Сърца в пламъци

Допускам, че все пак имаш нещо между ушите си, Еда. О, Еда, обичам те!

Кристен завъртя старицата още веднъж преди да я пусне на земята, за да посрещне най-лошото мърморене и гълчава, които беше чувала досега. Въпреки това тя ги изтърпя с усмивка и се спусна да събира разпилените грахови зърна, без да смее отново да погледне към другия край на залата.

В другия край на залата Селиг също се усмихваше. Беше открил Кристен и тя го бе приветствала сърдечно — така както можеше в момента.

Разбираше радостния й изблик. Не веднъж, когато се бе завръщал от плавания, тя се бе хвърляла в прегръдките му, за да го приветства и го бе поваляла по гръб в радостта си. Беше някакво чудо, че сега се сдържа, но бе и предупреждение, което той безпогрешно долови. Селиг не можеше да отиде при нея, не можеше по никакъв начин да признае, че я познава. Мисълта за нейната смърт не бе преставала да го измъчва по време на търсенето му. Но тя бе жива! Жива!

— Какво ще кажеш за това, Ройс? — поинтересува се Алдън.

И двамата бяха наблюдавали чудатото държание на Кристен.

— Какво мога да кажа? Вече не ме изненадва със странностите си. Не, изненадва ме, но съм й посвикнал.

— Е, наистина е странно, че й е толкова смешно задето е разпиляла граха.

Ройс се разсмя от недоволния тон на Алдън. На няколко фута от тях Селиг се напрегна, като видя, че двамата лордове наблюдават Кристен.

Той сбута с лакът Селдън, който седеше до него.

— Какво казват те?

— Говорят за викингското момиче.

— И тя ли е затворничка тук?

— Да, но ще бъде по-точно, ако я нарека лична робиня на лорд Ройс, сещаш се какво имам предвид. — Селдън изхихика. — Един викинг, когото лордът успя да укроти.

Селиг затвори очи. Ръцете му се свиха в юмруци под масата. Той се бе страхувал само за живота й. Нито веднъж не му бе минало през ума, че може да бъде похитена от ръцете на тези саксонци.

Той бавно отвори очи. В тях се зараждаха силни, мрачни бури. Щеше да се наложи да убие този саксонски лорд.

ГЛАВА 37

Веднага щом Ройс влезе в стаята си, Кристен пристъпи към него и обви ръце около врата му, а пръстите й се заиграха с косата му. Той въпросително повдигна вежди при този необичайно топъл прием.

— Алдън ми каза, че днес си го гледала с поглед, който може да накара човек да запълзи на четири крака, а преди по-малко от два часа си му подарила усмивка.

— О! Е, милорд, излях и последната частица от омразата си, преди да го оставя на мира. — Тя се засмя на изпълнената със съмнение гримаса на Ройс. — Взех предупреждението ви присърце. Толкова ли е чудно?

— За теб, да.

— Времето ще покаже.

Пръста й започна да описва кръгове около ухото му. Погледът й бе мек, подканяш, макар съзнанието й да не бе настроено за това, което вършеше. Реши, че Ройс може да помисли за странна липсата на каквото и да е любопитство към новия му васал.

— Забелязах сред мъжете ти един нов — небрежно продума тя. — Нормално ли е да наемаш непознати?

Ефектът от въпроса й бе обратен на този, който тя искаше да постигне. Ройс стана подозрителен:

— Не прояви ни най-малък интерес към краля на цял Уесекс, нито към неговите благородници и въпреки това ме разпитваш за този келт. Защо?

— Просто любопитство, милорд. Всички жени приказват за него.

— Те нека си приказват — грубо каза той — Но ти ще стоиш настрана от него. Мрази всички викинги не по-малко от мен самия.

Беше време да пренасочи мислите му. Очите й се притвориха. Пръста й се спусна по изпъкналостта на челюстта му, а след това се плъзна но долната му устна.

— Наистина ли, саксонецо? — дрезгаво прошепна тя. — Още ли мразиш всички викинги?

Вместо отговор той простена и я притисна към себе си. Всички мисли излетяха от главата на Кристен. Но радостта от завръщането на брат й преобладаваше. Точно както бе сграбчила Еда в радостта си, така, тази вечер тя я споделяше с Ройс.

Беше игрива и страстна, свенлива и агресивна. На моменти бе съблазнителка, на моменти — девица. Бе всичко за него, докато Ройс не престана да се учудва на промените. Гърленият й смях, който Ройс никога преди това не бе чувал в леглото си, възпламени кръвта му и я накара да закипи. Пожелаваше я отново и отново, смътно учуден че успяваше. Но когато Кристен му прошепваше, че иска още, душата му не можеше да устои на изкушението. Накрая Ройс заспа със съня на мъртвите. Кристен го бе изстискала.

Кристен също заспа. Но чувствата й така я изпълваха, че тя спа неспокойно и се събуди рано, много преди да се съмне.

Отдели само секунда да се наслади на чувството, с което прегръдката на Ройс я изпълваше. След това внимателно се освободи от обятията му и тихичко се облече в тъмното.

Интуицията й подсказваше, че Селиг я очаква. Откри го в долния край на стълбището. Наистина я очакваше. Всъщност бе прекарал цялата нощ седнал, с опрян в стената гръб, с лице обърнато към стъпалата. Беше се унасял от време на време, като се будеше и при най-малкия шум. Беше чул тихите й стъпки и я очакваше на крака, когато тя се спусна по стълбището. Опря гръб в стената, за да поеме тежестта на тялото й, когато тя буквално се хвърли върху него.

Останаха притиснати един към друг и тези мигове им се сториха вълшебни. Кристен се отдръпна и прокара ръце по любимото лице. Не можеше да го види. Всички факли бяха догорели и през отворените прозорци влизаше само оскъдната лунна светлина. Не й беше нужно да го вижда.

— Мислех, че си умрял, Селиг. — Сълзите в очите й отекнаха и в гласа й.

— И аз мислех същото за теб. — Ръцете му помилваха косата й и той отново я притегли към себе си и силно я притисна към рамото си. — Мъжете не плачат.

— Знам — тя подсмръкна. Смяташе, че това се отнася за нея, но в следващия миг почувства собствените му сълзи да капят на бузата й. — Ела. Тук не можем да говорим спокойно.

Кристен го хвана за ръка и го поведе около стълбището, към задната врата. Тя не бе заключена. Когато излязоха навън, Селиг се поколеба. Очакваше да види часовой.

Кристен разбра предпазливостта му.

— Не мисля, че стражите патрулират. Веднъж излязох през нощта и не видях никого в двора. Но такова нехайство е неприсъщо за тези саксонци. Може би има постове от външната страна на крепостните стени.

— Тогава ще се оправяме с тях, когато му дойде времето. Да вървим, Кристен.

Тя го дръпна назад, когато той я задърпа навън от сянката на стената.

— Селиг, не мога да си тръгна.

— Не можеш?

— Заклех се, че няма да го направя.

— Защо?

Тонът му я накара да се отдръпне от него.

— За да не ме оковат отново.

Последва тишина.

— Отново?

— След като ни заловиха, бях окована като останалите. Моят…

— Кои останаха, Кристен? — прекъсна я той.

Тя ги изброи име по име и изчака мълчаливо, докато той почете с мислите си онези, които бяха