Сърца в пламъци

загинали. Докато чакаше, Кристен усети бриза, който разбъркваше косата й. Чу цвъртенето на нощните насекоми. Почувства болката му, но знаеше, че тя не бе толкова силна, колкото можеше да бъде, защото той ги бе смятал всичките за мъртви.

Най-сетне Селиг каза:

— Продължавай.

— Веригите ми бяха свалени едва в началото на тази седмица, когато кралят на саксонците и неговите благородници пристигнаха в Уиндхърст. Някои от лордовете не спираха да ме нападат и Ройс свали оковите ми, за да мога сама да се грижа за защитата си, докато те са тук. Но тази сутрин, или по-точно вчера сутринта, те си тръгнаха и аз отново щях да загубя свободата си ако не се бях заклела да не се опитвам да избягам.

— Доброволно си се обрекла никога да не напуснеш това място?

— Не, направих компромис. Ще бъда свободна от клетвата си, когато Ройс се ожени.

— Кога ще стане това?

— Скоро.

Като чу това, Селиг си поотдъхна. Кристен разбра това по пръстите му, които се отпуснаха.

— Сега ми разкажи — каза тя. — Разкажи ми, преди да съм се пръснала. Как избяга? Видях, че те раниха.

— Видя?

— Шшшт! — изсъска тя, щом Селиг повиши глас. — Разбира се, че видях. Не можех да остана на кораба. Не и след като чух звука на битката. Трябваше да помогна.

— Ти? Да помогнеш?

Тя не обърна внимание на пренебрежението в думите му.

— Е, не помогнах, кой знае колко, но поне свалих саксонеца, който те рани.

— Сериозно?

— Селиг!

— Слава на Один! Можеше да загинеш!

— Но не загинах. Уви, той също. Възстанови се, с което ми направи добра услуга, макар че аз, все едно, пак щях да се опитам да го убия. Радвам се, че това не се налага вече. — Селиг поклати глава и тя нетърпеливо добави: — Е, кажи. Когато те видях за последен път, ти лежеше на земята неподвижен, облян от собствената си кръв.

— Да, бях ранен зле. Когато дойдох в съзнание, талигите тъкмо откарваха пленените. Бяха ме оставили с умрелите. Решили са, че всички сме мъртви. Не знаех дали няма да се върнат, за да погребат своите, така че изпълзях настрани от мястото на сечта. Смятах да остана скрит в гората само няколко часа, а след това да ви последвам и да разбера къде ви карат. Но, както ти казах, бях ранен зле. Отново изгубих съзнание и се свестих чак през нощта. Открих, че нямам сили дори да се изправя. Не зная колко време останах там. Проклетата рана забра. Последва жестока треска, от която не си спомням почти нищо. Знам, че по едно време изоставих скривалището си. Спомням си как бродих и търсих саксонците.

— Сякаш си можел да сториш нещо, ако ги беше открил — смъмри го Кристен.

— Логиката не бе по силите на изтощеното ми съзнание. — Той й се усмихна. — Знам само, че продължавах да се движа, опитвах се да ви открия, теб и останалите, преди да е станало твърде късно.

— Твърде късно?

— Не смятах, че животът ви ще бъде пощаден. Мислех, че ще ви отведат при саксонския господар, който ни устрои засадата, и той ще се отърве от вас.

— Той почти го направи. Животът ни висеше на косъм — тихичко призна Кристен. — Преди време това място, Уиндхърст, е било нападнато от викинги. При този набег Ройс е загубил по-голямата част от семейството си. Оттогава мрази викингите.

Селиг се подсмихна.

— Нищо чудно, че ми позволи да остана. Казах му, че същото ми се е случило и на мен. Сигурно е изпитал състрадание.

— Как можа да го направиш — остро го упрекна Кристен. — Господи!? Ще те разкъса, ако разбере кой си в действителност. А аз се безпокоях само да не те окове и затвори с останалите, ако разбере!

Той се ухили на начумерената й гримаса.

— Няма да разбере. Отер и останалите имат достатъчно ум в главите си да не ме приветстват с „добре дошъл“, когато ме видят.

— Ако преди това не изпопадат, покосени от припадъци, както едва не стана с мен — възрази му тя.

— Забелязах колко бързо се съвзе — той се засмя.

Разгневена, Кристен го перна по гърдите.

— Няма ли да довършиш разказа си!

Селиг преглътна още един кикот.

— Изгубила си чувството си за хумор, Крис. — Тя отново го перна и той се предаде. — Добре. Казах ти, че бродих насам-натам. Дори и сега нямам представа колко време е продължило това, нито колко дълго съм останал в сянката на смъртта последния път, когато припаднах. Свестих се в колибата на една келтска старица. Двете с дъщеря й ме открили, като се връщали от пазар в Уимбърн. Домът им бе на един ден езда на север от мястото, където ме открили.

— Къде е това?

Той сви рамене.

— Не мисля, че ще успея да ги намеря отново. Локи добре се бе позабавлявал с мен. Не можеш да си представиш как се бях загубил.

— Трябвало е просто да намериш реката — изтъкна тя.

— Да, и аз това си помислих — с известна доза отвращение каза той. — Бях при старицата почти две седмици. Отнасяше се към мен с подозрение заради облеклото ми, а и аз мотолевех на чужд език, когато ме тресеше. Но тъй като говорех и езика на мама, който бе и неин, тя се погрижи за мен и дори ме свърза с един търговец, който взе колана ми и златните ми гривни и ми даде в замяна тези дрехи, дето ги виждаш, и на една кранта. Старицата даже ме упъти към най-близката река.

— И?

— И онази река беше толкова на запад оттук, че почти стигнах до морето. Проблемът бе в това, че не знаех в каква посока съм се скитал и нямах представа дали в треската си не съм успял някак си да пресека реката. Нямаше как да разбера дали саксонците, които търсех, са на запад или на изток от мен. И когато тя ме упъти на запад, предположих, че съм се движил на изток. Така че тръгнах на запад и пропилях сума ти време.

— И когато откри реката, разбра, че си вървял в погрешна посока?

— Да. Но тогава не знаех колко съм се отдалечил от реката, която търсех, нито пък къде са ви отвели. Затова се видях принуден да спирам във всеки укрепен замък, до който стигах по пътя си назад. На всички разправях същата история. Свърши ми добра работа. Но веднага щом се уверях, че те не знаят нищо за викинги, дошли откъм морето, отново поемах на път. Когато дойдох тук, не знаех, че съм открил мястото, докато лордът не призна, че през лятото те също са били нападнати от викинги.

— И раната ти е напълно зараснала?

— Да, вече не ми създава главоболия.

— Добре, че си казал, че си от Девън, а не от Корнуол, защото тогава нямаше да си добре дошъл тук.

Той се подсмихна.

— Научих за враждата между саксонците и келтите Корниш още в първия замък, до който стигнах по пътя си. Там едва не ме оковаха, но нали ме знаеш какъв съм си сладкодумен.

— Да, знам. О, Селиг сега съм толкова щастлива…

Той постави пръсти на устните й и спря изблика на чувства.

— Направи ме и мен така щастлив, Крис. Кажи ми, че саксонците не са те изнасилили.

— Да са ме изнасилили? Не, не са ме насилвали. — Тя не му даде възможност да се успокои. — Но съвсем искрено и в пълния смисъл на думата споделям леглото на лорд Ройс. — Дъхът му излезе със