— Наистина ли няма да ми направиш нищо, Ройс?
Той й се усмихна.
— Няма, дребосъче. Никога!
Тя изтича към него, обхвана кръста му с ръчички и се сгуши. След това изтича и към Кристен и стори същото.
Преди да изтича навън, Меган се обърна към Кристен.
— Благодаря ти, Кристен — извика засмяна тя.
— И аз ти благодаря — чу зад себе си Кристен. — Никога нямаше да мога да я накарам да разбере, че не трябва да се бои от мен — призна Ройс. — Но колкото до ритника, свадливке…
Ръката му обгърна талията й и той я вдигна във въздуха. Отнесе я до леглото и като я обърна с гръб към себе си, я положи на скута си.
— Ройс, недей! — Не можеше да повярва, че той ще го направи. — Само илюстрирах мисълта си!
— Можеше да намериш по подходяща илюстрация, моме. И докато още ме боли пищялът, ще се погрижа задникът ти да сподели болката.
Тази вечер Кристен яде права. Но на устните й играеше потайна усмивка. Може и да я бяха напляскали, задето си е позволила твърде много, но пък не можеше да се оплаче от обезщетението, което нейният саксонец й бе предложил след това.
ГЛАВА 39
На следващата сутрин Ройс предложи на Кристен да я заведе на езда. Каква ирония! Да получи такова предложение точно когато не можеше да си седне на задника. Но тя отиде. Не можеше щом той й даваше да язди на отделен кон и я предизвикваше да се надбягват? Дали някога щеше да успее да разбере този мъж?
Тя загуби в надбягването, но въпреки това то й хареса. Върна я към безгрижните спомени за волна езда през гори и поля, за състезанията които си устройваха с Тордън. Конят, който сега яздеше, не бе толкова хубав, но компаньонът й компенсираше това.
Късно вечерта спряха да напоят конете от ручейче дъждовна вода. Местността около тях сякаш трептеше с наситените цветове на лятото — тъмнозелено, жълто, червено. Небето, за разлика от предишните дни, бе чисто, а слънцето горещо. Ройс я отведе под сянката на едно дърво.
Той седна на земята, облегна гръб в ствола на дървото и я покани с ръка да се настани до него. Кристен пренебрегна поканата му и седна пред него, до опънатите му крака. Тя отскубна стръкче трева и разсеяно го задъвка. Когато го погледна, очите й излъчваха нежност.
Ройс въздъхна. Макар че снощи му бе дала всичко от себе си, сега отново отричаше своето желание. Ако не я вземеше насила в обятията си, тя все така щеше да страни от прегръдките му.
— Благодаря ви за ездата, милорд.
Той великодушно сви рамене.
— Торолф беше прав. Свикнала си да яздиш. Правиш го добре.
— Правя добре много неща, но Торолф няма как да ги знае всичките.
— Например?
Тя протегна крака и се облегна на ръцете си. Дебелата й жълто-кафява плитка лежеше на рамото й, а краят й се разпиляваше в скута й. Ройс се любуваше на гъстите кичури, които бризът разбъркваше.
Кристен зяпаше към небето, когато му отвърна:
— Торолф не знае, че умея да си служа с оръжия. Никой от тях не знае. Но не и ти.
— Това е нещо, което ми се иска да не бях научавал — изсумтя Ройс.
Кристен се ухили.
— Точно така опазих тайната си, докато не ми се наложи да я използвам.
— Кой те е научил, щом те не знаят? — поинтересува се Ройс. — Не вярвам да е баща ти?
— Не, разбира се. — Тя поклати глава. — Майка ми ме обучи.
— Майка… — Смехът му му попречи да довърши.
Кристен се усмихна търпеливо.
— Смейте се колкото си искате, милорд, но е истина.
— О, не се и съмнявам. — Ройс не преставаше да се киска. — И на какво още те е научила войнствената ти майка?
Този път Кристен се разсмя. Представи си майка си — красива, нежна, деликатна. Войнствена? Божичко! Нямаше човек, който да изглежда по-малко войнствен от нея.
— Вярно е, че майка ми не обича да готви и да шие — това никога не й е доставяло удоволствие, но тя не е войнствена, милорд. А освен това, от нея съм научила и още нещо, много ценно. Тя ме научи да не се срамувам от това, че желая мъж.
Ройс мигновено стана сериозен. Все едно бе плъзнала ръцете си по тялото му. Думите й имаха същия ефект.
— И ти не се срамуваш?
— Не.
— И ме желаеш?
— Не.
Ройс се засмя.
— Лъжкиня. Веднъж вече си призна, че ме желаеш. Защо не го сториш пак?
— Казах ти, че няма да го направя и това значи
— Каза ми го, докато спорехме за наложените ти ограничения. Вече не си окована.
— Позволете ми да не се съглася — спокойно отвърна тя. Вече не се усмихваше. — Сега си ме оковал чрез собствената ми клетва. Тези окови са не по-малко ефикасни от веригите. Можеше просто да ме помолиш да остана. Вместо това ти предпочете отново да се пазариш.
— За Бога! Не се опитвай да ме убедиш, че щеше да останеш просто защото съм те помолил за това.
— Никога няма да разбереш, нали, Ройс?
— Кристен…
Ройс понечи да се наведе напред, но стрелата, която се заби в рамото му, го отхвърли обратно към ствола на дървото. Тя бе изстреляна с такава сила, че прониза и гърба му и го прикова за дънера. Той се опита да се освободи. Не успя и през съзнанието му премина картина от нападението на даните — Рона крещи да й помогне, а той не може да направи нищо, защото е прикован към стената.
Кръвта му изстина, когато погледна към Кристен, която скочи на крака.
— Вземи коня ми и се махай оттук! Бързо!
Вместо коня, тя възседна бедрата му. В дървото над главите им се заби друга стрела. Тя бързо счупи края на стрелата близо до кожата му.
— Ще те освободя, но трябва да ми помогнеш — настойчиво му каза тя.
— Кристен, просто тръгвай. — В гласа му имаше тревога. — Моля те! Трябва да се махаш оттук!
— Сега!
Тя дръпна толкова силно, че на Ройс не му се наложи да й помага. Той се свлече напред на колене и от двете страни на тялото му. Туниката започна да се обагря в кръв. Кристен прехапа устни и реши, че сега трябва да го изправи на крака. Той стана сам. Все още не бе започнал да губи сили. И бе вбесен от нея.
— Ако още сега не се качиш на оня кон, жено, и не се скриеш на сигурно място…
— Само ако дойдеш с мен — прекъсна го тя. Гласът й никога не бе звучал така непреклонно.
Възможността бе пропусната. От шубраците иззад дърветата се появиха добре въоръжени мъже. Кристен преброи петима, толкова виждаше тя.
— Скрий се зад мен, Кристен — нареди Ройс и извади меча си.
Тя рязко си пое дъх.
— Не можеш да се биеш с всичките! Не и с тази рана!
— Няма да те хванат, докато съм жив!
