Сърца в пламъци

— Само посмей да мръднеш, милорд, и ще те закова на пода. — Спокойният й глас бе дори по-ужасяващ от думите й.

Това бе последното нещо, което Елдред чу. Дръжката на меча се стовари върху слепоочието му.

Кристен бързо сряза въжето, с което я бяха вързали, като внимателно го прекъсна близо до възлите, за да може да го използва отново. Тя обърна Елдред по корем и завърза ръцете му зад гърба. Не смяташе да повтаря неговата грешка — да завърже ръцете й отпред, което все пак даваше известна свобода. Но основната му грешка бе в това, че очакваше тя да стои безропотно.

Не беше мъртъв. „Толкова по-жалко, помисли си тя. Трябваше да го убия“. Тя все още обмисляше тази възможност, докато нарязваше покривката на леглото, за да завърже краката му и да затъкне устата му. Но в крайна сметка не може да се реши да убие беззащитен човек.

Заслуша се звуците в замъка. Елдред се свести и тя отново го цапардоса. Щеше да й достави голямо удоволствие да продължи това занимание през цялата нощ, но нямаше толкова време. Измъкна се от стаичката веднага щом всичко утихна.

Една единствена свещ гореше в другия край на голямата зала. Сламениците на слугите бяха наредени покрай стените. Всички сияха. Кристен се насочи право към входа, без да спира по пътя си. Едва сдържаше дъха си. Сърцето й биеше лудо. Не се чу сигнал за тревога. Но от външната страна на вратата имаше страж — един от мъжете, които ги бяха заловили.

Мъжът бе не по-малко изненадан от самата нея. Бе свикнала с отсъствието на часови в Уиндхърст. Елдред сигурно имаше от какво да се страхува или очакваше да възникнат проблеми след онова, което бе извършил.

Като видя меча, който Кристен носеше, стражът се изненада още повече. Посегна да измъкне своя, но тя имаше предимство, тъй като оръжието вече бе в ръката й. Прониза го, преди мъжът да успее да се защити.

Нямаше никакво време за губене. Кристен изтича към избата и блъсна вратата. Вътре имаше още един часови, който се събуди и понечи да се изправи. Кристен позволи и на него да опита меча и той се отпусна назад.

Ройс наистина бе окован за стената. Цялата тежест на тялото се държеше на двете му ръце, които бяха над главата му. Раната бе кървила дълго. Червеното петно преминаваше в ивица, която се спускаше чак до единия му крак. Главата му беше клюмнала на рамото му. Кристен не бе сигурна дали е жив.

Тя изтича до него и обхвана главата му с ръце, за да увери, че той още диша. Започна да го пошляпва по бузите — по-силно и по-силно, докато очите му не се отвориха. Вцепени се от облекчение.

— Как?

Това бе единственият му въпрос. Гласът му я накара отново да дойде на себе си. Тя изтича обратно до часовоя и го претърси за ключа от оковите.

— Раних един мъж, може даже да съм го убила — каза тя през рамо. — Според вашите саксонски закони ще бъда ли наказана за това?

Пръстите й най-после докопаха ключа и тя побърза обратно към Ройс. Той клатеше глава.

— Това ли е всичко, което те притеснява в момента?

— Не познавам законите ви — отсече тя. — Знам само, че според тях, последния път, когато се защитих, бях виновна. И сега ли ще съгреша, ако се опитам с всички средства да напусна това място?

Той се разсмя, но болката го накара да сподави смеха си.

— Не. Направи повече, отколкото изобщо можех да се надявам.

— Добре — тя му се усмихна и отключи китките му. — Сега да се махаме оттук, милорд.

Но краката на Ройс се подгънаха, когато поеха тежестта му. Като видя колко е слаб, Кристен бързо отпра подгъва на роклята си и го раздели надве, като подпъхна плата под туниката му — отпред и отзад. Очакваше ги усилна езда и той не можеше да си позволи да загуби още кръв. Сега нямаше възможност го превърже както трябва. Молеше се да е в състояние да язди.

Придвижването до конюшнята им отне доста време, защото Кристен трябваше да подкрепя Ройс. Това не беше лесно дори и за нея. А после трябваше да го пусне, за да се погрижи за стража в конюшнята.

Когато се върна, Кристен намери Ройс проснат на земята. Доплака й се, но се зае отново да го свести. Принуди го да се изправи на крака и да събере и сетните си сили за да възседне коня си.

— Как… предлагаш… да преминем през портите?

— Остави ме аз да мисля за това — отвърна тя.

Тревожеше се. Прекоси тихия двор пеша, като водеше конете за поводите. Портите бяха високи и високи. Напряко през тях преминаваше дълго дебело резе. От едната страна имаше малка платформа, на която, облегнал гръб на стената, седеше часови. Беше заспал. Кристен внимателно се качи по стълбичката на платформата и се погрижи часовоят да не се събуди, след това бързо слезе и напъна с всички сили тежкото резе.

Наистина бе тежко. Нямаше да успее да го остави тихо на земята. Трябваше да го пусне. Трясъкът отекна през цялото й тяло.

Огледа се. Очакваше да се спуснат легион въоръжени мъже. Сърцето й едва не спря да бие, когато действително видя един слуга да излиза от обора. Той се прозя и отново влезе вътре. На входа на една от сградите имаше друг човек. Той просто си стоеше там и ги зяпаше.

Заля я вълна от облекчение, когато разбра, че няма да вдигнат тревога. Бяха апатични и небрежни и нямаха никакво желание да си развалят спокойствието заради господаря си. Кристен бутна портите и сграбчи поводите на коня на Ройс. После скочи на своя. Остатъкът от нощта премина в бързо препускане.

ГЛАВА 41

Кристен бе изтощена и не на себе си от притеснение. Ройс използваше последните остатъци от сила просто за да се крепи на седлото. По пътя бе спирала, за да смени тампоните на рамото му, но той бе изгубил толкова много кръв. Прекалено много. Зората прошари небето и в Уиндхърст забелязаха приближаването им. Портите бяха отворени. Навън се втурнаха хора. Бяха забелязани и от друга група ездачи, които излязоха от гората. Скоро Ройс можеше да си почине. Въпреки това упоритият страх не я напускаше. Страхуваше се, че всичко може да е било напразно, че не е успяла да му помогне по най-добрия начин, че той, въпреки всичко, ще умре.

Видя го да пада от коня и изкрещя. Тя скочи и изтича към Ройс. Коленичи до него и повдигна главата му. Очите му бяха отворени. Беше изумен.

— Сигурно… съм заспал.

О, Господи! Дори не знаеше какво говори! Сърцето й заплака като го видя толкова слаб и безпомощен. Кристен не съзнаваше, че от очите й текат сълзи.

— Стой така, Ройс. Не се движи. След секунда ще дойдат да ги помогнат.

Очите му откриха лицето й.

— Ще ми признаеш ли най-после, че ме желаеш, Кристен?

Божичко! Как можеше да си мисли за това сега, когато кръвта му, а с нея може би и животът му, изтичаше?

— Кристен?

— Да. Желая те! Заклевам се!

— А не ме ли заобича… поне мъничко?

Кристен не се поколеба.

— Да.

Ръката му плъзна край врата й и придърпа лицето й надолу, към неговото. Усети горещите му сухи устни върху своите. Целувката му бе нежна, но само в началото. В съзнанието й изплува усещането, че ръката, която я държи, има прекалено много сила, а в целувката — прекалено много страст.

Тя се отдръпна назад и присви очи. Рой се ухили.

— Ти не умираш!

— Мислеше, че умирам ли?

— О, не е справедливо! За малко да го удари, особено когато започна тихичко да се смее. Изправи се и