нефрит и слонова кост.
Но всеки изминат ден Бетина се чувстваше все по-потисната и нещастна. Виждаше дон Мигел само на вечеря, а през деня той отиваше на пристанището, за да наблюдава пристигащите кораби. Младата жена се страхуваше, че Тристан няма да дойде. Измъчваше се и от мисълта, че не може да го предупреди, ако случайно се появеше в дома на испанеца.
Изминаха три седмици, откакто дон Мигел я бе довел в къщата си. Наближаваше краят на септември, а с това и времето за раждане.
Няколко пъти Бетина си помисли, че този час най-сетне е настъпил, тъй като имаше силни болки в кръста.
Миналата вечер дон Мигел каза на Бетина, че ще освободи слугите, за да се позабавляват в града.
Испанецът злорадо бе добавил, че съжалява, загдето тя няма да може да се развлече и ще трябва да остане сама в къщата.
Една сутрин, след закуска, я прониза толкова остра болка, че тя застина неподвижно. След като болката отмина, младата жена се облече с треперещи пръсти, като се молеше прислужниците да са още в къщата. Отиде в кухнята, но там нямаше никого. Провери и в другите стаи, но те също бяха празни. Когато влезе в спалнята на дон Мигел, в гърдите й се надигна неописуема паника — бе напълно сама.
Вече не се съмняваше, че раждането е започнало, защото болката отново я прониза и почувства как по краката й потече топла течност. Разбра, че водите й се изтекли. Вдигна ризата си, но тя вече бе мокра. Не се страхуваше от раждането, но се ужасяваше, че ще трябва сама да се справи с всичко. Защо точно днес трябваше да ражда, когато всички бяха излезли?
Довлече се до един стол и седна изнемощяла. Припомни си ужасните викове на Малома, докато раждаше, ала последвалата контракция я накара да се опомни. Надигна се и отиде да провери дали случайно вратата или някой от прозорците не са отворени. Трябваше да излезе от къщата, трябваше да потърси помощ! Ала скоро разбра, че надеждите й са напразни. Стопли вода и я занесе в стаята. Намери чисти чаршафи за леглото и чисти ленени кърпи, с които да увие бебето. Откри един нож и го почисти — с него щеше да отреже пъпната връв — и най-накрая облече чиста риза. Движенията й бяха бавни, защото контракциите бяха начесто и болките бяха много силни. Следобед къщата вече се огласяше от виковете и стенанията й.
Бетина чу, че входната врата се отваря и по тялото й се разля облекчение. Най-после идваше някой и тя нямаше да бъде сама. Опита се да стане от леглото, но този път контракцията бе толкова силна, че младата жена изпищя пронизително.
Внезапно вратата на стаята се отвори и дон Мигел връхлетя с почервеняло от гняв лице. С два скока се намери до леглото й и преди Бетина да успее да проговори, силно я удари през лицето. Тя се свлече назад, но не издаде стон. Гордостта не й позволяваше да покаже болката си пред този човек.
— Лъжлива кучка! — извика дон Мигел и стисна юмруци. — Той е тук… Тристан е тук!
— Това… не е възможно — заекна младата жена. — Той е…
— Не искам да слушам повече лъжи! — Той се обърна и излезе от стаята, ала Бетина чу виковете му от съседната стая. — И като си помисля, че бях започнал да вярвам на лъжите ти, да вярвам, че той никога няма да дойде! Проявих небрежност и сега е твърде късно за капана, който бях замислил. — Испанецът се върна в стаята с тънко въже в ръка и диво се огледа, сякаш търсеше нещо.
— Но откъде сте сигурен, че е Тристан? — запита Бетина обезумяла. — Вие… вие сигурно грешите!
Дон Мигел я погледна със смесица от раздразнение и страх в очите.
— Видях го на улицата. Описанието напълно отговаряше, а когато се приближих, един мъж го извика по име. Те разпитваха къде живея. Много е умен твоят Тристан. Не е хвърлил котва в пристанището, както очаквах, а е скрил кораба си някъде край брега и незабелязано се е промъкнал в града. Нямам време да събера хората си и сега ще трябва сам да се срещна с него!
Бетина го изгледа с празен поглед. Тристан беше на острова. Но как беше възможно? Би трябвало да е на другия край на света. И защо, Господи, трябваше да дойде точно сега, когато раждаше и не бе в състояние да му помогне?
— Можете да не се срещате с него — бързо рече Бетина. — Можете да напуснете къщата, преди той да дойде.
— Веднъж и завинаги ще сложа край на тази история. Аз съм силен мъж и отлично владея шпагата. Никога не съм бил побеждаван, няма да бъда и днес.
Той я сграбчи за китките и я измъкна от леглото. Повлече я към голямата дървена лавица. Младата жена го погледна изумена, когато започна да я привързва към нея.
— Какво правите? — попита тя.
— Искам да бъда сигурен, че няма да се промъкнеш изотзад и да ми забиеш ножа в гърба.
Бетина бе забравила за бебето, но острата болка отново й напомни.
— Не можете да направите това! — ужасена изкрещя тя. — Болките ми започнаха от сутринта и аз скоро ще родя…
Не можа да продължи, тялото й се вцепени от силната контракция и тя извика. Опита се да притисне ръка към корема си, но дон Мигел бързо я сграбчи и я завърза над главата й. Лавицата застрашително се наклони напред.
— Това е чудесно… не бих могъл да се надявам на нещо по-добро — злобно се изсмя Бастида. — Виковете ти ще отвлекат вниманието му и ще го превърнат в лесна плячка за мен.
— За Бога, позволете ми да легна — прошепна Бетина с разширени от ужас очи.
— Намерих само това въже, а то е твърде късо и няма да мога да те завържа за колоните.
— Но аз не мога да ви причиня нищо в това състояние! Всеки момент бебето ще се роди! По-добре заключете стаята, но ми позволете да легна.
— За съжаление съм изгубил ключа и нямам време да го търся. Освен това не възнамерявам да рискувам живота си заради една жена. Пък и ако вратата е отворена, виковете ти ще се чуват по-силно и ще ми помогнат да победя Тристан.
— Но… моето бебе може да умре! Отвържете ръцете ми! Кълна се в Бога, че няма да ви сторя нищо лошо, моля ви, пуснете ме! — Сълзи потекоха по страните й и тя умоляващо го погледна.
— Не! Още по-добре, ако бебето умре. Не искам някой друг да ме преследва до края на живота ми — безмилостно отвърна дон Мигел и излезе от стаята.
Единственото, което й оставаше, бе да се моли Тристан да дойде по-скоро, да убие дон Мигел и да я освободи, ала може би вече бе твърде късно, защото болките следваха една след друга и тя знаеше, че съвсем скоро ще роди.
Младата жена се опита да извие ръцете си, за да разхлаби въжето, но усилието й бе напразно. Хрумна й да опита да събори лавицата, но се страхуваше, че ако падне, може да нарани бебето.
Отново я прониза остра болка и тя извика. Усети как между гърдите й се стичат струйки пот. Погледна към ведрото с вода до леглото и съзря ножа, който бе приготвила, за да отреже пъпната връв на бебето. Трябваше да го забие в сърцето на дон Мигел.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
След дълго разпитване по улиците на Санто Доминго, Тристан най-сетне разбра къде се намира къщата на Бастида.
Бе наел един стар кон и това само усилваше раздразнението му. Знаеше, че Бастида сигурно му е приготвил капан, но не искаше да рискува живота на Бетина и бебето. Жюл му бе казал, че трябва да отиде сам и не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.
Наближаваше залез слънце, когато пристигна в дома на испанеца. Къщата изглеждаше необитаема, но когато Тристан натисна дръжката, вратата се отвори. Младият мъж предпазливо влезе в коридора и се огледа, но наоколо нямаше никой.
— Бастида, излез! — извика гневно той и след миг се оказа лице в лице с мъжа, който от толкова години измъчваше сънищата му.
Бяха минали почти петнадесет години, откакто Тристан за пръв път бе видял испанеца, но той почти не се бе променил. Беше по-слаб и може би лицето му бе загрубяло, но беше същият жесток и арогантен мъж,
