се отдалечи.
Бе необходимо нещо повече от една жалка рана, за да бъде обезсилен Ройс. Той не се задържа в леглото повече от четири дни. След седмица отново изпълняваше всичките си задължения, сякаш нищо не е било. А след още една седмица раната само го прищракваше от време на време.
Той се разправи с Елдред не така, както му се искаше, а както повеляваше установената от Алфред политика. Той просто уведоми краля за вероломството на Елдред. Наближаваше краят на лятото, когато Ройс научи, че Елдред се е паникьосал от очакваното възмездие и е избягал на север да търси убежище при даните. Тялото му беше изпратено на баща му.
Когато Ройс разказа това на Кристен, тя просто повдигна рамене, той се задоволи да отбележи, че такъв жалък благородник едва ли би могъл да очаква нещо по-различно. Не пожела да говори повече.
Тя бе ядосана на Ройс. Вбеси се още повече, когато разбра, че той нарочно не е помогнал при бягството. Кристен уверено и на не много изискан език му заяви какво мисли за неговата измама. Все пак Ройс не съжаляваше, че се е възползвал от предоставилата му се възможност да я изпита. Кристен можеше да го зареже по време на пътуването им към дома. За него това означаваше повече, отколкото можеше да изрази с думи.
А и Кристен престана да се сърди. Докато той се възстановяваше, тя бе нежна и закачлива и не му позволяваше да се притеснява за състоянието си. Тя почти го накара да съжалява, че няма и други рани, за да продължава да се наслаждава на суетенето й около него. Начинът, по който се чувстваше, бе точно противоположен на онова, което би изпитвал, ако за него се грижеше Даръл.
С приближаването на края на лятото Кристен все повече униваше, но отказваше да говори за това. Ройс често я водеше да плува, излизаха да яздят и тя му се усмихваше, смееше се заедно с него. Но той все пак забелязваше тъгата, която се настаняваше в очите й.
Ройс съкрати задълженията й в замъка наполовина. Когато и това не помогна, ги удвои. От това също нямаше ефект. Той дори й позволи да носи собствените си дрехи, но тя отказа да ги облече, даже оклюма още повече, когато видя тъмнозелената си кадифена рокля.
Ройс не знаеше какво друго може да направи. Но в деня, когато Кристен отново го попита кога ще се жени, той, за свое нещастие, реши, че знае причината за нейното униние. Все още искаше да го напусне. Затова бе толкова нещастна. Броеше дните до сватбата му и до настъпването на момента, когато щеше да бъде свободна от своята клетва. Но той нямаше да и позволи да си отиде, така че му оставаше само още една възможност.
Би се удивил, ако можеше да разбере истинската причина за състоянието на Кристен. Краят на лятото бе времето, когато тя, Селиг и другите трябваше да се върнат от тържищните центрове — ако наистина бяха отишли там. Родителите й щяха да се тревожат за нея през цялото лято, но щеше да ги стопля увереността, че тя ще се върне. Едва сега, в края на лятото, заедно с всекидневното очакване щеше да нараства тревогата. Как можеше да е щастлива тук, при условие, че знаеше какво преживяват родителите й в момента?
Успя още веднъж да поговори със Селиг. Помоли го да си тръгне, да намери някак пътя към дома, та родителите й поне да знаят, че е здрава и читава. Той отказа не само защото не можеше да я остави тук, а и защото бе сигурен, че Гарик ще го разкъса, ако се прибере без нея.
Ройс опитваше всевъзможни начини да я разсее. Това я накара да го обикне още по-силно. Но тя не можеше да сподели тревогата си с него, защото той можеше да й помогне само като я пусне да си върви, а дълбоко в себе си се страхуваше, че Ройс може да направи дори и това. И в двата случая тя губеше. Ако сега напуснеше Ройс, мъката й по него щеше да я съсипе, а така искаше родителите й да разберат, че тя е добре. Не можеше да престане да мисли за тях.
За пръв път през това лято Ройс напусна Уиндхърст. Нямаше го два дни. Никой не знаеше къде е отишъл, но когато се върна, той осведоми Даръл, че е уредил брака й. Даръл избухна в плач, защото Ройс не искаше да й каже кой ще бъде съпругът й, а само й обеща, че изборът му ще й допадне.
Кристен въобще не можеше да вини Даръл за сълзите й. Знаеше, че самата тя не би търпяла подобна тайнственост, когато става въпрос за нещо толкова важно. Въпреки всичко Ройс продължи да настоява, че Даръл се нуждае от време да свикне с мисълта, че ще се жени, преди да разбере за кого.
Същата вечер, в леглото, Кристен без заобикалки заяви на Ройс:
— Не е честно да държиш братовчедка си в такова напрежение.
Той захихика.
— Ти не познаваш Даръл. Сега тя ще направи списък на всички мъже, които познава, и ще започне да гадае кой от тях ще бъде неин съпруг. Вместо да се притеснява за това, че ще си тръгне от тук, сега тя ще се вълнува много повече от мисълта накъде ще се отправи.
— Не смяташ ли, че тя се бои от твоя избор?
— Казах й, че изборът ми ще й допадне и тя знае, че може да разчита на това. Просто е нетърпелива. Няма ли и ти самата да си нетърпелива, ако ти кажа, че имам изненада и за теб?
Кристен въпросително повдигна вежди.
— Изненада, за която също нямаш намерение да ми кажеш каквато и да е? — В отговор гой се засмя. — Предполагам, че мога да проявя търпение, ако ми довериш кога ще ми кажеш.
— Всяко нещо с времето си.
Тази вечер Кристен заспа с приповдигнато настроение.
ГЛАВА 42
Ужилването беше ужасно, а болката — достатъчно остра, за да събуди Ройс. Той вдигна ръка да отпъди раздразненото насекомо от врата си. Пръстите му срещнаха студен метал и острия връх на кама бе притиснат още по-силно в откритата му шия — предупреждение да свали ръката си.
Той не сънуваше. Почувства тялото на Кристен, сгушено от лявата му страна. Едната й ръка лежеше отпусната върху гърдите му. А парещата като от жило болка от дясната му страна бе прекалено истинска. Не можеше да види нападателя си в тъмното, но мъжът бе успял да се промъкне в стаята и сега заплашваше живота му. Тъй като никой в Уиндхърст не можеше да направи такова нещо, Ройс стигна до най-вероятното заключение: викингите са избягали. А щом са се добрали до стаята му… Всички други ли бяха мъртви?
Кристен се бе заклела, че клане няма да има, че ако могат те просто ще си тръгнат. Дали не са дошли да я отведат със себе си? Нямаше да им позволи да му я отнемат. Ще трябва първо да го убият. Проумя, че в конкретната ситуация това изобщо нямаше да е трудно.
— Можеш ли да разбереш какво казвам?
Мускулите на гърдите му се напрегнаха.
Дрезгавият шепот наистина бе разбираем за него. Не бе на езика на викингите. Келтски! Галеан? Не, гласът не бе достатъчно нисък, за да е неговият. Викингите не бяха избягали, но това означаваше единствено, че се е случило другото зло. Келтите отново ги бяха нападнали. И този път бяха дръзнали да влязат в стаята му.
— Отговори, саксонецо! — все още шепот, но вече разгневен.
— Да, разбирам.
— Добре.
Натискът на камата отслабна и в следващия миг острието й се озова пред гръкляна му, където и най- малкото трепване щеше да му струва живота. Все още не можеше да помръдне. Трябваше просто да си лежи и да приеме онова, което щеше да последва. Тази немощ го вбеси.
— Назовете вашите искания — изсъска той.
— Спокойно, саксонецо — предупреди го шепотът. — Дойдох за някои отговори, докато те все още се бият помежду си. Не съм по прибързаните решения и искам да знам всички факти.
Ройс се намръщи в тъмното. Нищо не разбираше. Не чуваше звуци от битка. Всъщност не чуваше нищо друго освен собственото си дишане. Замъкът бе потънал в тишина, както и би трябвало да бъде посред нощ. Или всички още спяха, или бяха мъртви.
— Кой…
Изпод острието бликна кръв и Ройс млъкна. Кристен се размърда. Ройс се опита да отпусне мускулите на
