— Знам какво ми каза — припряно го прекъсна тя, — но те моля да предадеш съобщението ми или всичко ще излезе наяве, Морган. Наистина ли ще подпалиш къщата, след като знаеш, че аз съм вътре?
— Не ме… ще ме изслушаш ли… върви по дяволите, жено! — завърши той, смутен, че не може да намери подходящите думи.
Каси бе не по-малко смутена и объркана от собствената си смелост. Нямаше намерение да заявява, че не вярва в заплахите на Маккъли да подпалят ранчото. Дори и да бяха напразни, нямаше достатъчно смелост, за да се убеди в това. Девойката просто искаше да отклони враждебното внимание на Морган от Ейнджъл — което нямаше да се наложи, ако Ейнджъл не се бе приближил.
За нещастие планът й успя само временно. Ейнджъл продължаваше да стои на мястото си и да ги наблюдава с черните си като греха очи. Присъствието му бе предизвикателство. А Морган се почувства още по-засрамен, че не е могъл да се справи с една твърдоглава жена и то пред непознат. Все още не се бе досетил, че тъкмо това е непознатият, за когото бе попитал Каси.
— Или си гледайте работата, мистър, или се махайте оттук. Имам личен разговор.
Ейнджъл не помръдна, но този път отговори:
— Тази улица е на всички и искам да чуя лично от дамата, че не й досаждате.
Морган гневно изпръхтя.
— Не й досаждам!
— На мен пък не ми изглежда така — лениво отвърна Ейнджъл. Така че искам да го чуя от нейните уста.
— Не ми досажда! — остро заяви Каси и изгледа предупредително Ейнджъл. — А сега докажи думите ми и ме пусни — изсъска тя към Морган. — И без това ме задържа достатъчно дълго.
Морган насочи отново поглед към Каси. За негова изненада ръката му все още стискаше тази на девойката.
— Извини ме — избъбри той и бързо я пусна.
Каси му кимна сковано и се отдалечи. Току-що отново й бяха заявили недвусмислено, че ако не си замине в края на седмицата, ранчото на баща и ще бъде унищожено. Беше твърде разстроена, за да я е грижа, че оставя зад гърба си двамата мъже сами — единият самонадеян, а другият непредвидим. Що се отнасяше до нея, можеха, да се изпозастрелят един друг!
ГЛАВА 5
Една част от вниманието на Ейнджъл бе насочено към жената, която забърза надолу по улицата, а другата — към мъжа, когото тя нарече Морган. Каси вървеше толкова бързо, че почти тичаше. Морган също се взираше след нея и тихо ругаеше. Ейнджъл не бе сигурен на какво бе станал свидетел току-що, но чувстваше, че то никак не му харесва. Рано или късно щеше да разбере какво става.
Високият тексасец се извърна към него, най-после си бе спомнил за присъствието му и отвори уста да каже нещо, но Ейнджъл не му даде тази възможност.
— Моля да ме извините, но тя се кани да замине заедно с моя кон.
По дяволите, проклетата жена правеше тъкмо това! Ейнджъл изруга през зъби и хукна към кабриолета, който вече бе потеглил.
Когато я настигна, тя почти бе излязла от града, а той бе останал без дъх. Първите му думи, когато се намери на седалката до нея, бяха:
— Лейди, това се нарича конекрадство!
Тя смаяно отвори уста, а очите и се разшириха. Обърна се и видя двата коня, завързани за кабриолета.
— О, Боже, съвсем забравих… дори не съм забелязала… наистина нямах никакво намерение да…
Млъкна изведнъж и стисна устни. Когато се извърна към него, лицето й бе придобило съвсем друго изражение.
— Само не започвайте… — Ейнджъл се опита да я предупреди да запази обвиненията за себе си, но тя вече бе набрала скорост.
— Какво, по дяволите, се опитахте да направите преди малко? Не можете ли да се разберете с някого, без да засягате гордостта му?
— Предполагам, че не.
Каси не очакваше подобен отговор, нито пък, че той ще се облегне назад и ще скръсти ръце пред гърдите си, сякаш я предизвикваше да продължи с порицанията си. Поведението му уталожи яда й и тя извърна глава към пътя.
— В такъв случай сигурно навсякъде оставяте трупове след себе си — презрително промърмори девойката.
— И това се е случвало.
Нямаше какво да отвърне на това заявление. Със същия успех можеха да си говорят за времето — гласът му бе равнодушен, а лицето му оставаше напълно безизразно. Каси със сигурност не знаеше как да се разбере с мъж като него, а и повече не й се искаше да опитва.
Той трябваше да си отиде, още днес — не, тази минута! Тя спря двуколката, решена да му го заяви без заобикалки. Той се бе навел напред и при рязкото дръпване на поводите се оказа на сантиметри от нея, когато Каси се обърна към него. Толкова бе близо, че тя трябваше да се отдръпне леко, за да види лицето му. Черните му като въглен очи сега не бяха толкова плашещи, а по-скоро любопитни, но си оставаха някак си странно хипнотизиращи.
— Защо спряхте?
Защо е спряла? Нямаше никаква представа… а, спомни си. Каси уплашено ахна и се отдръпна в другия край на седалката, за да бъде колкото се може по-далеч от него. Не бе сигурна какво се бе случило току-що и защо всички мисли излетяха от главата й. Нито пък разбираше защо се чувстваше толкова странно и не й достигаше въздух, сякаш бе изплашена до смърт. Но тя не бе изплашена, а в този миг Ейнджъл не изглеждаше никак опасен, тъкмо обратното — стори й се, че в очите му проблеснаха весели пламъчета.
Каси с усилие отклони поглед, опитвайки се да се съвземе и да си спомни какво се канеше да каже. Мислите й се избистриха веднага, след като се изтръгна от магията на погледа му. Трябваше да продължи да гледа напред, за да бъде сигурна, че ще му каже това, което бе решила.
— Никак не ми хареса това, което се случи в града. Аз можех да се справя с Морган. Но не и с двамата. Дори се опитах да отклоня вниманието му, за да попреча да го въвлечете в престрелка.
— Не бих го направил — студено възрази Ейнджъл. — Не си търся повод за стрелба, защото не го смятам за честно. Мога да се разбера с хората и без да вадя револвера си. Повечето от тях си затварят устата и се оттеглят.
— Маккъли не са като повечето хора, а Морган е именно от тази проклета фамилия. Всички са луди глави и лесно избухват. В такива случаи се нахвърлят на противника си като бик на червено. Морган можеше да не забележи, че не възнамерявате да вадите револвера си и тогава щяхте да бъдете принуден да стреляте пръв, за да го спрете. Или пък щяхте да свършите в прахта с променена физиономия. Но, слава Богу, всичко мина и замина и никой не бе убит.
— Точно така…
— Още не съм свършила — рязко го прекъсна Каси, продължавайки да гледа напред, но усещайки, че очите му са вперени в нея. — Аз бях толкова разстроена от това, което можеше да се случи в града, че си тръгнах, без да довърша работата си, всъщност последната в този омразен град, и смятам, че трябва да ви кажа за какво се отнася. Ще изпратя телеграма на Левис Пикънс, за да го информирам, че проблемите ми са решени и повече не ми е необходима помощта му — нито вашата. Възнамерявам още сега да се върна в града.
— Както желаете — бе всичко, което той каза.
Каси си отдъхна с облекчение. Очакваше, че ще й възрази и ще трябва да го лъже през зъби, за да го убеди, че вече няма неприятности и не се нуждае от помощта му. Това щеше да бъде доста трудно, особено след като той бе станал свидетел на разправията й с Морган. Може би в крайна сметка и той се радваше да се измъкне от тази каша. Още повече, че тази сутрин никак не изглеждаше доволен, че тъкмо тя и решаването на проблемите й са се оказали услугата, която трябва да направи, за да плати дълга си към
