аз не искам никога повече да чувам това обръщение.
— Съжалявам, Бетина.
— Прости ми — бързо рече тя. — Не исках да бъда груба с теб. Само че спомените са още прекалено живи в паметта ми.
— Кой е този мъж?
— Тристан е капитанът на „Дръзката лейди“, корабът, който спечели битката с „Песента на вятъра“.
— Разбира се, той е пират, нали? — жълтокафявите му очи внимателно изучаваха лицето й.
— Той се нарича капер и каза, че е под закрилата на английската корона.
— Пират или капер е едно и също. Той…
— Дали ме е изнасилил? — попита тя без да се изчерви. — Да, много пъти. Той ме измами. Каза, че ще ме доведе на остров Сен Мартен и ще поиска откуп за мен, но вместо това ме заведе на малък остров, който се оказа негов. Смяташе да ме държи там няколко месеца, но аз избягах.
— Как се казва този остров?
— Не знам. Отначало помислих, че е необитаем. Там живеят местни жители. На острова има голяма къща, построена от испанците преди много години.
— А как успя да избягаш от Тристан? — заинтригувано опита Пиер.
— Измъкнах се от къщата, докато той спеше, и след това ме взеха на един търговски кораб. Но ние трябва да се върнем там, за да спасим моята бавачка.
— Твоята прислужница е останала на острова?
— Да.
— Но тя вероятно вече не е жива, Бетина.
— Жива е! Оставих я там само защото вярвах, че ти ще я спасиш. Искам да си отмъстя на Тристан. Той трябва да умре!
Пиер смаяно я изгледа.
— Бетина, това е невъзможно. Пиратите, които плячкосват в тези води, са особено опасни. За тях убийството е детска игра. Не знаеш за какво ме молиш.
— Моля те да освободиш моята прислужница и да отмъстиш за мен. Ако ти не можеш да ми помогнеш, ще потърся някой друг — отвърна Бетина, опитвайки се да запази самообладание.
— Много добре — Пиер поклати глава. — Но в момента нямам свободни кораби. Ще трябва да почакаме.
— А този кораб, който днес се разтоварваше на пристанището, не е ли твой?
— Не. Той принадлежи на мой приятел. Тази вечер ще се запознаеш с него. Искам да разговарям с него относно превоза на роби, но тези неща едва ли те интересуват — той млъкна и замислено я изгледа. — Знаеш ли къде се намира островът?
— Имам карта. — Бетина му подаде малкото парче хартия, което капитан Роулинсен й бе дал.
— Това е добре — кимна графът и мушна хартията в джоба си.
— Искам да дойда с теб — възбудено заяви Бетина. — Искам със собствените си очи да видя как Тристан умира!
— Ще помислим за това. А сега, както вече ти казах, имам изненада за теб.
Той излезе от стаята, надявайки се, че майката на Бетина ще я разубеди. Самата мисъл да нападне пиратски остров, бе повече от абсурдна.
— Мамо!
Бетина не можа да повярва на очите си, когато видя, че майка й влиза в стаята. Спусна се към Жизел и се вкопчи в нея, за да се увери, че е истинска и не сънува.
— Всичко е наред, любов моя. Аз съм тук — нежно каза Жизел и я погали по косата.
Любящият глас на майка й я накара да избухне в сълзи. Почувства се като малко дете, което търси закрила и утеха при майка си. Сълзите преминаха в ридания, но Бетина не можеше да ги спре. Майка й беше тук, с нея, и всичко щеше да бъде наред. Повече нямаше да бъде сама.
Измина дълго време, преди младото момиче да се успокои и да спре да плаче. Двете седяха на малката софа, а майка й я прегръщаше и нежно я притискаше към себе си.
— Не говори за това, ако е твърде болезнено за теб, дете мое.
— Не, искам да ти разкажа всичко, мамо. Трябва да знам дали съм права. Изпълнена съм с такава омраза и желание за мъст, че понякога не мога да се позная.
Бетина разказа на майка си всичко, което се бе случило след като я бяха отвлекли от кораба „Песента на вятъра“, за бягството й от острова и за разговора й с Пиер. Не скри нищо за Тристан, дори си призна как няколко пъти тялото й я бе предало и тя се бе наслаждавала на ласките му.
— Мади не може да разбере защо го мразя толкова много. А Пиер смята, че е глупаво да искам отмъщение. Той е мой годеник и би трябвало по-силно от мен да иска да си отмъсти. Но аз мисля, че той би предпочел да забрави за цялата история — Бетина млъкна за миг и умоляващо погледна майка си. — Грешно ли е толкова силно да мразя Тристан? Много ли е лошо, че искам да го видя мъртъв?
— Този мъж те е изнасили много пъти и ти имаш пълното право да го мразиш. Но ти си жива, Бетина. След като те е изнасилил, е могъл да те убие, но не го е направил. Наистина е грях да желаеш смъртта на някого. А и с начина на живот, който води, Тристан скоро ще умре. Нека обаче неговата смърт да не е дело на твоите ръце. Жаждата за мъст може да разруши самата теб.
— Но единственото, което искам, е да го видя мъртъв.
— Това не е хубаво, дете мое. Трябва да забравиш този мъж и омразата, която изпитваш към него. Това, което ти е сторил, не може да се промени. Много жени са имали подобна съдба, но въпреки това са оцелявали — Жизел нежно отметна косата й от челото. — Ти си щастлива, скъпа, защото вече сама можеш да решаваш съдбата си. Можеш да се омъжиш за графа, ако искаш, или, след като спасим Мади, да се върнеш с мен във Франция.
— Но аз си мислех, че след като бракът ми е уговорен, аз съм длъжна да се омъжа за граф Де Ламбер.
— Не, вече не си длъжна. Андре уговори бракът ти, но… Андре е мъртъв.
— Мъртъв!
— Да, умря в деня, в който се върнахме от Сан Мало. Беше нещастен случай. Падна от коня и удари главата си.
Бетина потръпна, спомняйки си как бе паднала от белия жребец. Въпреки че Андре не й беше истински баща, той бе единственият баща, когото бе познавала и сърцето й се изпълни със съжаление.
— Съжалявам, че трябва да ти съобщя тази новина, след всичко, което си преживяла — обади се Жизел.
— Всичко е наред, мамо. Сигурно е било тежко за теб да останеш сама.
— Ще бъда честна с теб, Бетина. Казах ти, че никога не съм обичала Андре, а животът ми с него никак не беше приятен. Уважението, което изпитвах към него, изчезна преди много години, когато той започна да ме тормози с желанието си да има син. Смъртта му ме изненада, но аз не тъгувам за него. Чувствам само невероятното усещане за свобода.
— Сигурно е ужасно да живееш толкова много години с мъж, когото не обичаш.
— Аз имах теб. Ти ми даде толкова много щастие.
— Но ти още си млада, мамо. Все още можеш да се влюбиш в някого.
— Съмнявам се, скъпа — усмихна се Жизел. — Но сега съм богата вдовица, много богата. Никога не съм и сънувала, че Андре е толкова богат. Сега мога да ти дам всичко, което пожелаеш, да пътуваме, да наваксаме всичко, което ни бе отнето… Ала това означава още, че ти не си длъжна да се омъжиш за граф Де Ламбер. Можем да останем за известно време в дома му и ако го обикнеш, ще се омъжиш за него, ако ли не — ще си заминем.
— Вече свикнах да мисля за граф Де Ламбер като за мой бъдещ съпруг — леко се усмихна Бетина.
— Е, поне Андре ти е избрал млад и привлекателен мъж за съпруг.
— Това, че е красив, не означава непременно, че е добър — поклати глава Бетина, като си припомни красивото лице на Тристан. — Ала можем да останем тук за известно време, за да мога по-добре да опозная Пиер.
Те продължиха да разговарят, докато граф Де Ламбер дойде да ги покани на вечеря. Почти цялата
