никой не искаше да й каже коя бе тази земя.
Тя знаеше нещо за южните страни, нямаше как да не знае при всичките тези слуги от различни земи, които идваха и си отиваха от дома й. Земята, покрай която плаваха сега, можеше да бъде големият остров на ирландските келти или дори още по-големият на шотландците, пиктите, англите, саксонците и уелските келти — народа на майка й. Или може би земята на франките, въпреки че тя трябваше да бъде отляво, а не отдясно, като тази.
Ако това бе един от големите острови, то тогава тя основателно е смятала, че са тръгнали срещу даните, защото тези скандинавци бяха започнали да покоряват и двата острова и почти бяха успели.
Селиг не й казваше нищо. Въпреки че не й бе простил, той й разреши да излезе от товарното отделение. Дори Торолф, братът на Тайра, не пожела да й каже нищо. Кристен реши, че те постъпват така, защото мислят, че ако тя не знае къде са и какво правят на брега, няма да може да разкаже на баща си, когато се завърнат у дома.
Като че ли щеше да посмее да разказва на баща си каквото и да било! Той бе заможен търговец и не позволяваше на корабите си да воюват. Мъжете от клана Хаардрад не бяха ходили на поход от времето на дядо й. Разбира се, младежите мечтаеха за богатствата, които можеха да спечелят в успешен поход, а хората със Селиг бяха такива и корабът бе подходящ за такова начинание.
Той бе построен от дъб, с висока мачта от як бор, на която се издигаше голямото квадратно платно на бели и червени ивици. Дългият кораб бързо пореше водата, подпомаган от шестнайсет чифта дълги, тесни весла от смърч, а драконовата глава в червено и златно сочеше пътя.
Кристен не съжаляваше, че бе дошла, защото възбудата на мъжете се предаде и на нея. И въпреки че нямаше да й разрешат да слезе на брега, по дяволите, тя все пак щеше да има какво да разправя на децата и внуците си през студените зимни нощи! А кулминацията наближаваше. Тя разбра това по промяната у мъжете и по начина, по който Селиг и Отер все по-често гледаха брега.
Една сутрин завиха в устието на широка река и всички мъже поеха веслата. Възбудата на Кристен растеше с всяка изминала минута, защото за нея това бе девствена земя, въпреки че от време на време виждаше малки селища по бреговете.
Изследователят у нея бе запленен от всичко видяно, а авантюристът стаи дъх, когато най-сетне хвърлиха котва и Селиг се приближи, защото тя все още се надяваше, че ще й позволят да тръгне с тях. Кристен дори се бе подготвила за тази възможност, като бе скрила дългата си плитка под туниката, за да не се вижда, и носеше сребърния шлем, който Отер се бе смилил да й даде сутринта.
Кристен нямаше щит и въпреки че не вярваше да й потрябва, тя бе взела леката сабя, която майка й подари преди години, когато я учеше да се защитава. Така или иначе, тя не мислеше да показва сабята на Селиг, освен ако той не й позволеше да тръгне с него, защото фактът, че притежава такова добро оръжие, би предизвикал много въпроси у него.
Намръщеният поглед, с който оглеждаше мъжките й дрехи, с нищо не подсказваше, че е променил мнението си. Селиг бе много хубав мъж, но като се намръщеше, изглеждаше доста страшен. Но не и за нея. Тя го познаваше толкова добре.
— Знам, че ти е било трудно да решиш, Селиг, но…
— Нито дума повече, Кристен! — ядовито я отряза той — Виждам, че отново си решила да правиш каквото ти хрумне, а не каквото съм наредил, но този път — не. Ще се върнеш в товарния трюм и ще останеш там, докато се върна.
— Но…
— Направи каквото ти казах, Кристен!
— Много добре — въздъхна тя и му се усмихна, защото не можеше да го изпрати с остри думи. — Нека боговете бъдат с теб, където и да отиваш.
Той почти се засмя.
— И това го казваш ти — християнката?
— Е, аз съм сигурна, че моят Бог ще бди над теб, без да го моля, но знам, че ще се радваш, ако имаш помощта и на боговете на татко.
— Тогава прекарай това време в молитви за мен, Крие.
Очите му омекнаха, но той се овладя и кимна към товарния трюм. Кристен сви съкрушено рамене и тръгна натам.
Така или иначе, тя не остана там за дълго. Щом последният воин се прехвърли през борда и пое към брега, девойката изскочи от трюма, с което си спечели усмивка от Бьорн, който бе оставен да пази кораба, и изръмжаване от другия пазач. Въпреки че я видяха, те не я накараха да се върне обратно и тя успя да види как екипажът се запъти към гъстата гора, която скриваше земите отвъд.
Тя закрачи по палубата, раздразнена от мисълта, че ще остане тук, където нищо нямаше да се случи. Сега бе едва пладне и слънцето напичаше много по-силно, отколкото в най-горещите дни в Норвегия. Колко ли щяха да се забавят? По дяволите, сигурно няколко дена, според това, което бе чувала.
— Тор!
Кристен се обърна бързо, за да види как последният от екипажа навлезе в гъстата гора и чу онова, което бе чул и пазачът до нея — звън на мечове и виковете на мъже в битка.
— Трябва да са доста силни, щом нападат, вместо да подвият опашка и да бягат. Слизай долу, Кристен!
Бьорн извика това, докато скачаше през борда на кораба. Кристен се подчини, но само за да вземе сабята си. След като изскочи отново от трюма, видя двамата мъже, които бяха оставени на кораба, да тичат към гората, за да помогнат на приятелите си. Тя не се поколеба да ги последва, защото, както каза Бьорн, само могъща сила би посмяла да нападне толкова много въоръжени викинги и те може би имаха нужда и от нейната помощ, колкото и незначителна да е тя.
Девойката се изравни с двамата мъже точно когато влязоха в гората и се впуснаха в кръвопролитието. Тя спря. Около нея имаше само паднали тела. Боже, Кристен не очакваше това. Тя видя братовчед си Олаф да лежи на земята, извит под странен ъгъл. Имаше много кръв. Селиг! Къде беше Селиг?
Тя си наложи да вдигне поглед от покритата с трупове земя и да погледне напред, където битката продължаваше. Вече успя да види нападателите и не повярва, че тези дребни мъже са могли да нанесат такива поражения, тъй като, доколкото виждаше, те не бяха толкова много и освен това, както сега забеляза, не всички бяха толкова дребни. Имаше един, който дори бе с десетина сантиметра по-висок от нея, и точно той се биеше с брат й.
Девойката се затича, за да помогне, но бе спряна от дребен мъж, който със свиреп вик застана на пътя й. Вместо с меч, бе нападната с дълго копие, което тя бързо сряза надве и когато вдигна сабята към мъжа, той избяга.
Изгубила ориентация, Кристен се завъртя бързо, за да се огледа наоколо. В момента, в който видя брат си, тя изпищя, защото той падаше, а високият му противник издърпваше окървавения си меч. Девойката побесня и се затича натам, приковала очи върху мъжа.
Кристен отблъсна, без да гледа, един мъж, който се появи отдясно, за да я предизвика, и като го остави зад себе си, продължи и замахна към убиеца на брат си. Очите им се срещнаха точно преди сабята й да го прониже. Тя забеляза, че сините му очи се разшириха от учудване, когато тя изтегляше сабята си, и това бе последното нещо, което видя.
ГЛАВА 6
Една единствена свещ едва осветяваше малката стая. До едната стена имаше тясно легло, а под него стоеше голяма ракла. Отсрещната стена бе покрита с голям гоблен, на който бяха изобразени летни цветя и деца, които играеха. На другата висеше отлично излъскано огледало с тясна полица под него, върху която бяха наредени различни неща — от украсените с бижута игли за коса и костени гребени до малки цветни бутилки с аромати на цветя. Пред огледалото имаше дебела пейка.
В ъгъла стоеше висок стълб с дърворезба, от върха на който се спускаха шарени панделки. Над единствения прозорец висяха ленти от яркожълта коприна, истинско разхищение на скъпия плат. Освен това в стаята имаше два стола с високи облегалки, поставени до малка кръгла масичка, върху която стоеше изрисувана керамична ваза с червени рози.
