; внасяха в оборите допълнително сено и зоб и търкаляха нови бъчви пиво.

Двете жени, които работеха като обезумели около огнището, си тръгнаха веднага щом Еда и Кристен се появиха. Кристен бе толкова учудена, че дори не се дръпна, когато закрепиха и другата й верига.

— Да не искат да сготвим сами храната за всички?

Еда се подсмихна.

— Ще се върнат заедно с останалите, когато лейди Даръл свърши с тях. Кралските визити винаги я объркват. Подлудява жените от търчане насам-натам, но никога не свършва нещо докрай. Щяха да свършат много повече работа, и то по-бързо, ако лейди просто си легнеше.

— Еда!

— Ами, истина е — настоя старата жена.

Кристен й се усмихна и двете рамо до рамо се захванаха за работа. Тази сутрин Еда бе разкрила пред Кристен още една страна от своя характер — чувството си за хумор. Хуморът липсваше на Кристен, откакто пристигна на тези брегове. Започна дори още повече да цени Еда и разбра колко се бе привързала към старата жена. Каквато беше навъсена и със своите най-често нежелани съвети и внимание, тя напомняше на Кристен за старата Алфреда у дома.

Преди да изминат и няколко минути, обичайната грубоватост на Еда отново излезе на преден план.

— Да не повярваш! Онези тримата! Вместо да ги обслужи някоя усмихната мома за „добре дошли“, да оставят това на една старица, като че ли си нямам друга работа.

Кристен проследи начумерения й поглед. На вратата стояха трима мъже, току-що влезли в стаята.

— Вестоносците?

— Аха, млади лордове, така като ги гледам.

Тримата се смееха на някаква шега, която най-високият от тях беше пуснал. Те свалиха наметалата си, но не и оръжията си и се отправиха направо към голямата бъчва пиво в другата страна на залата. Еда забързано грабна халби и отиде да им ги занесе. Когато се върна, смръщеното й чело бе прорязано от още по-дълбоки бръчки.

— Мислех, че съм познала оня младеж с миловидната физиономия. Лорд Елдред. Не, моме, не гледай! — остро я предупреди Еда. — Не ти трябва неговото внимание.

Кристен вече беше привлякла вниманието му, както и това на другите двама. Беше съвсем естествено мъжете да огледат единствените две жени в празното помещение. А видиш ли веднъж Кристен, беше трудно да не я забележиш. Бе съвсем различна от жените, с които бяха привикнали саксонците: твърде висока, с твърде поразяваща външност и без съмнение, ако се съдеше по държанието й, твърде благородна за обикновена крепостничка.

Кристен държеше очите си сведени, както я бяха предупредили, но не се стърпя да попита:

— Кой е той?

— Оня с жълтата коса. Трябваше да е в свитата и се чудя на дързостта му да дойде тук преди групата и без защитата на краля. Чудя се дали лорд Ройс знае, че е тук. Едва ли — отговори си сама тя, — иначе не би го пуснал сам в дома си.

Кристен се почуди, когато Еда я избута към края на масата, така че да е обърната с гръб към залата. Не можеше да забрави какво й каза Еда за лорд Елдред. Той беше враг на Ройс. Защо му трябваше наистина да влиза в крепостта на Ройс сам? За да покаже, че не се страхува от него? Или разчиташе, че пристигането на краля ще предотврати кавгите? Еда беше казала, че тези двамата са съюзници заради заплахата на даните. Но колко здрав беше този съюз? Щеше ли да издържи, ако враждебността им се задълбочеше?

Тя си представи лорд Елдред, доколкото го бе видяла в другия край на залата. Предположи, че ако се приближи, ще открие, че е висок колкото нея. Значи не беше дребен, освен ако не го сравняваше с Ройс.

Беше може би една-две години по-възрастен от противника си, но далеч не така силен. И все пак, той беше мъж. Мъж, и то в чудесна форма, придобита в суровата подготовка за война. И беше най-големият красавец, който бе виждала досега, с изключение на братята й. Но Кристен я привличаха мъжете с тела като на Ройс, така че не почувства нищо друго освен леко любопитство към Елдред и спътниците му.

— Губиш баса, Рандолф. Това не е мъж в женски дрехи. Наистина е жена.

Кристен рязко си пое дъх и се извърна. Еда я бе предупредила, но тя така се бе надявала, че тримата ще променят намеренията си. Не стана така.

— Нямам нищо против да загубя такъв бас — отвърна тъмнокосият Рандолф.

Той побутна една жълтица към Елдред, без да сваля очи от Кристен. Монетата падна на пода. Елдред бе прекалено смаян от находката им.

— Кажи ни, слугинче, защо са те оковали? — доста любезно я попита Елдред. — Толкова голямо ли е престъплението ти?

Не биваше да споменава това. Вместо да стане по-предпазлива, Кристен се разгневи.

— Аз съм опасна жена. Не ми ли личи?

— О, да — отвърна единият и тримата се разсмяха.

— Кажи ни истината, моме — продължи да упорства Елдред.

— Норвежка съм — задавено отвърна тя. — Трябва ли и друго обяснение?

— Господ да ме порази! Викинг! — възкликна третият. — Добре разбирам нуждата от окови.

— Жалко, че не е от даните — оплака се Рандолф. — Тогава щях да зная как да се отнасям с нея.

Елдред се ухили.

— Глупак си ти, Рандолф. Какво значение има каква е била? Сега е робиня?

Той вдигна ръка да докосне бузата й. Кристен извърна лице. Беше нервна. Тримата се бяха скупчили около нея. Бяха прекалено близо. Масата зад гърба й пречеше да отстъпи назад. А пък и докъде ли можеше да отстъпва с дългата верига, прикована за стената?

— Стига, милорд! — отсече тя. — Имам работа.

Обърна им гръб с надеждата, че ще я оставят на мира. Беше смел ход, но погрешен. Едно кораво тяло се опря в гърба й и две ръце я обгърнаха и стиснаха гърдите й.

Реакцията на Кристен бе мигновена. Трябваше само да се обърне леко, за да се освободи от мъжа. Беше Рандолф. Той се препъна назад. Удивлението, изписано на лицето му, бе почти комично.

— Как смееш, слугиньо — изрева той, като възстанови равновесието си. — Как смееш!