от благородниците, които се бяха скупчили около него. Всички бяха облечени в елегантни дрехи, а великолепието на някои от тях надминаваше и неговото. Други, по-възрастни и наглед свирепи мъже, много по-лесно можеха да бъдат взети за крале.
Все пак, този млад мъж беше кралят. Дори нямаше нужда Еда да го потвърждава. В него имаше определено качество, което липсваше на другите. Същото като онова, което бе забелязала у Ройс първия ден, когато го бе срещнала, когато поведението му, а не облеклото му, й бяха подсказали кой е той. Това беше човек, свикнал да командва. Останалите — всичките лордове, сами свикнали да раздават заповеди — отстъпваха пред него.
Ако се изключеха младостта и властта, която престолът му даваше, на пръв поглед, Алфред Уесекски не блестеше с нищо. Беше висок за саксонец, светъл, със сини очи, които бяха нащрек и попиваха всичко наоколо. Нямаше вид на войн и по-късно Кристен щеше да научи, че е учен с тих и деликатен характер. Щеше също така да открие, че макар да не бе забележителен с външността си, той бе велик със своята предприемчивост и енергичност, с предаността и непоколебимостта си да запази саксонското господство над своето кралство.
В момента изглеждаше като всеки друг човек, поуморен от пътищата, благодарен за чашата вино, която лейди Даръл му подаде и внимателен към мъжете на Ройс, които той му представи, преди да се отправят към масите, вече подредени за празненството. Кристен изпита известна гордост, като гледаше Ройс, гордост, на която нямаше право, но все едно, чувството я изпълни.
Можа да се увери, че Еда още веднъж е била права: Ройс се ползваше с благоразположението на краля. Помежду им нямаше официалности. Разговаряха като приятели, като равни. Дори забеляза някои от другите мъже да гледат накриво, когато Алфред се разсмиваше на нещо, казано от Ройс, и се зачуди дали Ройс знае, че сред лордовете има и такива, които му завиждат.
В по-голямата си част благородниците от антуража на Алфред бяха на неговата възраст, по-млади синчета, които следваха двора с надеждата да извлекат някаква изгода от това. Имаше и пет-шест дами — съпруги или дъщери, придружаващи своите господари, макар че кралицата не бе сред тях.
Само една от тези жени заинтригува Кристен — много хубава дама със светлоруса коса, прибрана под мрежичка от перли. Беше млада, със закръглена фигура, в прекрасна, украсена с кожа рокля, за която Кристен би могла и да й завиди, ако не си бе помислила, че собственото й зелено кадифе е много по-хубаво. Но тя не носеше зеленото си кадифе и остана незабелязана, а светлорусата дама не сваляше очи от краля и от Ройс, като разделяше вниманието си по равно между двамата.
Кристен свали очи от благородниците. За пръв път в живота си изпита ревност, но тъй като досега не беше познала ревността, тя не разбра какво е това, което чувства. Знаеше само, че тази, така прекрасна в своята премяна дама, внася в душата й смут с опитите си да спечели вниманието на Ройс. Кристен се утеши единствено с това, че той бе така погълнат от своя крал, че не ги забелязваше.
ГЛАВА 26
Празненството продължи през целия следобед и вечерта. Запалиха огньове на двора, зад замъка, за да изпекат по-големите животни — елена, който ловците бяха донесли сутринта, една овца и младо, крехко теленце. По-дребният дивеч бе приготвен вътре, на огнището, с пресни зеленчуци от градините на имението. От избата бяха донесени пити кашкавал заедно с току-що откъснати плодове. Бяха приготвени торти, сладкиши и сосове.
За Кристен празненства като това не бяха новост. Дори бе помагала в приготвянето на храната и преди, защото у дома посред зима не бе необичайно един или повече от слугите да легнат болни и за готвенето трябваше допълнителна помощ. Но имаше една основна разлика: у дома никога не бе помагала за празненствата през летните месеци.
През зимата, когато в затворената готварница станеше прекалено топло, задната врата можеше да бъде отворена, за да влезе хладен облекчаващ полъх. Тук, независимо от отворения прозорец до пещта, Кристен се чувстваше сякаш е вътре между медените пити.
Днес жегата й се струваше най-голяма. Беше от препълнената зала, от това, че бе препълнена през целия ден. Беше и от дългите ръкави на новата, залепнала на гърба й дреха, които протъркваха ръцете й. Косата й, преди вързана на плитка, отдавна се бе разплела и висеше на мокри кичури край лицето й.
Макар и здрава и силна, Кристен бе останала на края на силите си. Останалите жени се възползваха от всяка възможност да изтичат навън да си отдъхнат. Тя не можеше. Можеше и да не е окована вече, но я наблюдаваха непрекъснато. Постепенно тя разбра, че на мъжете им е наредено да не свалят очи от нея, дори и когато си почиват. Толкова за пълното доверие, което й бе гласувал Ройс!
Това можеше и да не я накара да забушува от гняв, ако не беше жегата. Кристен бе станала сопната като останалите жени. Скоро по-старите жени щяха да започнат да сипят остри укори и плесници на младите. Дори Еда плесна едно момиче по ушите, задето само за секунди бе оставило работата си, за да се поразходи.
Сервитьорите, нападани постоянно с поръчки, започваха да губят самообладание. На масите настроението се бе повишило. Гостите се забавляваха. Някои от тях потанцуваха в центъра на ограденото от масите пространство и Кристен ги погледа, изпълнена с копнеж — нищо, че саксонските танци бяха толкова различни от танците на нейния народ. Имаше бардове и разказвачи на истории за дракони и вещици, за великани и елфи. Един менестрел с арфа пя песни за стари герои от още по-стари времена, но най вече за крал Егберт, дядото на Алфред, който беше променил историята на своето кралство — от признаване на първенството на Мерсия като върховен господар на Уесекс, до разгромяване на два пъти на войските й и, в крайна сметка, до освобождаване на кралството му от нейната власт.
„Колко ли от тези приказки са истина“ чудеше се Кристен, но беше чувала също така как този дядо на Алфред разбил и уелсците, мъжете на север от Хумберт и великаните келти от Корнуол, които непрестанно се съпротивлявали на неговата власт. Всички бяха възхитени от песните и увещаваха менестрела да пее още и още.
Така денят напредна. Благородниците се забавляваха, разточително обсипвани с хубава храна и напитки, а слугите превиваха гръб, за да им ги осигурят. По едно време Кристен бе извикана от двама благородници, които искаха тя лично да им сервира. Еда вече й беше казала, че тя няма да сервира, макар че сега можеше да се движи свободно. На онези двамата просто не им обръщаше внимание, докато не се предадоха и не извикаха друго момиче да ги обслужва.
С изключение на този инцидент тя остана незабелязана. Или поне така си мислеше. Щеше да почувства известно смущение, ако знаеше, че в действителност е възбудила любопитството на всички присъстващи, включително и на краля. Благородниците я сочеха, разменяха забележки, но никой не прояви благоволението наистина да се поинтересува от една робиня, за каквато я смятаха, съдейки по облеклото и работата й. Единствено Алфред не се почувства неудобно да попита Ройс за нея.
Кристен щеше да настръхне, ако можеше да чуе техния разговор. И без това настръхваше всеки път, когато чуеше, че обсъждат пленените викинги. Ройс получаваше похвали и биваше поздравяван, задето е заставил „диваците“ да работят на укрепленията му. Днес тези
Дори и да не беше дразнещата горещина, Кристен бе чула прекалено много забележки, унизяващи приятелите й — достатъчно, за да я докарат до ръба на експлозията, когато и най-малкият погрешен поглед или дума можеха да запалят фитила. Този поглед дойде от самия Ройс.
При едно затишие между песните тя бавно се промъкна към прозореца. Седна на перваза и започна да си вее с ръце. Пазачите й не можеха да я видят, тъй като жените около масата я скриваха от погледите им. Ройс обаче я виждаше ясно. Тя улови строгия му поглед и го изтълкува правилно: предупреждение да стои далече от прозореца. Смяташе, че ще избяга през него ли? Разбира се, че това си мислеше. Не й се разрешаваше дори и една мъничка глътка въздух.
Това беше прекалено. Тя се изправи. Яростно, бавно, с очи, които нито за миг не изпускаха неговите, тя отпра ръкавите си и ги захвърли през прозореца. Веднага усети прохлада. Изведнъж чу искрения, висок смях на Ройс.
Смехът му я спаси от извършването на нещо крайно, защото й помогна да погледне на притесненията си
