който бе убил родителите му.
— Значи най-после се срещнахме, Тристан — небрежно каза дон Мигел. На едното му бедрото висеше дълга сабя, а на другото — кинжал.
— Позна ли ме? — попита Тристан и сложи ръка на сабята си.
— Видях те в града, а и чух, че някой те извика по име. Може би, ако ми кажеш цялото си име…
— Ти никога не си знаел моето име, Бастида! — остро го прекъсна Тристан. — Тогава то нямаше никакво значение за теб, няма и сега. — Хвърли бърз поглед към вратите от двете страни на коридора и се обърна към Бастида. Очите му бяха като две късчета лед.
— Къде е Бетина?
— Там. — Дон Мигел посочи отворената врата.
— А моето дете?
— Точно сега ражда копелето ти! — засмя се испанецът.
Тристан пребледня и пристъпи към стаята, но Бастида прегради пътя му. Младият мъж извади сабята си и се дръпна назад. Бастида отстъпи няколко крачки, а устните му се изкривиха в злобна усмивка.
— Бетина! Добре ли си? — извика Тристан.
— Да, да. Не се тревожи за мен.
Щом чу гласа й, на лицето му се изписа облекчение. Предположи, че родилните болки току-що са започнали, без да знае, че тя с усилие потиска виковете си.
Дон Мигел одобрително се усмихна.
— Това момиче има по-силен дух, отколкото бях предполагал — поклати глава испанецът. — Колко жалко, че няма да живееш дълго, за да я видиш отново.
— Ще видим кой ще доживее до края на този ден — отвърна Тристан и се приготви за бой.
Ала Бастида отново се усмихна. Стоеше със скръстени на гърдите ръце.
— Преди да започнем, бих искал да опресниш паметта ми. Може би аз не съм този, когото търсиш от толкова години. Някой може да е използвал името ми и…
— Възможно е — прекъсна го Тристан, като също отпусна сабята си, — но не и в този случай. Аз узнах името ти в онази проклета нощ, когато се появи в живота ми, а лицето ти е врязано в паметта ми. Не си се променил много, Бастида. Ти си този, когото търся.
— Но аз не си спомням да съм те виждал — спокойно отвърна дон Мигел.
Тристан пристъпи напред и докосна белега на бузата си.
— Не си ли спомняш дванадесетгодишното момче, което беляза със сабята си?
Бастида бавно поклати глава, докато се взираше в тънкия белег.
— Оставил съм подобни белези на мнозина.
— Тогава може би ще си спомниш думите, които тогава ми каза: „Това ще те научи да не вдигаш ръка срещу по-силен противник. Твоят баща беше рибар, какъвто сигурно и ти ще станеш, а един рибар не може да се мери с един дон.“ Никога не забравих думите ти, Бастида, но ти се оказа лош пророк. Сега съм ти равностоен противник.
— В младостта си доста често съм казвал подобни неща — сви рамене дон Мигел. — Навярно не си ме преследвал през всичките тези години само заради този белег?
— Ти все още не си спомняш кой съм, така ли? — Тристан почувства как в гърдите му се надигна силен гняв.
— Не. Нито името ти, нито лицето ти ми говорят нещо.
— Тогава ще ти разкажа какво се случи в онази нощ преди дванадесет години. Помня всичко, сякаш е станало вчера. Беше топла лятна вечер, когато нашето малко село на френския бряг бе нападнато от испанци, предвождани от теб. Повечето мъже в селото бяха излезли в морето. За броени минути вие избихте онези, които се опитаха да защитят семействата си, а след това изнасилихте жените им. Тази нощ баща ми бе останал у дома и той бе един от последните, които загинаха от ръката ти, Бастида. От прозореца на нашата къща видях как го уби. Майка ми ми заповяда да се скрия под леглото и да не издавам звук. Станах свидетел на това, как ти и твоите хора я изнасилихте. Ти уби майка ми, а след това се изплю върху мъртвото й тяло. Измъкнах се от скривалището си и се спуснах след теб, но ти ме събори на земята, само на няколко метра от безжизненото тяло на моя баща, и ми каза, че аз не съм достоен противник за един дон. Сега знаеш защо се заклех да те убия, Бастида! Трябваше да ме убиеш тогава, след като уби родителите ми, но сега най-после ще си платиш за тяхната смърт! — очите на Тристан пламтяха от ненавист и жажда за мъст.
— А може би ти ще отидеш при мъртвите си родители — небрежно подхвърли испанецът.
— Сега спомни ли си кой съм?
— Това, което ти ми разказа, се е случвало доста често. Нямам никакви спомени за теб, но ясно си спомням как убих една русокоса жена, която се нахвърли с нож върху мен. Признавам, че не съм водил живот на светец и има много неща в миналото ми, от които се срамувам, но с какво съм по-различен от теб? — на устните му се появи подигравателна усмивка. — Нима ти не изнасили Бетина Верлен?
— Може и да съм я изнасилил, но не съм убил съпруга й, за да я имам, нито пък след това съм я поделил с хората си. Аз я задържах при себе си, грижих се за нея, а сега тя ще роди детето ми и ще стане моя жена.
— Колко похвално — иронично се засмя Бастида, — но ако настояваш да се биеш с мен, тя никога няма да стане твоя съпруга. Може и да съм водил грешен живот, но не смятам скоро да умирам, още по-малко днес.
Бастида пристъпи напред и сабите им се кръстосаха. Испанецът не бе излъгал, когато бе заявил, че отлично владее шпагата и с няколко ловки движения накара Тристан да се отбранява. Но той се оказа достоен противник и успя да отблъсне испанеца.
Бастида отстъпи, ала сабята му бе докоснала рамото на неговия противник. Устните му се разтеглиха в злобна усмивка, като видя кръвта, която потече по гърдите на Тристан. Двамата мъже обикаляха в кръг, сабите им звънтяха. Скоро Тристан взе надмощие, тъй като испанецът бе по-възрастен и започна да се уморява.
Тристан беше като разярен бик, преследващ червената мантия на матадора — ризата на Бастида бе станала тъмночервена, обагрена от собствената му кръв. Тристан бе силен и бърз като кобра. С едно внезапно движение изби сабята от ръката на Бастида.
Върхът на острието му се допря до гърдите на испанеца, а в сините му очи гореше такава омраза, че кръвта на дон Мигел се вледени. Ала преди да промуши сърцето му, чу тихо стенание и трепна.
Лицето му пребледня, а ръцете му се разтрепериха. Той забрави за Бастида, който стоеше пред него с широко отворени от ужас очи, и се обърна, готов да се втурне към стаята на Бетина. Тогава испанецът измъкна кинжала си и вдигна ръка, за да го забие в гърба на противника си.
Внезапно се чу изстрел и стаята се изпълни с дим. Тристан рязко се извърна и видя как Бастида бавно се свлече на пода, без да изпуска кинжала. Сетне вдигна поглед към вратата и съзря масивната фигура на Жюл Банделер с револвер в ръка.
— Е, поне веднъж трябва да съм благодарен, че си един упорит французин, който отказва да се подчинява на заповедите ми — каза Тристан и едва доловимо се усмихна.
— Повече от благодарен — отвърна приятелят му. — Ако не бях аз, сега щеше да лежиш в локва кръв. Толкова си полудял но онова момиче, че си готов да тичаш и при най-малкия й стон. Тя щеше да е причина за смъртта ти.
— Тристан!
Викът на Бетина прониза като с нож сърцето му и той се втурна към стаята. Леглото бе празно и той трескаво се огледа.
— Света майко!
Младият мъж се спусна към нея, а лицето му бе бледо като нейното. С едно движение сряза въжето и взе Бетина на ръце. Тя отново извика, но Тристан я отнесе до леглото и внимателно я положи върху него. Бетина отвори очи. В тях се четеше облекчение, че го вижда жив и невредим.
— Господи, Бетина, защо не ми каза? Защо ме остави толкова дълго да се разправям с Бастида? — той нежно избърса кръвта от брадичката й. Устните й бяха разранени от зъбите, когато ги бе стискала, за да не издаде звук.
