Левис Пикънс.
Каси се обърна към него с плаха усмивка, която мигновено се стопи, когато видя намръщеното му изражение. Дали бе разбрала погрешно отговора му? Може би в крайна сметка ще се наложи да измисли някоя и друга лъжа.
— Аз наистина вече нямам същия проблем, заради който преди шест седмици помолих за помощ. Ако не бях толкова объркана от пристигането ви тази сутрин, щях да ви го кажа. Измина доста време, страстите тук се поохладиха и нещата се уталожиха. Останаха някои недоразумения, но те са толкова незначителни, че дори не си струва да ги споменавам.
Той се облегна назад и лениво я изгледа.
— Сега вече събудихте любопитството ми, така че защо не ми разкажете накратко за тази история?
Никак не й се искаше да го прави, защото случайно можеше да изтърве нещо, което да го наведе на мисълта, че все още се нуждае от помощта му.
— Просто тук има няколко души, които са ми ядосани.
— Колко са на брой?
— Две отделни семейства — предпазливо отвърна девойката.
— Колко са на брой?
Упорството му я подразни. Тя присви очи и изрече нетърпеливо:
— Никога не съм си давала труд да ги преброя.
— Толкова ли са много?
Дали в тона му прозвучаха развеселени нотки? Не бе сигурна, но самата тя не виждаше нищо смешно в цялата ситуация. Обаче нямаше да навреди, ако той възприеме нещата не толкова сериозно, каквито бяха в действителност.
— Нищо сериозно — махна презрително с ръка Каси. — Причината, поради която все още бих приела с радост помощта на мистър Пикънс е следната: бих искала нещата отново да станат каквито бяха преди… преди да предизвиквам гнева на съседите си. Надявах се, че ще мога да остана тук до пролетта, както възнамерявах. Но сега ще остана докато татко се върне, а това не е проблем.
Той не каза нищо, само продължи да се взира в нея, сякаш я чакаше да продължи… сякаш се досещаше, че има нещо повече от това, което му каза. Е, толкова по-зле. Тя вече бе казала всичко, което имаше да му казва.
— Беше много мило от ваша страна, че ми предложихте помощта си, но вече не се нуждая от нея. Не съм в… опасност — всъщност никога не съм била, а телеграмата, която ще изпратя на мистър Пикънс, ще ви освободи от всякакви задължения спрямо мен.
— Така ли мислите?
— Разбира се. Може би той дори ще реши, че дългът ви е платен, въпреки че не се е наложило да правите нищо. В крайна сметка нали дойдохте. Имахте желание да ми помогнете и дори дяволски настоявахте, ако смея да добавя — промърмори младото момиче. — Направихте това, за което той ви е помолил, така че няма какво повече…
— Той няма да реши така, нито пък аз — сухо я прекъсна Ейнджъл. — Но след като вече нямате никакъв проблем, ще имате ли нещо против да поостана още няколко дни и да задам някои въпроси?
Каси настръхна.
— И защо ще го правите? — остро попита тя.
— Защото не умеете да лъжете, лейди.
Каси се втренчи в него и по презрителния поглед в очите му разбра, че той не бе повярвал на нито една нейна дума. Въздъхна дълбоко и тъжно рече:
— Знам. Но повечето не го забелязват.
— Може би, защото имате такова сладко и открито личице, че те не могат да си представят, че ще кажете нещо друго, освен истината.
Дали това бе обида, или комплимент? И как така той бе разбрал, че не е била искрена, след като само малкото хора, които добре я познаваха, знаеха, че не умее да лъже?
Реши да опита за последен път.
— Въпреки всичко вие не можете да ми помогнете. Случилото се с Морган го доказа. Вие предизвиквате хората, а на мен ми е необходим човек, който да ги успокоява.
Младият мъж бавно поклати глава.
— Не съм съгласен с вас, лейди, особено след глупостите, които току-що ми наговорихте. Аз сам решавам дали мога да помогна, или не. Но няма да мръдна оттук, докато не разбера в какво точно се състои проблемът ви. Искрено се съмнявам, че това ще ви достави удоволствие.
За последното бе напълно прав. В момента може и да не изглеждаше опасен, само твърдоглав и упорит, но въпреки това я караше да се чувства нервна и неспокойна. Усещаше грубата му мъжественост, както и жестокостта, на която бе способен. Липсваше и всякакъв опит в общуването с хора като него, но трябваше да се научи и то много бързо, тъй като нямаше никакви изгледи в скоро време да се отърве от него.
— Добре — примирено, но е привкус на горчивина, рече накрая Каси. — Искам първо да ви уверя, че каквито и неприятности да имам, аз сама съм си виновна за тях. Разбирате ли, аз обичам да се бъркам в хорските работи. Сама си го признавам. Просто не мога да се спра. Предупреждавам ви, че ако останете тук достатъчно време, ще започна да се меся и във вашия живот.
— Е, вече съм предупреден — кимна Ейнджъл.
Каси забеляза, че не бе особено впечатлен. Навярно бе убеден, че й се струваше твърде опасен, за да се осмели да си пъха носа в работите му. Може би не бе много далеч от истината.
— Във всеки случай — продължи девойката, — това, което се опитах да направя този път, е да сложа край на враждата, която продължава вече двадесет и пет години. Тя е между две семейства Маккъли и Катлин. Всъщност не е само между членовете на семействата. Тези, които работят за тях също участват във враждата! Когато работниците им се срещнат в града, между тях непрекъснато избухват остри разпри. Ако стадата им се смесят — е, това може да доведе и до изстрели, докато разделят животните. Моят баща е нещо като преграда между двете семейства, поне през последните две години, тъй като ранчото му се намира между техните земи. Враждата не е толкова силна, както преди години, но все още съществува омраза и от двете страни.
— Знам всичко за враждите, мис Стюарт. Неведнъж се е случвало да бъда замесен в подобни неща.
Каси знаеше за тях, поне бе чувала за една, в която е бил нает да вземе участие, но не смяташе да говори за това.
— Членовете на двете семейства не са глупаци и те не настояват околните да вземат нечия страна. Така че аз бях в приятелски отношения и с двете семейства, особено с Джени Катлин, която е почти на моите години и с… Морган Маккъли.
— Онзи свадлив млад перко, с когото разговаряхте? Тези ли отношения наричате приятелски?
Презрителният му тон я накара да се изчерви.
— Той беше приятелски настроен към мен, преди да накарам цялото му семейство да се обърне срещу мен.
— И как успяхте да го направите?
— Реших да стана сватовница. Помислих си, че враждата между двете фамилии може да се прекрати най-лесно със сватба. Това беше добра идея. Не сте ли съгласен?
— Ако новобрачните не са избили един друг, мисля, че не е лоша. Това ли се случи? Те са се избили?
Каси се намръщи, засегната от ироничния му тон.
— Нямаше никакви убийства. Но Джени и Клейтън се ожениха с моя помощ, като всеки от тях си мислеше, че другият е влюбен в него. Аз ги убедих в това. Само че през първата брачна нощ са установили, че нито един от тях не е истински влюбен. Клейтън върна младоженката на семейството й, двете фамилии побесняха и обвиниха мен за цялата бъркотия. И с основание, тъй като нито Джени, нито Клейтън щяха да предприемат подобна стъпка, ако аз не ги бях подтикнала.
— Значи в крайна сметка половината от местните хора сега ви мразят и в червата, това ли е всичко?
